Жажда по същности

В началото на книгата можем да прочетем, че тя е получила Голяма награда. Безспорно, има нещо рицарско и достойно във факта, че жури в състав от четирима мъже е присъдило Голяма награда на една жена, при това в конкурс с името Интелект. Този (просто) факт изглежда като предизвикателство да приемем поезията на Мира Душкова през двойното огледало на нейната "лична" поява и през оценката на едно чуждо (в случая мъжко) мнение за появата на модерен лирически текст.
Поезията на Мира Душкова е преди всичко поетична, от онези прояви на способността за лирическо мислене, които усещат в стихове и поради това често биват наричани с метафората "естествени". Поетичното идва отвътре на текста и предпоставя нагласата за неговото възприемане като "цялост". Това, което става е именно усещането за "лирически наплив", а не начинът на неговата подялба в текстове или стихотворения. Мира Душкова не се помни на части, а като общо присъствие.
Тематичната нагласа се простира върху това, което мога да нарека "съществителните на живота". Най-лесно е да се забележи, че текстът следва една приоритетна стратегия на съществителните имена. По-интересно е да се разбере, че той се гради върху същностите, върху същественостите на човешкото преживяване, а също така - върху способността за тяхното "материално" усещане. Лирическото не е "написано с тялото", защото - донякъде срамежливо, по-скоро възпитано - то потиска своите еротични права, и все пак изглежда обсебено от духа на материалното, на съществителните същности. В това отношение Мира Душкова прилича на всички жени, които някога са правили "възторжен пробив" в българската поезия - например Багряна или по-късно Петя Дубарова. И, разбира се, нейната поезия е силно метафорична - с онази малко старомодна и носталгична нега на метафоричното изразяване, която по принцип е способна да означи идеята за поезия в българската литература, като се почне от Яворов.
Пристрастието към "същностите", към "простите" неща на живота и неговата способност да бъде поезия, поставя един въпрос не много различен от този, който д-р Кръстев зададе преди столетие във връзка с устремната поява на Кирил Христов: "А после?" Защото да "пробваш историите като дрехи" е много поетично и много женско действие. И в този смисъл симптоматично за известна умора (колко бързо у нас!) от иронията и самоиронията, от скептицизма и ерудицията, от интелигентството и интелигентстването... (Тук би трябвало да добавя, че Мира Душкова изглежда като обратното на един тип - не особено поетична - поезия, която опитва да се наложи у нас, най-вече в "мъжка" практика, през 90-те години: поезия с "остри" метафори, силово ерудирана, лирика на главата.) И все пак през последните години на ХХ век голямото предизвикателство би било да се пробват не толкова историите, колкото Историята като дрехи: по-различен, по-подривен, по-"модерен" тип лирическо преживяване - контаминация на "главата" и "тялото", на същността на интерпретацията-конструкция. Харесването на Мира Душкова е огледало за носталгията по един хуманистичен, екзистенциален литературен проект. Този проект изглежда заложен (заложник?) в духа на българската поезия, на българската представа за поетичното и няма причини да мислим, че ще изчезне скоро.

Милена Кирова












Думи
с/у думи








Мира Душкова.
Пробвам историите като дрехи.
Изд. Пан-ВТ.
Велико Търново.
1999.