Рада Москова, писател:

В младостта си живях в провинцията. Наблюдавах я с уплах. Приличаше ми на дъно на поражението. "Три сестри" фиксира статуквото на провинциалния живот. "Провинцията на човека". Неподвижност, из която персонажите без спиране сноват - отзад-напред, отпред-назад, от едната до другата страна. Въртящи се като на гара врати - влизат-излизат, минават-заминават. Използват се всички възможности на една невероятно раздвижена сценография (Никола Тороманов), а върху тях се проектира човешката невъзможност. Перспективата се сменя само отвън - разместване, не и промяна. Истерия на очакването. То няма нужда от адекватен обект - жалък, омачкан от делничност Вершинин; практична, безлична Ирина; изтъркан от употреба припев: "Москва, Москва". И още - звънтяща от претенции Маша; авторитарна, неосъществена Олга; самодоволен Кулигин. Ролите са завинаги установени. Всякакво случване на героите е изключено. Но около тях витае целият хоризонт на стремленията им - на неслучилото се, на недоживяното. През общата невроза се пронизва бодра немска песничка. Тя преминава в Наталия Ивановна, с нея на уста тя се плъзва от ситуация в ситуация, завладява ако не хората, то тяхното лично пространство. Леко. Безметежно. Осъществява се единствено примитивността. Убийството на Тузенбах не е трагическа развръзка, не е дори развръзка - болка няма. Истерията на Маша при раздялата й с Вершинин - писък на поражението. Неукрасеното човешко поражение. Приемане на неприемливостта на живота.
Не съм допускала, че представление, направено с толкова ирония към човека, може да предизвика толкова съчувствие. Че този несълзлив, жесток прочит е в състояние да докара сълзи. Че е възможно да се сблъскам с Чехови герои, изчегъртани от всички полепнали по тях щампи, до потресение съвременни - днешни! (Какво яко сноване из наложени, напълно излишни пространства, колко поривисти, напълно ненужни движения маркират живота ни. На моето поколение особено.)
Казват, че и тази постановка на Стоян Камбарев била мрачна. За мен мрачни са розовите фалшификации, приклякащи угодливо към масовия зрител, също и патетичните, самоумилителни спекулации. Там, където има истина, има и светлина. Една случайно попаднала на театър зрителка, която седеше до мен, на края на представлението заплака. И в сълзите има светлина.
Плача за Стоян Камбарев.

















Три сестри -
разговорът
продължава