Георги Иванов, сценограф:

Наскоро гледах със студентите си този спектакъл. Те бяха потресени. Аз също. Тях ги разбирам - още са млади, малко са гледали, по-отворени са към агресивната форма. Бяха и малко смутени, по-скоро изненадани - очакваха Чехов, Русия, началото на века - а то нещо познато, близко, днешно.
Гледал съм доста постановки на "Три сестри" и само три са се врязали в съзнанието ми: на Отомар Крейча, сценограф Йозеф Свобода (Прага, 1967), на Юрий Любимов, сценограф Юрий Кононенко (Таганка, 1982) и сега тази на Стоян Камбарев, сценограф Никола Тороманов. И трите стоят в мен най-вече с визията си. В такива спектакли тя е най-впечатляваща. Защото рязко отмества от личното пространство, напластено от представи, внушения и вторични асоциации, и чист като новороден ме запраща в разкриващия се неочакван свят на театралното тайнство.
Изборът (или по-точно търсенето) на нетрадиционно сценично пространство (и особено достигането на зрителя до него през много врати, коридори, завески) настройва за очакване на нещо особено.
Игралната площадка е обградена от високи ламперийни стени, пробити тук-там от люкове, в подножието - пейки, наредени една до друга, в средата парапети и една въртяща врата. Въпреки че средата е изградена аксиоматично като архитектурна структура и осъществена с абсолютна достоверност на житейската реалност, трудно може да се определи каква е тя: едни елементи ни подсказват салон-каюта, други - балетна зала за екзерсис, трети - за банка, четвърти - за чакалня. ... Може би чакалня. Позната метафора. Развита обаче с изключителна концептуална оригиналност и техническа изобретателност в неочаквани трансформации - постепенно отваряне в дълбочина, смяна на основната композиционна ос, заплашителната перспектива на тъмнината... и отново затваряне в тази екзистенциална (до болка наша) "чакалня" в очакване на Влака.
В обсъждането, което проведохме със студентите, сред многото техни "открития" достигнах до нещо съществено - спектакълът става тук и сега. Поетиката му общува с младите и въпреки че не възпроизвежда прословутата "чеховска атмосфера" (а може би точно за това), внушава, че животът на Чеховите герои е и нашият живот.
Като цяло постановката е органичен синтез на всички театрални компоненти. От силния визуално-функционален образ, през изключителното, почти физическо действие на звука (този невероятен тътен, който не само качва градуса на напрежението, но и окрупнява формата на пулсиращото пространство) до не изобразяващата, а изразяваща графика на движенията и начупения в целия възможен регистър темпоритъм.
И накрая тази въртяща врата. Поклонът на актьорите - те бавно се обръщат към нея, тя постепенно забавя лудия си бяг - докато замре. Излъчваща светлина. Ръцете ми увисват във въздуха и аз се покланям дълбоко.

















Три сестри -
разговорът
продължава