Територията,
място на дара


1. Земята, дом на мъртвите

Територия: пространство, което някой е покорил, което някой владее. Първите държави често възникват вследствие на нашествие и са инструмент за подчинение на завареното население (например източните славяни от шведите, южните - от прабългарите). Своя територия имат и номадите, но тя зависи по-скоро от природни фактори като дивеча, пасищата, външните врагове, климата и т.н. За територия в същинския смисъл на думата можем да говорим с появята на уседналия начин на живот.
Митът за Озирис бележи началото на земеделието в Египетскато Горно царство. В интерпретацията на Фрейзър1 той е бог на зърното - същото зърно, което египтяните заравяли всяка година с траурни песни в земята, надявайки се смътно то да възкръсне след известно време и да даде плод. Нека подчертаем амбивалентния характер на това заравяне-погребване. Посевът е символично насилие: трябва да се разпори тялото на майката-земя, да се убие семето и да се чака неговото възкресение.
Затова и в първото действие на мита Озирис е убит и нарязан на парчета от завистливия си брат Сет, а парчетата са разпръснати по цялата територия на Египет (това впрочем обяснява и защо във всяка провинция може да има гробница на бога-мъченик). Във второ действие Изида, негова жена и сестра, събира парчетата от тялото и ги слепва наново, за да върне Озирис към живот. Интерпретацията на Лакан набляга на обстоятелството, че едно от четиринайсетте парчета липсва - това е пенисът на бога, изяден от рибата Оксиринк. За да възстанови целостта на тялото, сестрата-жена трябва да направи от смокиново дърво фалос, с който да запълни липсата. Мястото на санкционирания от културата (от "кастрацията") естествен пенис заема артефактът на дисциплинирания фалос. В този смисъл отношението към територията минава през смъртта и заедно с това през една смърт, която може да бъде поправена, смърт обратима, циклична. Изглежда очевидно, че по-лесно ще се териториализират култури от умерения пояс, които познават смяната на годишните времена, отколкото, примерно, такива на екватора или зад полярния кръг.
Геза Рохайм2 подчертава амбивалентността на мита за Озирис. Събирането и възстановяването на тялото, което ще породи египетския ритуал на мумификацията, за него е опит за изкупление, мотивиран от чувството на вина за реално упражнената или несъзнателно пожелана агресия. Озирис е събирателно название за мъртвите; името му се поставя пред името на мъртвия в заупокойните молитви. И тук всъщност е ключът към проблема. В логиката на несъзнаваното всяко погребение е символично доубиване на мъртвия: според културата слагат тежък камък върху гърдите му, пробиват го с игла, за да излети душата, чупят пищялката му само и само да не се завърне. Ритуалното доубиване на погребението има за цел да направи смъртта окончателна, да раздели живи от мъртви. То създава едновременно раздялата и липсата, именно аргесията поражда любов. В този дух върви и Фройд, поставяйки убийството на бащата в основата на културата3. Амбивалентните в предкултурното състояние чувства към него първо трябва да залитнат в посока на агресията, за да отидат после в противоположното - чувството на вина и любовта. Можем да кажем, че културата почва там, където амбивалентният възел на чувствата се развърже, където сега чувстваш едно, после - друго, тук едно, там - друго. Доубиването на мъртвия концентрира агресията, за да може после да изпитваш към него само любов.
Нека се върнем към примера на древен Египет. Някои текстове сочат, че покойниците са бивали насичани подобно на Озирис и заравяни в двора; след като плътта се разложела, костите се събирали за второ погребение в пакет, на който се давала формата на мумия. По-късно от ритуала останала само втората част, мумификацията. Отгласи на подобно взаимодействие с мъртвите ще открием практически в повечето култури. Хомо сапиенс е същество, което погребва, а това означава: което убива, за да обича.
Разделени един от друг, живи и мъртви могат да обменят дарове. Територията е онова магическо огледало, през което подобен обмен става възможен. Предците и техните идеализации, героите и боговете дават на човека живот, положение, знания, уменията, за което хората им се отплащат с вярност и жертви. Идентичността на човека се основава на символичната инвестиция в жизненото пространство, зад която стоят мъртвите. В този смисъл модерността може да се дефинира съвсем просто : мъртвите изчезват, остава територията.
"Усещаме, че изведнъж съвременните хора сме останали сами на земята - пише Ортега-и-Гасет, - че мъртвите са умрели не на шега, а окончателно, че вече не могат да ни помогнат (...) Европеецът е сам, без живи мъртъвци около себе си: също като Петер Шлемил е изгубил своята сянка."4

1 Златната клонка, С., 1984. Фрейзър черпи информацията си от Плутарх, За Изида и Озирис.

2 The Origin and Function of Culture, NY, 1943.

3 Тази теза е развита в: Тотем и табу (1912-1913) и Неудовлетворение в културата (1930).

4 Хосе Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, С., Университетско издателство, 1993, стр. 58.


2. Националната територия

Европейската модерност замества земята на мъртвите с националната територия. Няма нация без реална и въображаема територия, нещо повече, между дадената и идеалната винаги съществува известно разминаване5. Националната държава ще направи от тази двойна територия своето основно означаемо.
Тази политическа система ще остави на заден план зависимостта между групи и персони в полза на една териториална инсценировка на властта. Личните и общностни връзки имат тенденцията да отстъпват в частната сфера, а пространството - да става посредник на всички силови отношения, свеждайки ги до отношения на център-периферия, вътре-вън, близо-далеч (Фуко). Става дума за един дълъг процес на "опространствяване на политическите общности", който започва с римското право, минава през феодалното превръщане на земята в гарант за социалния статут под формата на възнаграждение и наследство, сакрализацията на пространствения ред от католическата (буквално "универсална") църква и партикуларизма на Реформацията, за да се стигне накрая до създаването на модерните национални държави.6
Мишел Фуко7 ни помага да разберем връзката между това опространствяване на социалния ред и появата на дискурсивния паноптизъм, сиреч на един вездесъщ поглед, снабден със система за непрекъснато, обективно, неутрално регистриране и пазене на информацията8. Защото територията на модерната национална държава, родена от експанзията на дисциплинарните пространства на затвора, училището, казармата, болницата, е всъщност резултат от една революция на паметта. Регистрите на институциите не се задоволяват вече да пазят спомена на големите битки или славните деяния на владетелите: постепено в тях ще почнат да намират място бележката ви по пеене от четвърти клас, хремата, за която социалната осигуровка ви е покрила аспирина, актът на катаджията за неправилно паркиране и много други възхитителни неща. Нещо повече. Субект на тази скрупульозна дисциплинарна памет за съвкупността на социалните деяния вече не е човешко същество, с което можеш да влезеш в отношение на любов-омраза или идентификация-бунт. Животът в териториализирания свят протича под погледа на анонимни институции, които, ако използваме психоаналитичния термин, не позволяват никакъв пренос9. Мястото на господаря е заето от дехуманизиран апарат; сега еротическите инвестиции могат да се вложат единствено в посредника, може единствено да се кредитира и дебитира, да се мечтае и избягва, да се обича и мрази пространството като такова. Както ще видим по-нататък, десните и леви тоталитаризми натоварват вторично с емоция този апарат, персонализират дехуманизираната бюрократична машина под формата на Вожд, Нация, Партия и пр.
Нека отбележим, че налагането на принципа на териториализацията в Европа протича успоредно с разкъсването на традиционните връзки със земята на предците, която става обект на покупко-продажба като всичко останало в обществото. Това е един уникален в историята процес, свързан с огромна доза социално насилие.10 Този процес на превръщане на средството в цел (описан, впрочем, от Зимел във Философия на парите) превръща социалното libido dominandi в libido possessandi: борбата за непосредствената власт над другия човек бива заместена от борбата за овладяване на посредника, чрез който се осъществява тази власт.
По същия начин веднъж дееротизираният посредник за пространствено регулиране на силовите отношения в обществото - териториализацията - е вторично еротизиран, за да се превърне в обект на желание за желание11. Модерната географска карта например се представя като неутрално, успокоено изображение на пространството; за разлика от предмодерните изображения, тя не дава предпочитание на нито една точка, няма център или символичен смисъл, зад нея не надничат мъртви или богове. Картата е замислена като просто средство за изобразяване и оттук, за управление на пространството. И парадоксално, тъкмо по тази причина тя се превръща в предмет-фетиш, който позволява на националиста да желае неограничено господство над пространства, с които нищо не го свързва, да желае желание, което още не съществува.
Формализмът на новата териториализираща власт е значително по-голям: всеки може да заеме дадено място в социалното пространство, оказвайки се по този начин включен или изключен от определен тип социални взаимоотношения. Универсалният характер на пространствения посредник лежи в основата на претенцията за универсалност на новия социален ред, основан върху хомогенизираната територия на националната държава. И заедно с това всеки започва да предявява претенцията за изключителното право над тази територия, тъй като именно върху нея е основана неговата идентичност в един свят, маргинализиращ старите общностни връзки.
Успоредно с дисциплиниращия и регистриращ поглед на институциите, националната територия не се отказва от по-старата си функция на "интерфейс" между живи и мъртви, настояще и минало, тук и отвъд. Както казах по-горе, конкретните мъртви губят своята роля в света на живите12 и биват изтласкани в небитието ; мястото им заемат мъртвите на територията, воините, учените, поетите, Великите мъже на нацията (Огюст Конт), чийто култ персонализира дълга на модерния човек към пространството, превърнало се в банка за дарови инвестиции.
Но нацията, както казва Ренан, не е само "наследство на споделена слава и печал", тя е и "програма за реализиране". С други думи, посредством националната територия човек не обменя само с предците, но и с идните поколения - залога за безсмъртието на аза. Телеологията на прогреса го кара да инвестира в жизненото си пространство, за да живеят бъдещите поколеня по-добре от него. По този начин територията се пръвръща в "интерфейс" между аза и неговите собствени нарцистични проекции, което прави възможно възникването на една нова, автореференциална етика. Големият Друг е символично или реално обезглавен, азът може да дарува сам себе си чрез посредничеството на абстрактната територия.
Колективното ставане - проектът - позволява да се постави в отношение на "свещен дълг" (Русо) всеки с всеки. Така разбираме появата на новия тип колективни тела, свързани с етиката на перманентната жертва, която в същото време е и колективен егоизъм.
"Човек обича пропорционално на жертвите, които е готов да направи (...) Скръбта струва повече от триумфа, защото налага задължения и призовава към общо усилие. Великата нация е в този смисъл велика солидарност, изградена от чувството на саможертвите, които тя вече е направила, и онези, които е готова да прави в бъдещето."13
Именно тази следа на общо страдание и жертва, а не езикът, религията, "расата", географията или интересите позволява на членовете на нацията да се разбират. Една нация може да е съставена от различни етнически или религиозни групи; за да не се разпадне обаче, трябва в нея да са инвестирани жертвите на многобройни поколения, които да я превърнат в обещание за по-добър живот. В този смисъл става дума за логиката на даровия обмен: обичаме онзи, на който сме дали, в който сме пласирали надежда за отплата.
Двете стратегии в конструирането на територията благодарение на социалната памет - юридическата и естетическата, прозаичната и театрализираната, дисциплиниращата и натоварващата с вина - предполагат и две противоположни посоки на социалната промяна. От една страна, задълженията между социалните позиции се развързват, заменят се с договорни отношения. От друга, стратегията на дара се пренася на едно по-високо ниво и човекът се оказва окован във веригите на дълга и благодарността към парчето земя, което се е озовало под краката му поради едничкия каприз на историята. В тази перспектива можем да разберем парадоксите на артефакта "територия", който едновременно освобождава и заробва.
Задачата на националните идеолози не е от най-леките. Все по-трудно е в един свят на все по-голяма мобилност14 и униформеност да се обосновава защо трябва да живеем тук, а не там. Но зад идеологическата фасада модерната национална държава крие нещо друго и това е преразпределителната й функция. Всяка власт - от меланезийския Биг Мен до Бил Клинтън - преразпределя ресурси. Да кажем това, означава да твърдим скрито, че властта е непродуктивна, че това, което тя дава, не й принадлежи и трябва предварително да бъде взето; че отказваме да приемем даровете на властта. "Преразпределение" в този смисъл е термин, който демистифицира стратегията на дара. Националната държава има монопол не само върху насилието; тя се стреми да монополизира преразпределението върху своята територия. (Например по-активната преразпределителна функция на частните фондации днес се възприема като признак за криза на националната държава.) Разстоянието - административно, социално, времево... - между онова, което държавата взима, и онова, което дава, е значително. Необходими са специални знания и идеолигически усилия, за да се мисли преразпределението като такова. За отделния човек властта е разбита на две, тъй както е разбита майката на "добрата" и "лошата" за кърмачето на Мелани Клайн: от една страна, монопол върху насилието, от друга - монопол върху добротата; от една страна, данъци, принуди, наказания, от друга - защита, сигурност, социална подкрепа.
Това второ, шизофренно отцепено лице на модерната държава е и причината за възникването на онова, което Етиен Балибар провокативно нарича "национал-социалното"15. Става дума за връзката между чувството на национална принадлежност и привилегиите, които осигурява гражданството на модерните развити страни. Едни са вътре, други вън; онези вътре защитават статуквото с един своеобразен "патриотизъм на социалната осигуровка".
Кръстоските между национализъм и социализъм безспорно са сред най-тревожещите феномени на този век: един Ленин ще използва националните чувства на периферията, за да бие центъра и да наложи социализма; един Хитлер обратно, ще се облегне на социалните чувства, за да бие периферията и установи краен националистически режим. Всъщност и в двата случая политическото действие валоризира територията като банка на дарови инвестиции в борба с фантазма за безродния космополитен капитал, който се е изплъзнал от всякакъв човешки, морален контрол. Мястото обещава отплата; в този смисъл то е място на паметта, място, което помни. Всеки гражданин знае, че на това място всичко, което прави, ще бъде записано и съхранено, следата ще бъде произведена автоматически16. Например заминавайки в чужбина, той за добро или за лошо се изплъзва от помнещия поглед на територията - по-лесно е да стане революционер, педофил, просяк, гений...
В този процес съвременният свят като че ли е прекрачил една критична граница. Избледняла е мистичната фигура на нацията, в чиято слава участва отделният гражданин; не работи вече и прогресисткият мит на инвестирането в собственото бъдеще. Днес можеш да нямаш повече никаква връзка с културата или историята на мястото, където живееш, да нехаеш за нацията, която те е приела и дори да работиш против нея - и въпреки това да ползваш благата, които осигурява националната територия. Нещо повече: да се чувстваш в правото си, тъй като си се подложил на дисциплиниращите процедури, които тази територия предполага (и които представляват значителен културен шок за имигрант, идващ от по-слабо развита страна).
С други думи, принципът на териториализация е в процес на метаморфоза, чиито последствия днес още не сме в състояние да оценим. Човекът вече не инвестира "страдания" и "жертви" в земята на предците или в територията на националната държава. Той пасивно се подлага на дисциплиниращите мероприятия и чака отплата според логиката на национал-социалното. Сделката е най-ясна при имигрантите, но определено не засяга само тях - в известен смисъл имигранти са станали самите граждани на националната държава. А що се отнася до етиката на дара (инвестиция - надежда за отплата - привързаност), тя се оказва изместена в посока на мрежовите взаимодействия. Така евклидовата геометрия на националната територия се подменя с една нова, некласическа геометрия на ризома.

5 То не е просто исторически инцидент, а структуроопределящ белег на нацията: идеалната територия е загубена в миналото и се превръща в идеал за постигане в бъдещето.

6 Cf. Bernard Badie, La fin des territoires, P., Fayard, 1995.

7 Cf. Michel Foucault, Le panoptisme, dans: Surveiller et punir, P., Gallimard, 1975; On Other Spaces, in: Documenta X, Bonn, Canz, 1997.

8 Cf. Ivaylo Ditchev, Le territoire dans la logique du don, Quaderni, Paris, n° 34, hiver 1997-1998. В този процес на фиксиране на човека в една точка и "запомнянето" му от институциите нека отбележим най-главното: името. След обичайното именуване на простолюдието по време на Стария режим и след един кратък революционен епизод, даващ право на гражданите да сменят името си и по този начин да прекъсват кръвните връзки, термидоровата Конвенция от 1794 постановява: "Член първи. Нито един гражданин не може да носи имена или презимена, различни от тези, които са записани в кръщелното му свидетелство. Онези, които са ги сменили, трябва да ги възстановят. Член втори. Забранено е да се прибавят прякори към името. Член трети. За нарушение на горното се налагат три месеца затвор. Член четвърти. Забранява се на държавните служители под страх от глоба да се обръщат към гражданите с имена, различни от определените в член първи". Cf. Nicole Lapierre, Changer de nom, P., Stock, 1995. В Турция презимената ще бъдат стандартизирани от Мустафа Кемал през 1934 с един малко смешен акт, когато всички биват задължени кажи-речи от днес за утре да си измислят фамилии.

9 Пренасяне, в хода на анализата, на емоции от отношения в реалния живот върху психоаналитика.

10 Cf. Karl Polanyi, Le marche autoregulateur et les marches fictives: travail, terre et monnaie, dans: La grande transformation, P., Gallimard, 1972.

11 Темата за желаенето-на-себе-си-като-друг пронизва западноевропейската мисъл: от "обичам да обичам" (amo amare) на Августин, през Ницшевата воля за власт, интерпретирана от Хайдегер като "воля за воля" (Wille zum Wille), до Лакановото "желание за желание" (desir du desir).

12 През 19 век мъртвите са изхвърлени от социалното пространство по хигиенни съображения, гробищата започват да приличат на гета, където са прогонени станалите ненужни тленни останки. В началото на 20 век за всички индустриални страни постепено изчезва практиката на носене на траур, избледняват ритуалите на възпоменания на мъртвите, свързани с посещение на гробища и т. н. Cf. Philippe AriПs, L'homme devant la mort, P., Seuil, 1977. За градската българска култура този процес протича с повече от половин век закъснение.

13 Ernest Renan, Qu'est-ce qu'une nation, P., Press Pocket, 1992, p. 54.

14 Само през 1994 година са емигрирали повече хора, отколкото през време на цялата Втора световна война (т. е. над сто милиона души).

15 Cf. The Nation: History and Ideology, in: Becoming National, G. Eley and G. Suny (ed.), Oxford UP, 1996 ; and: Propositions sur la citoyennete ; dans : La citoyennete, C., Wihtol de Wenden (Оd.), P., Edilig-Fondation Diderot, 1988.

16 В предмодерните култури човекът се чувствува обект на такъв помнещ поглед, идващ от отвъдното, по време на празник, но не и във всекидневието.

3. Парадоксите на информационния дар

За да има национална общност, трябва да циркулират съобщения, хората да си казват нещо. В класическата си студия Бенедикт Андерсън17 показва, че циркулирането на текстове и образи е главният фактор за превръщането на националната територия в цяло. Пространство означава едновременност; за да се създаде културно "пространство", следва да настъпи известна синхронизация на живеенето на отделните хора. Как да стане това в един свят на индивидуализацията и култа към различието? Наместо да уеднаквява самия живот, националното пространство ще се заеме да хомогенизира изображенията - текстове, спомени, естетически форми, език и т.н. Човекът е част от националната общност не защото е като другите, а защото знае същите неща като тях.
Нацията е немислима без определени форми на комуникация: отначало това са книгопечатането, вестниците, светското училище, музеят. Важното не е какво научаваш, а че го научаваш едновременно с всички други членове на общността. Например, че сутринта на закуска прочиташ във вестника, че Хондурас бил опустошен от тайфун, или че Моника Люински направила самопризнания за връзките си с президента. Каква ти е Хекуба? Подобни информации често нямат абсолютно никакво значение за живота на отделния човек; смисълът на въвеждането им в публичното пространство е в това да породят верижна реакция от общуване, от което ще произтича общност на интересите, нагласите, мненията, а оттук пък връзки, съюзи. Как се е общувало преди? Контактът започва с даруване и завършва с даруване, а между даровете онова, което се "споделя", е крайно ритуализирано, сиреч зависи от възраст, пол, отношения, време, място. В новия свят на социална мобилност ролята на контекста трябва да бъде сведена до минимум: трябва да има какво да си говоря и с онзи, който не ми е братовчед или съсед, защото този анонимен мой съгражданин е мой потенциален партньор в непрестанно менящите се констелации в обществото.
Само размяната може да създаде съюзи. За Леви-Строс18 хомо сапиенс обменя три неща: вещи, жени и знаци. Първите две без колебание можем да подведем под категорията на дара; безспорно размяната на вещи и жени е в основата на човешките съюзи. Но как стои въпросът с даването на знаци? Информационният дар ни поставя пред два парадокса: 1) когато даваш информация, ти не я губиш; 2) когато получаваш информация, ти не я унищожаваш (не я изконсумираш). Идеалният знак е вечен. Какво тогава означава това да го даваш и да го получаваш? За псевдо-дар ли става дума ?
Може би ще ни помогне сравнението с пазара. Кое точно е стойността на информационната стока ? Това не е самата тя, а привилегированият достъп до нея. И когато продаваме, и когато даваме информация, важна е не самата тя, а правото да бъдеш сред избраниците, които са допуснати до нея. Информационният дар е свързан с тайната, с посвещението - заради него ти дължиш благодарност и покорство на допусналите те в братството, ложата, ордена. Само че принципът на тайната и допускането трудно се съчетава с тенденцията към мобилност, демокрация, пазар, с други думи към равнопоставянето на всички точки в социалното пространство.19
Наред със забраната, която превръща информацията в тайна и съответно - в символичен ресурс, който да бъде даван и взиман, тук влиза в действие и новата културна телеология на прогреса. Стойността на информацията е нейната новост; това, което давате, всъщност е правото на другия първи да научи. Например онзи, който първи получи информацията за мораториума върху българския външен дълг, би могъл да направи страхотен борсов удар с българските Брейди-облигации. Ученият, който пръв прочете резултатите от дадено изследване, пръв ще може да ги приложи в своята собствена работа. Онези, който научат за новата тенденция на парижката мода, могат първи да изградят новия си look, да станат център на завист и подражание. И тъй нататък. Проблемът в този тип конструиране на информационен дар е, че наместо да хомогенизира, разделя хората на "авангард" и "маса" - един феномен, който от романтизма насам върви в посока, обратна на обединяването на националното пространство.
Стратегията на националното даруване с информация по-скоро напомня media is the message, "медиата е посланието", посланието е автореференциално. Наистина ние, сънародниците, обменяме важни информации за света; но през всички тях преминава една отправка към родното, която не съобщава нищо друго освен това, че става дума за наше съобщение, за наши неща, с наши знаци. Не послания, идващи от нашите богове и предци: наши означаеми и означаващи, разбираеми за нас и, което е по-важно, неразбираеми за другите20. Така става ясно защо националната общност така дълбоко се нуждае от природни референти като кръвта, земята, пейзажа, ненадминатото плодородие и т. н. Те не казват нищо повече от това, че са. Майчиният език ви казва: "Аз съм майчиният ви език, опиянявайте се от омайната ми сладост"; отечественият пейзаж не значи нищо друго от отечествен пейзаж; славното минало е ценно с това, че е наше. Истинското единение на нацията може да се постигне само в тавтологията, в самоговоренето на родния език.
И тъй, с преминаването от материалния необратим дар, който се губи и консумира, към идеалния информационен дар, който днес циркулира със скоростта на електромагнитните импулси, без загуби, безкрайно, обществото се е сдобило с един неограничен ресурс за създаване на "въобразени общности".

17 Бенедикт Андерсън, Въобразените общности, С., Критика и хуманизъм, 1998.

18 Claude Levi-Strauss, Introduction и L'oeuvre de Mauss, dans: M. Mauss, Sociologie et anthropologie, op. cit.. Cf. Structures elementaires de la parente, P., P.U.F., 1947.

19 Сред принципите на партийното строителство в комунистическата епоха важно място заемаше посвещаването на партийните членове в различни политически тайни: "А сега нека останат само партийните членове".

20 Да подчертаем, че наред с прозрачността и вътрешната съобщимост, националният проект създава непреводимости; ражда се митът, че има такива съкровени неща, които могат да се разберат, по Хердер, само ако си сукал съответното национално мляко.

4. Териториализация, детериториализация, ретериториализация

Антиномиите на модерната епоха: от една страна, тя освобождава човека от връзката му със земята, от друга - наново го закрепва към абстрактната територия на контрол и преразпределение. От една страна, мобилност на хора, капитали, информация, стоки; от друга - съпротива срещу тази мобилност, мотивирана от нужда за съхранение на социалната тъкан.
Националната държава е една от формите на съпротива срещу раздвижилия се застрашителен свят. В този смисъл не по-малко важна от вътрешната прозрачност са границите, които тя създава (митата, визите, непреводимостта, граничните бразди...) Против мигновеността на пазара тя е форма на инвестиция в бъдещето; против непрекъснатата промяна тя предлага някаква трайност; против тоталната конкуренция на либералния обмен тя представлява сигурността на монопола; против света от чужденци тя е общност. Тази нейна интимна същност става особено ясна днес, в процеса на европейското разширение, когато тя се превръща все повече в идеологическо оръжие на губещите.21
През втората половина на ХХ век териториализацията ще излезе извън рамките на националната държава: ще възникне системата на транснационалните блокове - икономически, идеологически, военно-политически. Блоковете са една друга форма на ирационална съпротива срещу необозримия и несигурен свят на тоталната циркулация: те също улесняват един тип обмен и затрудняват друг. Блоковете преразпределят продукт според логиката на една идеологическа солидарност, която се стреми да стане основата на нова, наднационална идентичност. От тази епоха днес остава неразрешимото двусмислие: експлоататори ли бяха например руснаците (американците, немците...) или дарители по отношение на сателитите си ?
Днес сме свидетели на един трети етап в този процес, когато информационният, юридически и полицейски контрол се разпростира върху по-голямата част от планетата успоредно с тоталното либерализиране на икономиките в световен мащаб. Глобално почват да действат и формите на преразпределение и солидарност - това е епохата на хуманитарната помощ, на просията, превърната в държавна политика, на спасяването на валути, на полицейските акции на великите сили (действащи вече поне привидно съгласие) из най-отдалечените кътчета на света. Самата териториализация е станала форма на глобализацията и обратно.
Това парадоксално положение ражда нови форми на съпротива: регионализмът, културализмът, интегризмът. Тяхна основна характеристика, това е отказът от рационалния проект за териториализация и възприемането на стратегията на тероризма: "Ти отговаряй за моите действия". Новите форми на териториална идентичност са двойно реактивни (в смисъла на Ницше), противопоставят се и на глобализирания пазар, и на глобализираната териториализация. Да бъдеш член на несводима до друго "топла" общност днес е възможно, ако си включен в Мрежата (сиреч едновременно локализиран и делокализиран). Ако се съпротивяваш на всеобщото обръщение, сякаш си въдворен някъде, а на всеобщото въдворяване - сякаш си съвършено отвързан.

Ивайло Дичев

21 Вж. Тони Джуд, Европа в края на века,
Култура, 51/1998.