Моделите на Менухин
Към средата на този разговор професор Димов си спомни нещо, което Йехуди Менухин му разказал в Портсмут. В Йерусалим Менухин свирел на Стената на плача. Соната от Бах. През това време, на няколко крачки от него имало палестинци-демонстранти. Менухин свирел и се терзаел от мисълта, че не може да бъде едновременно от двете страни на разделителната линия.
Като музикант с многото си дейности успяваше. Затова избрах този епизод за начало.

- Откъде тръгна познанството ви с Йехуди Менухин?
- Първите ни контакти са свързани с неговото движение "Лайф Мюзик нау" и с основания от него международен конкурс за струнни квартети в Портсмут. По-късно това състезание се премести в Лондон и откакто се провежда там, досега има шест издания. Аз бях в журито през 1987 година, а през 1991 година България бе дванадесетата страна, поканена да вземе участие в движението "Лайф Мюзик нау". Конкурсът се провежда в три тура. Особеност е специално написаното произведение, което се дава на квартетистите за разучаване веднага щом пристигнат. Друго предимство на това състезание е начинът, по който се сформира журито. Неговият подбор бе така осъществяван, че чрез "завъртане" да се даде възможност всеки път на един голям квартет да бъде представен чрез свой член в журито. Т.е. ползата от подобно състезание е не само за младите, но и за зрелите творци. Невероятно преживяване е да видиш на едно място събран цветът на квартетното изкуство. Контактите между тях са като сътрудничество между членове на една голяма фамилия. Никой не се нуждае от специално представяне, защото всички са достатъчно известни, за да бъдат разпознати.
- Сигурно сте се забавлявали да правите сборни квартети от майстори. Нещо като световен отбор.
- Давид Ойстрах навремето бе направил подобен опит, мисля, че поводът бе Брамс. Получи се жалка работа. Квартет не се прави така лесно.
- Какво е значението на такъв конкурс за кариерата на състезателите?
- Тук те получават три неща, които са им особено необходими: турне в Англия, запис за компактдиск и известност пред импресарии от цял свят. Да си в журито на такъв конкурс е изключително преживяване. Дори само затова, че вече сам си изминал пътя, по който младите тепърва тръгват, и защото ти е известно какво им предстои.
- Йехуди Менухин и Ифра Нийман, артистичният директор на конкурса, са големи музиканти, но не са квартетисти. Личеше ли им по време на журирането?
- Да, разбира се. Нали веднага се забелязва кой следи партитурата и кой няма нужда от това. Менухин не бе най-компетентният в случая. Но личност като него е необходима за всяко подобно начинание. Той бе идолът, човекът, който стои начело и обезпечава средствата.
- Трудно ли се контактуваше с него?
- Контактът с него ме е удивлявал и ме е разочаровал. Разочарованието ми е свързано с неизпълненото му обещание да дойде в България. Това той прие да направи за своята 80-годишнина. За съжаление импресариите му отклониха тази покана. Какви са били причините сигурно няма да узная никога. По едно време бе обявено, че му предстои гостуване на едно от изданията на "Варненско лято". Но и това не се случи. Сериозното дело, което тръгнахме да осъществяваме съвместно, бе "Лайф мюзик нау". И съвсем естествено връзката бе "Ер Франс". Преди да стане частна компания, тя осъществяваше концерти по цял свят.
- И друг път сме разговаряли за "Лайф мюзик нау", в свободен превод - "Музика винаги и навсякъде". Но не е излишно да припомним неговите идеи.
- Най-силно развитата структура на това движение е в Англия. Иначе целта му е да заведе музикантите на такива места, които никога не биха били предвидени като място за концерт, а и самите им обитатели не биха могли да отидат в концертната зала - старчески домове, затвори, болници. Обичайната концертна практика изисква някой да плати за тези изяви. Менухин успяваше да убеждава и се получаваше така, че музикантите оценяваха своите посещения на такива места не като бреме, а като полза. Менухин великолепно умееше да употребява хората за благородните каузи. Да, "употребява" е точната дума, защото хем успяваше да ги впрегне в името на нещо важно, хем успяваше да им внуши , че те самите имат полза от това, което вършат. Дори без да им мине през ум да зададат въпроса срещу какво заплащане.
- Йехуди Менухин ръководеше и музикални фестивали.
- Един от най-големите празници на музиката, който Менухин направи, бе фестивалът в Реймс - столицата на шампанското. Това е град, който никога те се е славил като туристически, но се превърна в такъв единствено чрез музиката. Ако дотогава хората са го посещавали, то е било единствено заради катедралата, в която са били коронясвани всички френски крале. Този храм разполага с 800 места. Точният избор пролича още първата година - в рамките на този близо тримесечен фестивал се осъществиха 50 концерта. На втората година те станаха към 80, а на третата - 150. Разбира се, това количество означава и огромни средства. Но точно в това отношение проличаха предимствата на движението "Лайф мюзик нау". Само 30 от тези концерти бяха платени. Останалите 120 бяха изнасяни безплатно от музикантите, срещу което те обогатяваха практиката си на концертиращи артисти.
- Самият Менухин участваше ли в концертите?
- Той беше централната фигура в онези прояви, които бележеха върховете на фестивала, присъствието му бе белег на представителност. И разбира се, той се възползваше от извоювания вече авторитет, за да допринесе за художественото и финансовото утвърждаване на фестивала. Той дирижираше платените концерти в катедралата, защото знаеше, че заради неговото участие ще дойдат онези гости, които могат да си позволят този лукс. Но беше предвидил и нещо за онези, които не бяха така платежоспособни - правеше генералните си репетиции насред градската градина. И тогава "вратите" към изкуството му се оказваха отворени за всички.
- Можете ли да го опишете като диригент?
- Не мога да кажа, че беше блестящ. Големите винаги са били привличани от палката. Но на тези опити обикновено се гледа със скептицизъм. Изключение е Ростропович. Менухин дирижираше предимно опитни оркестри, където съумяваше да си свърши работата. Той се грижеше преди всичко за музиката, умееше да покаже какво точно изисква. Инак жестът му не бе адекватен. Всички забелязваха това, но му го прощаваха. Присъствието, личността му в случая бяха по-важни.
- Имаше ли някого зад гърба си като подкрепа при осъществяването на големите си проекти?
- Разходите за фестивала в Реймс - близо милион и 200 000 долара -се поемаха от самия град. Хората бяха убедени, че финансирането на фестивала е инвестиция. И не се излъгаха - туристите започнаха да прииждат заради музиката и така парите се връщаха, хотелите се оказваха претъпкани в периода на концертите. Фестивалът е един от примерите как може да действа един добър модел на взаимовръзката култура - туризъм.
- Как се отнасяше към младите музиканти?
- Всъщност целият живот на Менухин е преминал под знака на грижата за младите артисти. Създаваше структури, които да се грижат за талантите.
- Имали сте възможност отблизо да го наблюдавате в работата му на музикален организатор.
- Това бе човек алтруист, който защитаваше каузата си докрай. Умееше да общува доста свободно на седем - осем езика и това премахваше една от сериозните бариери. Защото контактите му бяха с цял свят. А когато говориш езика на партньора си, начинанията ти се осъществяват много по-лесно, хората стават много по-близки помежду си. Около Менухин се забелязваше и друг любопитен феномен - в неговите структури за музика работеха и хора - финансови експерти, съветници, юристи - които се опитваха да използват името му. В своята доверчивост Менухин не ги забелязваше или се стремеше да не личи, че ги забелязва. Той, както споменах, умееше да използва хората за благородните си цели. Но и те го използваха. Същевременно между "Лайф мюзик нау" и другите структури на Менухин съществуваше ревност. Той, разбира се, не носеше никаква вина за това. Виновна бе славата му.
- Какви бяха плановене ви, свързани с "Лайф мюзик нау" и България?
- Канил съм тук и френски артисти, търсех и откривах възможности за гостувания на български музиканти по линия на движението. Моята връзка с това движение стана на базата на "Аполония", тъй като "Аполония" се опира на същите принципи, създавайки условия за развитие на младите. Но тежките времена не ни разрешиха да помагаме на младите така, както би трябвало да бъде. В евентуалното идване на Менухин тук виждах възможност за присъствие на една личност с огромно влияние. За съжаление - не се получи. В последните епизоди от отношенията ми с него, или по-точно с неговата администрация, ме отблъсна фактът, че се налагаше да се боря за някакво място, от което всъщност нямам нужда. Характерът ми е такъв, че признавам състезанията единствено на сцената. Разочарованието обаче никога няма да промени отношението ми към Менухин.
- Все пак вие посрещнахте представители на "Лайф мюзик нау" в България.
- Директорът на това движение във Франция и директорът на фестивала във Виена бяха тук през 1991 г. Запознах ги с нашите стуктури в София и в Широка Лъка. Смятахме да правим летни курсове, да доведем млади изпълнители, да им дадем възможност да участват в "Аполония". Проектът бе много добър и можеше да се осъществи. Но аз престанах да бъда министър.
- Можете ли да направите някакъв генерален извод като музикант, който е видял много фестивали и сам прави един от тях?
- Ако погледнем българските фестивали, става ясно, че успешни са тези, начело на които стоят личности. А зад гърба им е общината. В Русе е Ива Чавдарова, вярват й, общината я подкрепя и най-важното - тя знае и съумява да привлече за "Мартенски музикални дни" онези изпълнители и ансамбли, които са необходими. Във Варна е Минчо Минчев и като представител на общината Любомир Кутин. А сега да погледнем към Бургас. Там за съжаление няма личност като Емил Чакъров, фестивалните традиции замират. С Петър Ступел си отидоха и "Софийските музикални седмици". Сега Димитър Тъпков се опитва да ги съживява, но общината хич я няма. Когато се зароди нещо добро, когато то установи своя традиция, би трябвало държавата да го подкрепи. Големите личности могат от нищо да направят нещо, но ако държавните институти не застанат зад тях, резултатите обикновено са печални. От 15 години се боря за "Аполония" и съм наясно какво коства това усилие. Питат ме защо не искам пари от Министерството на културата. Мисля си, че е по-добре във фестивала да няма държавно участие. Защото то без друго ще е съвсем минимално. А не мощен гръб на проекта, който създавам. Затова предпочитам да работя с личните си връзки и познания. За съжаление сегашните центрове по изкуствата се превърнаха в нещо подобно на някогашните дирекции "Музика". Директорите им са нещо като началник отдели, на които не остава нищо друго освен да козируват и да изпълняват. В момента политиката е такава - на централизация. И законът за културата е направен така - да я централизира. В този момент не могат да се направят много неща. Но ето някои, които могат: може да се убеди министър-председателят, че културата е не по-малко важна от националната сигурност, здравеопазването и образованието. Културата трябва да бъде равнопоставена. И това трябва да го направи държавата. Защото национална независимост се изгражда и чрез култура.
- Кой би следвало да посочи големите личности, зад които да застане държавата. Йехуди Менухин бе Сър и Лорд, удостоен с тези титли от английската кралица.
- Ние нямаме скали на отчитане и съизмерване. В момента съществува един орден "Стара планина", за който има боричкане. В държава, която все още не се е погрижила за бившите си президенти, не зная дали би могло да се очаква грижа за големите творци. При това тук става дума за артисти, които все още творят. В момента се занимаваме с преместване на музеи. Но не защото се мисли за музея, а защото трябва да се освободи Съдебната палата. Никой не показва точния план-сметка колко ще струва това. Ремонт, преместване на Техническия университет - всичко това са държавни пари и правителството ще ги даде. Следователно ги има. Ами щом ги има, да построят една нова сграда. За съжаление двигателят в тези действия е политиката, а не културата. И още нещо: неумението да казваш разумното "не", когато ти се нарежда. Аз не смятам, че някой иска да закрие българската култура, че нарочно ни унижава. Но не мога да приема, че на изискванията на борда трябва безпрекословно да се подчиняваме. Поне малко трябва да се прояви грижа и усилие.
- Започнахме с културните модели на Менухин. Как ще го запомните?
- Такъв, какъвто го видях през 91-ва: Един човек, който отдавна вече не свири, но винаги носи със себе си цигулката.

Разговора води Елена Драгостинова















Разговор
с проф.
Димо Димов