Кръгове на идентичност

Тази тема събра на 12 и 13 март в Бургас изявени български хуманитаристи на теоретична конференция, за да се опитат да разкрият спецификите, но и проблемите, които поражда тъй знаменитата и обясняваща кажи-речи всичко днес "криза на идентичността". На любезната покана на местния Клуб "Отворено общество", организатор на проявата, се отзоваха проф. Димитър Аврамов, доц. Георги Лозанов, доц. Георги Каприев, Жерминал Чивиков, Деян Деянов, Кирил Мерджански и пишещият настоящите редове. През втория ден в интелектуалния събор се включи и Михаил Неделчев.

Случването на форума тъкмо в Бургас неговият инициатор, вдъхновител и, немаловажен факт, бургазлия Георги Каприев обоснова така: "Бургас е град, в който толерантността винаги е била водеща в отношенията между различните етноси. Градът е създаван като Клондайк (изразът е на друг бургазлия - режисьора Георги Дюлгеров - б.м.) и поради това той в много по-голяма степен е абсорбирал различията, вместо да ги подчертава и да настоява на тях".
Тази презумпция всъщност предопредели и отворения характер на конференцията. Афиширането й като публична дискусия събра многобройна публика в зала 112 на Бургаския свободен университет, която не само аплодираше, но активно, а понякога и разгорещено опонираше на участниците.
Пръв пред аудиторията говори, като доайен на събралото се хуманитарно общество, проф. Димитър Аврамов. Неговата тема "Българското и европейското в нашето изкуство" заинтригува мнозина от присъстващите, които, личеше си, в голямата си част бяха изкушени от въпросите и проблемите на изкуствознанието и естетиката. Тезата на проф. Аврамов гласеше, че идеята за "чисто родно" изкуство е твърде преувеличена в своите постулати, че българските творци, в частност художниците, са изпитвали и продължават да изпитват влиянията не само на Европа, но и на художествените практики от останалата част на света, тъй като и самата Европа в една значителна степен е била и е обект на такива влияния. Стана ясно в последна сметка, че е прекалено условно да се говори за подобно разграничение и че е много трудно да се разделят естетическите внушения, които е попивал един или друг художник. Амалгамата от "българско и европейско" е следователно самобитност на таланта, не на общността.
В последвалата дискусия стана дума и за Кристо, и за концептуализма, и за радикалните художествени практики, нахлуващи в България като закъснял отглас от естетическите революции в Западна Европа и САЩ. Проф. Аврамов не скри озадачеността си от, както той се изрази, "превръщането на боклука в художествен обект", но наблегна, че въпреки странностите и дори понякога неразбираемостите на съвременното изкуство, реакцията на отричане и неприемане е най-неадекватната, примитивната и неплодоносната в опитите то да бъде възприето и обяснено. И завърши изказването си, шеговито сочейки за пример себе си: "Аз също на моменти се учудвам, но ходя, гледам и непрекъснато се опитвам да разбирам".
Кирил Мерджански, "Идентичност и телесност". Страховитият с таланта си поет, историк по образование, беше съградил своя текст въз основа на известната пиеса на Хайнер Мюлер "Квартет", самата тя преработка на знаменития епистоларен роман на Шодерло дьо Лакло "Опасни връзки". Тезата на българския лирик обосноваваше, че немският драматург в своята редакция на френския роман се е опитал да демонстрира и покаже разпада на тялото, невъзможността то да съществува в своята цялостност и неприкосновеност в деструктивисткия ХХ век. Превръщането на двойката действащи лица в четворка и обратно, делокализирането на сценичното действие, отношенията на агресивност и съперничество - всичко това според Кирил Мерджански доказва, че телесността вече е невъзможна в своята съборност, че soma-та е в състояние на тотално разложение, същностна черта на нашата епоха. Разбира се, той направи уточнението, че всички тия радикалистично-нихилистични построения(?) произтичат от текста на Мюлер, не са негова лична идеология и вяра, но въпреки това аудиторията посрещна с многозначително потиснато мълчание текста на поета, вероятно стресната от безперспективността на хоризонтите, очертани от него. Нормална реакция според мен: когато тялото се разпада, ego-то е под въпрос - несигурно и разколебано.
Дойде времето да разкажа за първото "силно несъгласие", случило се на бургаската конференция "Кръгове на идентичност". Ураганната рефлексия най-напред бе предизвикана от доклада на Георги Каприев "Кръгове на идентичността и византинизмът". В него той разви идеята, че нацията като социален конструкт на различните балкански държавности е привнесена и съответно чужда и несъобразна спрямо тукашните географски ширини: "[...] в принципа си националната държава на Балканите не е нито историческо зло, нито благо, а е просто неадекватна спрямо културната и политическата традиция. Всичките останали особености на балканските "нации" следват от тази неадекватност". На този белязал Балканите с позорното клеймо "буре с барут" иностранен продукт философът-медиевист противопостави цивилизационния модел на византинизма, където "идентичността на конкретния индивид е до много голяма степен въпрос на личностен избор в рамките на голямата културна общност и на широката културна комуникация". За жалост, както отбеляза Георги Каприев, иззиданата въз основа на византинизма първа модерна идея за "отхвърляне на турското господство" на Ригас Фереос със завидно единодушие е пресечена още в своя зародиш от обединените усилия на две империи - Османската и Австрийската. Но въпреки печалния завършек изводът относно националната държава остава непроменим: "На Балканите нацията не съумява да се превърне във водещ идентификационен механизъм. Тя няма нито потенцията за това, нито необходимия исторически капитал".
Ясно е, намножилите се днешни патриотари нямаше как да не чуят тази теза не просто като скандал, но и като кощунство. Намиращите се от това "семейство" в зала 112 на БСУ не направиха изключение: енергично скочиха и започнаха да скандират за необходимостта да се пази нацията, за нуждата да я завиваме и повиваваме, щото бури и тайфуни само заради нея духат и веят - да се разболее тя, да залинее и закърнее. Бургас, прочее, има честта да е седалище на възстановителя на печално известните някога Български легиони Иван Григоров и неговото присъствие на конференцията обуслови рязкото, но, слава Богу, спазило добрия тон възражение срещу "пропагандата" на гърцизма и византинизма, както беше окачествен текстът на Каприев. На рационалната и фактологично издържана научна аргументация публиката противопостави родолюбив патос и патриотична страст, превърнали дискусията в истинска полемика между много различни, но въпреки това слушащи се и желаещи да вникнат в себе си мнения. Което беше, между другото, и една от целите на форума: не просто lectio, а disputatio, сблъсък на разни, дори обратни възгледи, та в тяхното разминаване да се направи опит и за близка среща, не просто за припряно раздалечаване.
Последен през първия ден на конференцията прозвуча моят доклад: "Ний или Въобразяване на общностната идентичност". Той утвърждаваше, че общностната, груповата, колективната или каквато още щете я наречете идентичност е илюзия, фантазъм, блъф; че единствената идентичност е индивидуалната (персоналистичната) и само за такава може да се говори коректно като съществуваща in res. Така поднесената теза също породи дискусия, но в случая не тя е толкова важна; по-важното според мен е движението на моята мисъл в унисон с мисълта на Жерминал Чивиков, който също настояваше единствено на индивидуалната идентичност, иронизирайки всички опити да се изведе колективна такава. Двама различни, не срещали се никога дотогава човека: единият живеещ в Холандия, работещ в Кьолн и само от време на време връщащ се в родния Русе; другият живеещ в България, работещ в Бургас и само от време на време напускащ не-родния Бургас, твърдят едно и също с еднаква убеденост. Идентичността в мисленията на две не-идентични личности всъщност се яви като непререкаемо доказателство за "въобразяването на общностната идентичност".
Жерминал Чивиков беше озаглавил доклада си, заимствайки една фраза от знаменития труд на Лудвиг Витгенщайн "Философски изследвания" - "Езикът празнува". С нея австрийският критик на езика обозначава явлението, "при което в резултат на достатъчно тиражирана езикова употреба може да възникне илюзията, че фантазмът, придобил езикова изразеност, съществува не само езиково, но и реално". Привличайки значителен по своя обем фактологичен материал от публичното и медийно битие на Западна Европа, преди всичко от Германия и Холандия, Жерминал Чивиков убедително доказа, че груповата идентичност е "в същността си абсурдна представа"; нарича я, възприемайки един популярен холандски идиом - "gebаkken lucht" ("печен въздух", "въздух на фурна"), чийто най-близък български еквивалент е не по-малко разпространеното явление "въздух под налягане". Оказва се всъщност, че идентичността, освен че е късно разшетало се из публичното пространство понятие, е и свидна рожба не на друг, а на извихрилия се през 70-те ляворадикален екстремизъм, олицетворен от небезизвестните Улрике Майнхоф и Руди Дучке. Изпусната от "семинарите по философия и психология", идентичността постепенно обраства с групови индикации, за да се превърне в крайна сметка в обяснително-агитационна "панацея" на всеки обществен проблем, независимо от неговия ресурс, интензитет или характер.
Тук всъщност се случи и второто "силно несъгласие" на конференцията. Негов изразител стана специално пристигналият за форума Михаил Неделчев. В една реторическа експедиция през Англия, Сирия, България, Македония той категорично възрази срещу тезата, че общностната идентичност е мит, фантазъм, илюзия, настоявайки, че тя е реалност, която, ако и интелектуално непризнавана, въпреки това съществува и е търсена, копняна, искана от отделните индивиди. В подкрепа на своите думи Михаил Неделчев приведе и едно наистина шокиращо обстоятелство: на нашата индивидуалистична постмодерност Европа отговаря с най-класическа модерност, която безапелационно поставя Volksgeist над Ich-Identitaet, цивилизационния напредък на нацията пред културното самоусещане на личността. Или, както той самият пише в книгата си "Краевековните тъги на България": "[...] Аз мога да получа моята трайна, окончателна европейска идентичност само и ако моята национална държава преди това я е получила. Значи аз нямам своите лични европейски шансове, независимо колко съм образован по европейски, колко се чувствам европеец, освен ако не променя радикално своята, засега все още непризнавана за напълно европейска, национална идентичност". Казано с огорчение, общностна идентичност може и да няма, но другите по силата на своето "историческо превъзходство" безпардонно ни я приписват.
Деян Деянов, "Пренаписването на историята и предаване на идентификация". В една блестяща лекция, съвместила в себе си практическа и теоретична социология, модернизъм и постмодернизъм, критическа теория и хуманитарна ерудираност, Деян Деянов обоснова вероятността, а защо не и необходимостта от вече не прогресивно, а регресивно развитие на обществото, което в своите връщания да открие вероятностите на своите положителни идентификации. След като прогресът е претърпял провал и е стигнал до задънената улица на тоталната и всепронизваща деструкция, ясно е, смята той, че един позитивен проект е възможен единствено и само при поглед назад, при "рециклиране" на досегашния ход на историята, който в повторението на различните хуманитарни практики ще съумее да зададе новия не "апофатичен", а "катафатичен" образ на човека. Връщането като условие за себеоткриването.
Последен пред любопитната и заинтригувана публика говори доц. Георги Лозанов. Докладът му беше озаглавен "Медии и идеологии" и в него той най-напред обясни на аудиторията толкова раздразнилата вестникарската гилдия своя теза, че борците всъщност са скъпи чеда на нейните именно страници. За читателите на "Култура", естествено, едно такова изречение е саморазбиращо се: отелесняването на езика неминуемо води до отелесняване на социалните поведения; Крушата и Крокодила са явления от същия порядък, какъвто са "Труд" и "24 часа" например. Но не това в случая е важното, а фактът, че печатните медии бяха "познати" в своята същинска "идентичност" и в невъзможност за друга реакция настроиха перото си за обругаване и опошляване на една позиция, явно неразгадаема и несмилаема от тях. Което, прочее, е още едно "славно" доказателство за твърдението на Георги Лозанов, че писалката също може да бъде бухалка. Интелектуалецът беше провидян като чужденец, а знаем: чужденецът е най-лесната и най-удобната плячка на едно догматично неразбиране и на една недоимъща "сиво вещество" нетърпимост.
По-нататък Георги Лозанов центрира своя текст около назованата от него "онтологична цензура", тъй често срещана в българските медии, пък и не само там. Става дума за размиването на посланието и дори за неговото скриване, но не чрез грубата намеса на цензурния диктат, а чрез неговото "меко" потулване сред останалите вестникарски заглавия и новини. Равнопоставеността на информациите води до възприемането им като еднакво значими, което, впрочем, стори така, че фелационните манипулации с пурата на Клинтън придобиха същата същественост, която притежава и подготовката на НАТО за удар върху Сърбия. Шоуто се оценностява на една нога с трагедията, една и съща сензация е както бременността на някоя "спайс-гърла", така и атомните опити на Индия и Пакистан.
Конференцията "Кръгове на идентичност" се случи. Разбира се, неоценима е тук финансовата помощ на фондация "Отворено общество" и организационната мощ на бургаския Клуб "Отворено общество". Изключително важен е фактът, че един топос, отдалечен доста от центъра на централизираната българска култура, успя да покаже, че и в него могат да стават значими интелектуални събития. Бургас се оказа подходящо място за това - с чувствителни нерви за културните събития и с отворени сетива за тяхното възприемане, осъществяване и пропагандиране. Което едва ли трябва да ни учудва, все пак от доста отдавна знаем: морето не е провинция.
Митко Новков















Конференция
в Бургас