Разголване в края на века
Тази седмица получих по пощата един каталог, изпратен от Белград само ден преди началото на бомбардировките. На титулната му страница е изписано следното мото: "Само този, който те наранява, може да те накара да се почувстваш по-добре; само този, който ти причинява болка, може да я отнеме." Акцентът върху физическото страдание като постоянна тема на християнската традиция и изкуство, интересуващ автора, и днес продължава да е много актуален, макар че променената политическа ситуация му придава различен привкус. Негативните сили имат нов адрес. Лошото е с конкретна физиономия. Времето оставя своя отпечатък не само върху своите съвременници, но и върху отминали и бъдещи събития. Така произведенията на изкуството не могат да бъдат предпазени от нов, често пъти предубеден прочит. В това отношение картата на сръбското изкуство със сигурност е променена и още много години напред то ще бъде разчитано през призмата на сегашната политическата случка.
По същия начин се отнасяме и към родната културна ситуация, експонирайки върху нея очакванията си за реакция по темата Югославия - НАТО - Косово. Единствената, за която съм чула, е писмо в рамките на Синдиката в защита на сърбите, което предизвика обосновано желание в други колеги да му се противопоставят (май неосъществено).
Иначе началото на април премина в празнични юбилеи и чествания. "Галерия 11" посрещна пролетта със "Зелена изложба". "Арт 36" отпразнува християнския празник Цветница с изложба с натюрморти с цветя. Величко Минеков подреди голяма ретроспектива в "Райко Алексиев". Галерия "Ирида" отпразнува рождения си ден с изложбата "Другата Олимпия или разголването в края на века". Оказа се, че разголването на един художник в края на кариерата му може да бъде много по-неприлично от голотата в изкуството. Въобще да съблечеш женско тяло през 1999 г., било то и на Моника Люински (работата на Венци Занков), е почти като да нарисуваш букет с цветя. Поне в това отношение сме постигнали напредък и страданията на оскърбения и низвергнат от всички Мане ни изглеждат най-малкото странни. Не може да остане неоценен хуморът на Андрей Даниел, който оставя за себе си прелестите на Олимпия, а на зрителите предлага само гърба, или трите масивни хермафродитни Олимпии на Емил Попов - най-доброто му творение в последно време. И все пак споменът, който отнасяме от изложбата, най-малко е за "другата Олимпия". Като че ли и разголването е стигнало фазата на обличането - повечето модели са "облечени" в дрехата на живописното опиянение. Общият тон е любезен, естетски и добронамерен в унисон с цялата ни културна действителност. А понякога така има нужда от скандали... Ние обаче по стар български обичай се осмеляваме да ги правим само когато става дума за някакво участие в чужбина. Така беше с биеналетата в Сао Паоло и Истанбул, а сега припряно потриваме ръце в очакване на нов - по повод конкурса за кураторски проект за Венецианското биенале. Междувременно трябва да отбележим ново българско присъствие в Италия, този път с положителен знак. Световноизвестното списание "Flаsh Art", чието основно седалище е в Милано, има своя български кореспондент и това е Яра Бубнова. Ако държавата в лицето на културното министерство направи поне една частичка от това, което частните лица и институции правят за прославата на българското изкуство по света, може би и ние най-накрая ще се сдобием с представяне на биеналето във Венеция. При всички случаи поне скандалът ни е в кърпа вързан.

Мария Василева











Изкуство
на борда