Един типичен
романтик

Ако до преди година площад "Славейков" все още като че ли снемаше, прожектираше по някакъв начин образа на българското книгоиздаване, че и на купуването на книги, то днес този образ става не само все по-неприятен и по-неприятен, но и крайно неточен, деформиран, съмнителен. Въпреки шадравана, въпреки постегнатите фасади на околните сгради, новите-стари маси явяват до болка познатата шарения и неразбория, отвъд които ориентацията продължава да бъде от абсурдна по-абсурдна. Затова пък очевидно е, че шаренията и неразборията добре отразяват целенасочената стратегия на работа и желязната логика, по която действат разпространителите на книги. В техните намерения очевидно не е залегнало тиражирането на - няма да кажа сериозна, но поне що-годе сериозна литература. По-свестните книги или се появяват за ден-два (и ако не си успял да си ги купиш, започват митарствата ти), или изобщо не можеш да ги видиш сред потока от простотии. И само четеш, че тази или онази книга е излязла, но за теб това не става факт, защото книгата така и не се опредметява.
Започвам с тези азбучни истини не за да изтъкна и аз общоизвестното - колко са нужни книжарниците и как трябва да се създават отново навици за връщане в тях, а по-скоро защото ми се струва, че тази зависимост на издателите не толкова от читателите, колкото от разпространителите, кара все повече уж сериозни, пълни с амбиции издателства да затъват в мултиплицирането на поредица пошли четива. Иначе казано, струва ми се, че все по-малко са тези издатели, които са навити да рискуват с недотам касови заглавия. Като в случая визирам най-вече издателствата, които пускат предимно художествена литература, защото все пак философските, литературоведските и пр. издания имат, макар и малка, но доста стабилна аудитория и с тях рискът е като че ли по-малък. Пък и въпросните издания се намират в университетските книжарници...
Та в този контекст на все по-голямо отпускане, на готовност за компромиси и допълнително принизяване на и без това принизения читателски вкус, ще ми се да откроя едно от смелите в това отношение издателства. Думата ми е за "Колибри". Едно издателство, което не се бои да се обръща не само към съвременната (предимно френска) литература, но и към френския канон. Което ще рече, че то не робува на модата, не залага на лесния успех, а по-скоро следва една цялостна политика, чиято цел може да бъде формулирана едновременно и като запълване на белите полета по отношение на френската класика в българското културно пространство, и като улавяне на тенденциите в днешното френско писане и запознаване с колкото се може повече тенденции и почерци. Ще припомня само няколко имена и заглавия, които, надявам се, подкрепят твърдението ми - Селин с неговото "Пътешествие до края на нощта", Алфред Жари с "Юбю", Готие с неговите "Фантастични новели" (които и ще бъдат предмет на този текст) - това, що се отнася до класиката. По отношение на съвременното писане ще откроя излезлите съвсем наскоро книги на Патрик Модиано, "Дора Брюдер" и на Даниел Пенак, "Като роман"... Или, умелото ориентиране в имената, осигуряването на адекватно представяне на български и постоянството в запълването на тази ниша, прави Колибри - ще си позволя отново да подчертая - едно от малкото издателства, успяващи да удържат нивото и да не позволят компромисите да компрометират името му.
Изданието, за което ще говоря тук, както се разбра вече, е "Фантастични новели" на Теофил Готие и то само по себе си чудесно подкрепя казаното за издателството. Защото самият избор за представяне на Готие е рисков. Много съмнително е, че подобно заглавие може да бъде кой знае колко печелившо за своите издатели. Най-малкото защото Готие, независимо че не е непознат в България, не е от много спряганите имена, не е от романтиците, които непрекъснато се посочват и цитират... Пък и защото в края на века, в постмодерната епоха романтизмът вече не е кой знае колко влиятелен, независимо че някои от митологемите, в които се вярва и до днес, са типично романтически.
В същото време говоря за издание, което действително си заслужава да бъде четено и което си струва да бъде четено и на български. Тоест "Фантастични новели" на Готие са се получили, случили са се на български и в тази своя полученост/слученост те вече са част от българското културно пространство.
Какво имам предвид, като заявявам, че изданието е станало. Първо, то следва добрите традиции в книгоиздаването - снабдено е с предговор, чиято цел е да ориентира читателите, да ги ситуира; да балансира, хармонизира или поне насочи, напъти техните очаквания. Второ, подборката е много добра. Включени са достатъчно представителни текстове, които чудесно ще впишат Готие в българската традиция на представяне на някои от романтиците с томовете на Хофман, Нервал, Алфред дьо Мюсе, Клайст и пр. Трето, преводите на новелите (дело на Теодор Михайлов, Мария Груева и Красимир Петров) са много добри. Във всички тях е уловена специфичната стилистика на Готие, усетена е играта с почерци, експериментите с граматическото време, структурата на фразата и пр. (въпросните структурни и граматически експерименти особено се открояват в превода на "Фортунио", направен от Мария Груева). И не на последно място, вероятно и благодарение на усилията на редакторката Росица Ташева, петте превода отлично са се сговорили помежду си и не създават усещане за разностилие, нещо, което рядко се случва в книги, по които са работили няколко преводачи.
Подчертавам добрата направа и реализация на "Фантастични новели" на Готие не само за да откроя отличната работа на преводаческия и издателския екип, но и за да подчертая важността на появата на тази книга на български. Защото - струва ми се - Готие е сред авторите, които могат и които преобръщат ширещите се представи за френския романтизъм. Известно е, че френският романтизъм винаги е мислен като позакъснял, доста сантиментален, доста викторюговски... Не така дълбок, разтърсващ, странен като немския или английския. Текстовете на Готие от настоящия сборник обаче са достатъчни, за да проблематизират, за да отменят едно подобно клише. Тъй като те прекрасно вписват Готие в линията, да кажем, на Хофман, Новалис, Байрон, и - разбира се - Нервал.
Красотата и тленното, тяхната взаимообвързаност, преходност, относителност сближават Готие с Байрон. Защото и за Готие, както и за Байрон човекът като че ли е някаква смесица между калта и божественото, той е наполовина прах, наполовина божество, обречен на вечно раздвоение...
Пренасянията в миналото, заличаването на границата между реално и фантазно, спомен и тукашност пък сближават Готие с Хофман. Погледът в_скритата страна на битието, досегът със забраненото даряват със знания, но и обричат човека, правят го нещастен, лишават го от покой, преобръщат неговите ден и нощ. Нощта, будуването в нощта стават единственото време, в което човекът на Готие или на Хофман постига себе си, бляновете си, единението с някое друго човешко същество... Защото нощта е тази, която белязва прословутото романтическо двуемирие, тя е идеалният свят, тя е ключ към безкрая; нощта е дивна, тя е докосване до свещеното, възвишеното, тайнственото и тайното... Тя е метафора за акцента, който романтиците поставят върху въображението и възможността чрез него да се проникне в скритите страни на битието. Но подобно взиране в тайното, подобно повдигане на булото на Изида, оказва се, и мами, погубва. Независимо дали ще става дума за взора на Натанаел от "Пясъчният човек" или за взора на Ромуалдо от "Мъртвата възлюбена", или на Октавиен от "Ариа Марцела"... Защото нощта за романтиците не само обогатява, но тя е и опасна, страшна. И тази нейна амбивалентност чудесно е уловена и явена от всички новели на Готие. Казано накратко, не е съвсем сигурно, надеждно да се гледа в нощта, но тя обогатява съществуването, премахва наивността, незнанието, дарява с опит и прозорливост. Не случайно сънят или по-скоро будуването, живеенето в съня стават толкова ключови теми за Готие. Защото сънят в крайна сметка е този, който според романтиците може да включи човешкото същество в предвечното единство на Вселената.
Амбивалентността между другото е важен конституент в текстовете на Готие. Така доколкото всичко в света, който моделират новелите му, се оказва илюзорно, както де факто е и в света, представян от текстовете на Хофман или Новалис, и смъртта тук се оказва някак илюзорна. И като че ли започва да се играе с любимата на Колридж (прим. "Старият моряк") смътна опозиция между живота и смъртта, когато живот-в-смъртта и смърт-в-живота трудно могат да се различат... Защото смъртта носи не по-малко знание отколкото нощта и е не по-малко "реална"...
Новелите на Готие, ако продължа с огледалните удвоявания, че и утроявания, подхващат нещо и от любимата на романтиците тема за автоматите, удържайки едновременно хипнозата пред съвършенството на изкусността, механиката и в същото време страха, ужаса от тях, доколкото всяка насилствена намеса в природното, в естественото за романтиците е равнозначна на гибел... Все в тоя дух, в линията на Голем, се помества и заиграването с двойничеството, откриваемо в почти всички текстове на Готие и сближаващо го отново с Хофман, Нервал, Мери Шели... Надяването на маски, разиграването на чуждостта - чуждостта като маркер на времето, историята, миналото, но и като маркер на аза - отчуждаването от себе си, привикването с мисълта, че аз е някой друг, че тялото е пропускливо и оставя аза да изтече като вода от сито, защото романтическият човек е самотникът, комуто е присъща хроничната невъзможност за живот са теми, които структурират не просто повествованието, но самия език, на който се случва това повествование в новелите на Готие. Или, гостуването в чуждия живот, а и в своя собствен, но като някой друг, разполовяването на аза на нощен и дневен, разгубването на идентичността, с други думи, размяната на души са все маркери на онова, което клиширано се зове бягство, отпътуване от себе си и за които бягства и отпътувания се говори като за специфично романтически, доколкото обслужват идеята за прословутото романтическо безпокойство, което тласка аза нанякъде, независимо дали към вътрешни пантомими или към заселване в други територии...
Хипнотизираността от тайните, които природата крие (доколкото и според текстовете на Готие, така, както и според тези на Новалис, вселената е вечен, хилядогласен разговор), крехката, лесно чуплива граница между живота и смъртта, убедеността - в духа на Пърси Шели, че зовът на сърцето преодолява разстоянията и връща към живот, защото тайната на морала е в любовта, конституира - вече малко по-общо казано - опорите и на петте новели, включени в сборника на Готие. Тъй като - настояват всички те - нужно е да се обича. Любовта е тази, която може да очовечи, да стопли мъртвото тяло, статуята да оживи... При това не коя да е любов, а спонтанната любов, която не познава задръжките и пресмятанията... И дори - имплицират текстовете на Готие - самата действителност се видоизменя през призмата на страстта, на крайните емоции, на абсолютната отдаденост, на преодоляването на егоизма на собствения аз... С което се обяснява и вкусът към фантастичното в тези новели (а и изобщо при романтизма). Защото именно фантастичното е това, което в романтическите текстове коригира действителността, за да покаже, че това, което изглежда по един строго определен начин, всъщност не би трябвало да изглежда така. Че човекът, който уж е същество, фиксирано в своите граници, в своето тяло, всъщност е свободен да циркулира в пространството и времето, стига да има волята за това и смелостта да обича... Или фантастичното просто казва истината за света и за човека и един от езиците, чрез които го казва е и този на "Фантастичните новели" на Готие.
Амелия Личева


















Теофил Готие.
Фантастични новели.
Превели от френски
Теодор Михайлов,
Красимир Петров,
Мария Груева.
ИК Колибри.
С. 1998