Успокоителни и възбудителни
"Ударът в Югославия", "Войната": две твърде различни определения за най-страшното събитие на Балканите след падането на Берлинската стена. Определението е интерпретация, послание, внушение: от начина, по който наричаме, зависи начина, по който възприемаме; медиата е съобщението, както казва Маршал Маклуън. Двата цитата по-горе са не просто обозначения на рубрики, а сугестивни стратегии: успокояваща и възбуждаща, творяща примиреност и нагнетяваща напрежение, стоическа и паникьосваща. Определението действа като лампата на Павлов.
Особеното в нашия случай: "лексотан"-ът е телевизионен, "супрадин"-ът - вестникарски. "Ударът в Югославия" подчертава най-напред, че той се случва не в България, не на наша територия; второ, че е насочен към една държавна структура, която по българско отколе се провижда като изкуствена, създадена волунтаристично, не естествено; трето, че това е именно удар - нещо моментно, с минимална, почти никаква протяжност във времето, че следователно е невъзможно неговото проточване и продължително състояване. "Ударът" е мимолетност, която в своето осъществяване предполага и предвижда своя необходим и неизбежен бърз край. Оптимизъм, опрян на скоростността.
Иначе приказва "Войната". Първо, тя не е уточнена топосно, но случването й по българските вестникарски страници значи, че тя се случва и по българските реални земи; второ, доколкото тя е най-големият тукашен страх ("Само война да няма"), утвърждаването й като медиен факт сочи, че тя вече е и действителен факт; трето, "Войната" предполага протяжност, доста мащабна темпорална разтегнатост, едно, да го кажем с езика на "Анали", "дълго протичащо време". Всичко това съставя отчайващото със скептицизма си послание, че "краят на злощастието се не вижда". Песимизъм, опрян на бавността.
Различията във внушенията не са случайни: телевизията е държавна медиа, сиреч нейната имплицитна задача (поставена й директно или не) е да успокоява, да утаява напрежението, да създава спокойствие и сигурност, не боязън и паника: страхът е смъртен враг на всяка власт. Частните медии (а "по нашенско" единствено печатът има потенцията да оспорва мнението на държавните телевизия и радио), за които добрата новина е лошата новина, наблягaт на опасността, на застрашеността, на въвлечеността ни в крайна сметка, колкото и да се отрича това, във войната. Ние сме част от театъра на бойните действия, ако и само като декор и вестниците недвусмислено ни казват това в пряк текст. Те са нашето възбудително, както телевизията е нашето успокоително.
Няма да уточнявам коя от двете стратегии е по-истинна. Същественият проблем е, че те директно воюват/удрят във възприятието на българина, създавайки още по-голямо объркване и напрежение в и без това обърканите му и напрегнати усещания днес. Дори и физически да не сме във война, духом ние се бием и вниманието, с което ловим всяка новина на запад от нас, е доказателство за това. Нашата психика се е настроила на военна тема, в чувствителността си ние сме на фронта и колкото и да ни уверяват в обратното, всеки от нас е страна във военния конфликт. Мобилизирани от медиите, ние участваме във войната, следейки я.
Митко Новков