Мечтите угасват и пламват отново

Когато има любов, пустинята се превръща в оазис. Когато няма любов, оазисът се превръща в пустиня. Вратата между емоционалния ад и рай е широко отворена и всеки бурен порив на съдбата може да те запокити от единия полюс на другия. А тя, съдбата, е капризна. Погалва те и нашепва: "Опивай се от мига, оцени го с цялата му красота". В следващия момент те зашлевява и просъсква: "Търпи, защото такава е волята ми".
Така е в "Английският пациент" - един от най-вълнуващите филми на 90-те, бляскав представител на оздравителното явление "нова сантименталност". Преди две години той взе девет "Оскар"-а, включително за най-добър филм, режисура (Антъни Мингела), оператор (Джон Сийл), поддържаща женска роля (Жулиет Бинош). Можеше да вземе и още. Защото Рейф Файнс е изумителен в главната роля. Магнетично съчетал у себе си мъжкарство, интелигентност и финес, той няма актьорски аналог в днешното кино. А партньорката му Кристин Скот Томас препраща съзнанието към онова романтично време отпреди няколко десетилетия, когато в киното се говореше за диви, а не за секссимволи.
Но "Английският пациент" и нито един приз да не бе взел, пак щеше да е символ на екранното богатство. Защото той взема сърцето на зрителя и лети с него над пустинята, за да го остави накрая в оазиса.
В "Английският пациент" има война - Втората световна, но би могла да е всяка друга (каква е разликата, освен в технологиите?). Има пространства: географски (от Египет до Италия, от Канада до Унгария, от Америка до Германия...), психически, философски (те са безбрежни). Има и любов (тя също е безбрежна). Войната се мъчи да изтреби любовта и понякога успява. Но не може да я погуби цялата. Авторският копнеж е любовта да заличи войната веднъж завинаги. Уви, историята показва, че и това е невъзможно. Но важното е копнежът да не изчезва.
"Английският пациент" се носи величествено из мистерията, наречена страст. Той я съзерцава като вълшебно цвете и не се мъчи да я разбули. Защото каква мистерия ще е тя, ако я разбулиш. Все едно да правиш хладен анализ на тайнството на прекрасните стенописи на Пиеро де ла Франческа. Сред тези стенописи, в една италианска църква, е най-гениалната сцена във филма - метафора на любовния екстаз: героинята на Жулиет Бинош плува във въздуха и сякаш става част от образите, сътворени от ръката и душата на Де ла Франческа. Те са по-живи от всякога и тя е по-жива от всякога.
Много животи изтляват в "Английският пациент", но жаждата за живот е по-силна от всичко. Мечтите угасват и пламват отново. Жесток, нежен, трагичен, поетичен, този филм те кара да сложиш оръжието на земята и да не издребняваш да му дириш кусури. От него излизаш пречистен. И благодарен на съдбата за всеки подарък, който е благоволила да ти направи.

Борислав Колев













От пръв
поглед