Новата идентичност
на НАТО

НАТО намери новата си идентичност, която, както близо десет години слушахме, се била разклатила и размила след рухването на Съветския съюз и Варшавския договор, и с която сега НАТО може да влезе в XXI век. Цената на новата идентичност е на първо място досегашният международноправен ред с ООН и Съвета за сигурност като единствената инстанция, разполагаща с монопола за провеждането на военни действия срещу суверенна държава. Поради разнопосочните интереси на постоянните страни-членки в този съвет за сигурност и поради правото им на вето рядко се случваше някоя от тях в нередактирана форма да прокара интересите си, заради което може би половин век по света бушуваха само локални конфликти, обикновено под формата на граждански войни. Абсолютен шампион на упражняването на правото на вето в Съвета за сигурност бяха впрочем САЩ. Как ще е занапред без тази институция - ще видим. Втората цена за новата идентичност на НАТО е замразяването на отношенията с Русия и разкъсването на деликатно изплетения след края на студената война баланс от взаимоотношения с бившата суперсила. Тази цена не тревожи особено натовските политици, защото Русия днес без друго била банкрутирал заложник на МВФ, така че нямало къде да мърда. Случвало се е и политиците да се излъжат, ала така или иначе, цялата цена засега им изглежда поносима.
Американският президент Клинтън спечели поддръжката на съотечествениците си за новата идентичност на НАТО с кратка историческа беседа за корените на косовския конфликт и за националния интерес на САЩ да се намесят с него. Особено убедителен бе историческият паралел, който президентът направи с Третия райх от 1938 година и с катастрофалното Мюнхенско споразумение, дало навремето зелена улица на експанзията на нацистка Германия. Това не бива да се повтори, подчерта Клинтън в пледоарията си пред американската общественост, намествайки в този исторически контекст Югославия в ролята на Третия райх, а югославския президент Милошевич - в ролята на Хитлер. Плодовете от тази интерпретация на косовския конфликт няма да закъснеят. За поддръжката на американската, а и на западноевропейската общественост важна роля играе несъмнено и обстоятелството, че бомбите и ракетите на НАТО поразяват единствено военни цели, защото трупове на беззащитно и невинно сръбско цивилно население засега още не са регистрирани от телевизионните камери. Дори след двуседмичните бомбардировки срещу босненските сърби през август 1995 година, довели до подписването на Дейтънското споразумение, до ден днешен не сме узнали нищо за някой детски или женски труп сред сръбското цивилно население. И днес няма основание да очакваме друг ефект на натовските бомби и томахавки. Впрочем, и да ги регистрира някоя кореспонденция, след десет години прилежна работа на производителите на медийна потресеност принадлежността на сърбите към рода человечески не е съвсем сигурна.
Военните средства естествено не са самоцел, а служат за реализирането на политически цели. Политически цели на въздушните военни удари на НАТО срещу Югославия дал Господ. От неяснотата или пълната им липса досега се оплакваха предимно генералите. Не им харесваше да влизат някъде и да не знаят кога ще се излиза. Ала думата имат политиците; и това е добре. Поне по принцип. Един от често спряганите варианти на въпросната цел гласи Милошевич да бъде поставен на колене, или, както гласи тази цел в оригинал: "Milosevic in die Knie zwingen". Милошевич обаче в случая се държи тъкмо като човек на властта, когото натискат да падне на колене. Въздушните удари освен това целeли предотвратяването на хуманитарна катастрофа в Косово. Хуманитарната катастрофа обаче отдавна е в пълен ход, особено след като и хуманитарните организации се изтеглиха с оглед на предстоящите бомбардировки, а при това и хуманитарният ефект на томахавките още не е доказан. Трети вариант на политическата цел гласи Белград да бъде заставен да подпише споразумението за Косово. Споразумение обаче по принцип се подписва въз основа на преговори и пазарлъци, а другото му подписване се нарича капитулация. Неназоваването на нещата с истинското им име води само до недоразумения.
След пет дни бомбардировки до понеделник, 29 март, след над триста изстреляни томахавки на цена по един милион долара парчето и неизвестен брой свалени самолети на цена по стотина милиона, и след по последно съобщение около 1000 убити при бомбардировката граждани, чиято гибел очевидно никого не потриса, хуманитарната катастрофа в Косово, чието предотвратяване уж целяха бомбардировките, достигна предречените апокалиптични измерения с около 500 000 бежанци, за да послужат пък те като морализаторска муниция на политиците за медийната им увертюра към фаза номер две на войната. Тази фаза все по-недвусмислено предвижда въвличането на сухопътни сили за вразумяването на сръбския агресор, сплотил се както никога досега зад античовека на десетилетието Слободан Милошевич. Само допреди седмица половината от риториката си политиците посвещаваха на отрицанието на това развитие като абсолютно извън хоризонта на възможното.
Ала още в непосредственото навечерие на въздушните удари от една европейска метрополия се вдигна във въздуха метеорологическото балонче на една цел, която досега също грижливо и обстойно отричаха всички документи около косовската криза. В понеделник, на 22 март, когато американският пълномощник Ричард Холбрук се отправи на последната си мисия за Белград, във Виена генералният секретар в австрийското външно министерство Алберт Рохан реши да подкрепи тази мисия с изявлението, че вече е време на дневен ред да бъде поставена независимостта на Косово. Изрекъл това, генералният секретар аргументира становището си с един извънредно творчески подход към принципите на международното право: една държава - обобщи Алберт Рохан - губи правото си върху дадена област, когато непрекъснато отказва на населението на въпросната област основните граждански права.
Тъкмо в столицата, където през 1914 година с въодушевлението на безумните скандираха "Serbien muss sterbien!" ("Сърбия да мре!), а през 1941 година с безумието на въодушевлените пяха "Bomben auf Belgrad", един отговорен политик пръв изговори гласно това, което мнозина си мислеха, ала не смееха да изприказват: независима косовска държава като разрешение на кризата. С цели 24 часа закъсня германският колега на Алберт Рохан, християндемократическият сърбоядец Шварц-Шилинг. Вторник вечерта по телевизията Шварц-Шилинг оповести, че като падне Милошевич на колене, което с оглед на надмощието на НАТО е въпрос на дни, вече няма да разговаряме за автономията на Косово в състава на Югославия, защото това ще е отмината спирка. Тогава ще говорим за независима косовска държава.
По-възрастните впрочем може-би си спомнят, че и през 1992 година идейното първенство за демонтажа на Югославия с признаването на държавния суверенитет на Словения и Хърватска бе на Виена и че тогавашният германски външен министър Геншер само прокара пъртината за идеята, ословесена преди него от по-невлиятелния му виенски колега Мок. Придавайки на свой ред легитимност на държавотворческия идеал на албанските етнически сепаратисти, Алберт Рохан и Шварц-Шилинг може би, както преди това Геншер в Загреб, също ще украсят с името си я кафене, я някоя улица, я някой площад в Прищина, столицата на независимата държава Косово. Новата етническа държавица ще стабилизира Балканите, колкото ги стабилизира и признаването на Словения, Хърватска и Босна, ала когато пламнат я Македония, я Санджак, я Войводина, тогава Рохан и Шварц-Шилинг вероятно също вече - както Геншер в периода между босненската и косовската криза - ще пишат мемоарите си.
Жерминал Чивиков