Сърчаджиеви Story


Едуард Олби пише "Случка в зоопарка" ("The Zoo Story"), след като Тортън Уайлдър го посъветвал да пише пиеси вместо стихове. Пише я през 1958 - за три седмици - и я завършва ден преди да стане на 30 години. "Само можех да се надявам, че съм намерил професията си", казва Олби след "The Zoo Story". Преведена от Пинкас Браун, пиесата има своята първа премиера на експерименталната сцена на Шилер театър в Берлин през 1959 и едва след това в Ню Йорк. У нас тя е поставена от Крикор Азарян с Йосиф Сърчаджиев (Джери) и Георги Новаков (Питър). Разбира се, в гнева на самотния и беден Джери срещу затворения в издателския си книжен свят Питър и неговия осигурен средностатистически семеен комфорт е стаено много от гнева и социалния патос на тридесетгодишния автор на пиеси. Многократно той настоява, че в тях има повече от едно ниво, че интелектуалното ниво е не по-малко важно от емоционалното.
Изказванията на авторите не са вълшебните "Сезам, отвори се" към разбирането на пиесите им, но все пак в "Зоо-случката" на Олби съвсем не е трудно да се прочете не само емоционалната и социална драма на неговото поколение, но и гневния му протест срещу "затвореността" на литературата. Конфликтът между Питър и Джери може да се види и като конфликт между издаващия литературната "драма" и носещия живата "драма" от улицата. Днешните тридесетгодишни "трейнспотинг" автори също въведоха в литературата и театъра своята драма. Критиците дори актуализираха по повод нови английски пиеси понятието "сърдитите млади". Социалният и интелектуалният протест на Олби е вече остарял. Сякаш само емоционалният все още не е - самотата. Точно на него е заложил актьорският семеен тандем Йосиф Сърчаджиев и Ана Сърчаджиева в спектакъла "Случка в зоопарка", поставен в Общински театър "Възраждане".
Представлението е заложило на емоционалното въздействие чрез разгръщането на конфликта между възрастния Питър (Йосиф Сърчаджиев) и младия/младата Джери (Ана Сърчаджиева). Ана Сърчаджиева вече игра в "Бащата" от Стриндберг (реж. Борислав Чакринов), но тази роля би могла да се приеме за собствено сценичния й успешен дебют. Тъкмо изпитанието да се изгради роля чрез огромен текстови масив, да се издържи напрежението на "говоренето" в продължение на повече от час в съизмерване с актьор като Йосиф Сърчаджиев, е залогът, за който "играе" спектакълът. И то без изграждане на емоционален диапазон, а в удържането през цялото време на гняв, отчаяние и обида в самотата, в желанието да се привлече вниманието, разбирането на по-възрастния, на "бащата". В тази посока биха могли да се търсят множество от възможности за разгръщане на действието. Още повече, че спектакълът носи амбицията на сценично-лабораторен актьорски експеримент, в който младата актриса се опитва да изгради "голяма" роля чрез текст, в който сякаш всичко е казано и който й се съпротивява като език. Този избор предизвиква към "отключването" на силна енергия и преодоляване на текста.
"Постановката не е нито подобряване, нито довършване на текста, казва Олби, а е само неговото утвърждаване. Би могло една лоша пиеса да бъде подобрена чрез постановката. Но една сериозна, класическа пиеса може само да се утвърждава, а не да се подобрява." С този спектакъл Сърчаджиеви са изпълнили волята на автора. Макар че съвсем не съм убедена, че ако усилят или довършат своята "Сърчаджиеви Story" в спектакъла, сериозността на текста би пострадала. Напротив, Олби само би спечелил - и откъм класическост.

Виолета Дечева















Реплика
от ложата