Гриша Островски, режисьор:

За приятеля, който никога не ми е бил.

Гледах "Три сестри" и непрестанно се питах как Камбарев е успял, при изключително тежки и ненормални условия за работа, да обедини своите актьори, да ги накара да почувстват трагиката на дома на Прозорови, с безсмислието на отделните герои да надскочат своето ежедневие, с вярата, че някъде другаде, с други хора, ги очаква по-добър живот. За да ги осъзнаем и почувстваме, не, по-точно, да видим себе си като пътници на перона, в очакване да хванем влака на мечтите си, докато край нас ще преминават празните вагони на товарните композиции. За Камбарев малката жп станция не живее с надеждите за предстоящи пътешествия и приключения, както е прието в добрата литература, а е кръстопът, гара на безнадеждността. За да ни остави и след представлението все там, на същото място, при равносметката с неотмиращите ни илюзии.
Борбата със собственото безсилие на действащите лица се играе приповдигнато, самоотвержено, до край, което рядко може да се види на наша сцена. Въпреки различията на вкусовете и възпитанието на актьорите, Камбарев изгражда един монолитен емоционален възел от отношения и стълкновения. Притиснати от мъката и болката на характера, изпълнителите приглушават и затриват елементарната логика на речта, преднамерения сценичен говор, интонирането на отделните думички. И драмата придобива нови измерения. Гарата продължава да се върти и да се разкрива пред нас, зрителите, от разни страни... и тези дълги перила, така усърдно почиствани, постепенно се превръщат в безкрайните коловози на нашата безнадеждност, които наникъде не водят. И става все по-ясно, че тази орис на сестрите е наша, това е животът, който всички живеем. Който хората са живели преди Чехов, по негово време, и който ще продължават да живеят и когато нас няма да ни има.
Как е постигнал това Стоян Камбарев, си остава чиста магия, тайна на една режисьорска работа. То лежи в самата личност. В изключителността на неговата личност, която не служи, не угажда на никого, нито на модата, а още по-малко на криворазбрания вкус, а остава вярна на себе си, на своя вътрешен глас. И пак е съвременен, въздействащ като откровение. И ще надживее много шумни успехи. Няма начин това да не е респектирало актьорите. Някои от тях са го знаели, други разбирали, а трети почувствали в работата си с него. Усетили са, че с него се работи по-различно, той е друг. И са били радостни, че резултатите ще бъдат непредвидими, което е щастие в нашата работа.
Кой е казал, че днес не е време за сериозен театър, че хората не го искат, а само търсят развлекателното и смешното! И не прави ли на пух и прах тази теза тъкмо Стоян Камбарев? Тъкмо неподправен, непосредствен, истински разговор със зрителите си знае и може да води Стоян Камбарев, тъкмо този режисьор знае как да увлече хората на сцената и в салона и да ги накара да живеят с проблемите на времето, с въпросите на битието си.
Видяхме се на "Цар Освободител", до италианското посолство. Слизаше надолу по "6-ти септември", придружен от милата Деси. Спряхме се, без да знаем какво да си кажем. Никога не е бил словоохотлив с мен. Споменах, че още не съм гледал представлението му, но съм разбрал за наплива на зрители. "Това е сега - отвърна той. - Не се тревожете, след едно-две представления спокойно ще може да гледате. Няма да се играе дълго, не е правено за много публика" - Стоян се опита да се пошегува със себе си. Беше краят на сезона, дойде есента, представлението се възстанови и побързах да си намеря местенце в претъпканата зала. Така е и до сега. Пълно.



















Три сестри -
разговорът
продължава