Юлия Огнянова, режисьор:

Стоян Камбарев е по-строг, по-суров от Чехов към собствените му герои. А може би по-взискателен. Не им прощава с охота нито илюзиите, нито видимите и невидими грешки и дефекти. Има ли това право? Взискателността на Стоян е родена от силна болка. Болката му - от силна обич. Не от високомерие. Стоян бърза. Иска изкуството му да разтърсва. И тези, които го правят, и тези, към които е отправено. Настоява да осъзнаем несъвършенството си. Да се стремим към промяна - съзнателно и доброволно. Да не чакаме друг да стори това с груби ръце.
Стоян бърза. Знае, че няма време. Безплътната сянка го следва неотлъчно. Да поиска и ще го приласкае. Няма ли право на строгост и нравствен максимализъм този, който разполага с броени дни? Има ли някой смелостта да се рови и да взема отношение към този максимализъм, който засяга болезнено всеки от нас? Имаме ли куража да гадаем преживяното от режисьора, когато е замислял, реализирал и се е разделял с този спектакъл? Няма да се учудя, ако се чуе глас за оскверняване на светлата чехова диря.
Надали ще се реша да попитам чия е идеята, кой е режисьорът на най-жизнелюбивия, най-прелестния финал - въртящата се врата, финал, който не поставя точка на спектакъла. Който възвръща пропуканото ни доверие в човека. Искрящата игра на светлината със скоростта на въртящата се гарова врата, общият им ритъм, който събира във вихрен танц земното и отвъдното, закачливите намигания на светлината и вратата - радостта на двамата автори, че има безсмъртие.

















Три сестри -
разговорът
продължава