Чух фанфари да свирят
в небето...

Никола Вандов: Театърът ли те изразява най-добре?
Мариус Куркински: Чудя се дали аз съм избрал театъра или се е получило обратното. По някакъв начин той ме избра. Имам спомени от картини, от пейзажи, от училища, от локви, от деца срещу мен. Но нямам нито един емоционален спомен, преди срещата ми с театъра. Тя беше шокираща, разтърсваща. Имаше организирано посещение на театър. Влязох в салона, видях артиста на сцената и за секунда, проумях какво ще правя винаги в живота си. Не мога да го обясня. Бях някъде на 12 години. Всичко това се случва във филиала на варненския театър. Спектакълът беше, с извинение, "Шестте пингвинчета" на братя Райкови. Спомням си пода на сцената, светлината и това, че едни хора са застанали по някаква промисъл, и се представят по съвест пред други хора в салона. И проумях, че сградата е построена специално за това, че архитектурата й е такава: едното място е по-високо, другото е по-ниско. Заприлича ми на църква. Взех решението за секунди. Помолих да постъпя в театралната студия на братя Райкови, явих се на конкурс и ме приеха. И от тук вече започна едно по-дълбоко промисляне на нещата. Започнах да разбирам театъра най-напред, ценейки, обичайки и боготворейки тухлите, които изграждат залата, дъските, железата и пердетата. Може би е някакво детско отклонение. За мен това пространство беше свято. И най-вече, изключителното преживяване "влизане на сцената" - първото през живота ми, от служебния вход. Пише: "Вход служебен. Влизането забранено", а аз влизам. Никога, просто никога не мога да забравя това влизане. От тогава броя въобще започването на живота. Ако щете вярвайте. И много често сега ми се налага да се връщам към това, защото всеки спектакъл започва така. За мен престъпването, преминаването от задкулисието в сценичното пространство е най-голямото ми преживяване. И до сега нищо не може да се сравни с него. Изключителността на това излизане на сцената не е от страх дали добре ще играеш, дали ще те харесат хората. Не е от това дали ще получиш спектакъла, в смисъл дали ще ти се даде тази вечер, а е от това, че просто преминаваш в една друга реалност и че просто влизаш в друг живот. Има нещо от смъртта във всичко това. И това е нещо просто. Още тогава го усетих... Започнахме да играем някакви детски спектакли. После майка ми искаше да ме отписва, защото аз не можех да заспивам при вида на пространството. Може да звучи налудничаво, но аз ценях кулисата, самото перде, което отделяше тези пространства. Случвало ми се е да лежа на пода и да го гледам отдолу, за да ми изглежда по-голямо. Когато е нямало хора наоколо, съм го правил хиляди пъти. Просто влизам-излизам, влизам-излизам... Стъпката ми към театъра не започна, четейки пиеси, знаейки нещо за театъра, гледайки театър, а от усещането за преминаване на тази граница.
Виолета Дечева: Познаването на правилата за поведение на сцената облекчават това преминаване. Не се ли придържаш към тях или искаш да си запазиш усещането за "страшното" преминаване?
Мариус Куркински: За мен това преминаване не беше ужас, а просто болезнено щастие. Искам винаги да имам тази изключителност при излизането на сцената, това да ме спохожда, да ми се случва на всяко представление, но няма да скрия, че то започва да ми се губи. От часовете, прекарани на сцената, то започва да изчезва като чудо, като антично чудо. Има нещо от античния театър в това. Затова още не смея да се обърна към античната драма, но мисля, че ще го направя. Или, може би, имам лимит на жестове и думи в това си състояние. И трябва да се открие друго. Но аз не съжалявам, че то свършва. Трябва да се премине към следващ смисъл на стоенето на сцената, на излизането.
Виолета Дечева: Ако ти не използваш актьорска техника, чрез която да задържи това чудо на сцената, рискуваш...
Мариус Куркински: Рискувам страшно много, но мисля, че това се случва на всеки, който се обучава. Въобще приемам живота си в театъра като обучение за задържане на чудото. Така подбирам и авторите, които да пренасям сега. Какво е за мен едно представление? Говоря за моноспектакъла. Най-напред бих искал да кажа защо правя моноспектакли и да го обясня спокойно, защото за мен това е много важно. Винаги съм усещал, че на сцената и между публиката и сцената трябва да има тотално преживяване. Когато ти си казал на хората: "Елате в 7 часа. И аз ще бъда там", и щом ще прекараме това време заедно, то трябва да има някакъв смисъл. Като връзка в живота. В най-хубавия смисъл - като любовна връзка. Значи трябва да има някаква любовна аорта между нас, ако мога така с един кървящ израз да го изразя. Дали си сам или сте повече артисти - няма значение. Това винаги трябва да бъде така. Иначе, когато представлението не е добро, времето тече 100 пъти по-бавно и ти губиш на хората 100 пъти повече време, през което в живота те ще имат реални случки, в които ще научат нещо повече. А би трябвало да им се спести време. Да научат нещо, да им се случи повече вътрешен живот, отколкото за един нормален час. Това е идеалът ми за представление. И като започнах тук във ВИТИЗ да играя с колеги, после с режисьори, усещах, че това не се получава. Повече хора на сцената по-трудно преместват без проблеми кораба на представлението. И си казах, че това не ми харесва и че явно, когато са повече хора на сцената, просто е по-трудно и се искат по-големи умения, за да се води представлението. Казах си: "Чакай да пробвам сам!" И веднъж, както си седях във Варна, в стаята, гол, само по някакви гащи, ми се даде да проумея тялото си спрямо стаята. И това беше някакъв образ за моноспектакъл. Не мога да го обясня. Просто в един момент проумяваш тялото си спрямо стаята и си казвам: "Да, разбрах какво би могло да бъде едно представление, от къде би могло да тръгне. Един човек в една зала." Опитах сам да започна с моноспектакли, което беше доста мъчително преживяване, защото аз не съм гледал друг театър, освен български и не съм, честно казано, запознат с актьорските системи на големите учители от нашия век. Препрочитал съм много неща, но нямам представа те какво правят и какво играят, не съм се впускал в това да го разбирам. Търсил съм мое проумяване на нещата.
Виолета Дечева: В този смисъл не можеш да имаш учител.
Мариус Куркински: Единственно Крикор Азарян мога да посоча като учител, защото той ме хвана в едно доста объркано време и някак си беше много строг с мен и продължи да настоява, да изисква от мен много неща. Той много държи да се проумее какво е артистът и защо той излиза на сцената, каква е личната му мотивация. Той се грижи за мен и сега. Не вярвах, че е така, но е така. След "Дамата" ми звънна веднъж и ми каза: "Искам просто две думи да ти кажа." И това бяха две думи, които промениха въобще пътя за мен. Каза ми да не се страхувам от това, че хората понякога няма да ме разбират. Много го разбирам. А братя Райкови изобщо не разбирах какво искат да ми кажат, нямах сетива за това. Бях дете тогава, а за да имаш учител, преди всичко е необходимо да искаш да приемеш. Бих искал да им се извиня за това, защото просто не съм ги разбирал добре. А те всъщност са ми дали много. Аз например съм ходил сто пъти на представление и те ме срещат и ме изваждат от там: "Какво правиш тук? Отивай си вкъщи да четеш! Това е глупаво представление." Тече някакво безобразие. Примерно "Прокурорът" или "Чер хайвер и леща". Били са прави. Ходил съм сто пъти, за да усещам какво става с всяка нова публика, какво произтича в салона - малко над главите им и по ъглите на театралния салон. Това, според мен, са местата, където се случва представлението - горе, високо.
Никола Вандов: Това, което човек може да заложи в един спектакъл, ако търси любовна връзка със зрителя, е пределната искреност. Очевидно си осъзнал първата си печеливша карта - искреността.
Мариус Куркински: Да, но ми беше ясно, че за да се стигне да такова нещо, трябва да има и много предварителен актьорски или режисьорски труд, който да постави правилата.
Виолета Дечева: Но нали бягаш от правилата?
Мариус Куркински: Не мога да избягам от това, че представлението трябва да бъде, грубо казано, добро. Трябва да се покажат актьорски или режисьорски умения, за да тръгне публиката с теб. Може би именно в това е професията: да се програмира едно представление, да се реши то предварително. То не е: "Хайде, юруш, да видим какво ще стане..."
Виолета Дечева: Как сменяш гледната точка, след като си и актьор, и трябва да се режисираш? Не е ли болезнено пребиваването в подобна шизофренност?
Мариус Куркински: Първо тръгвам като режисьор. Иначе ситуацията е болезнена, но така започнах. И това ми се вижда нормален начин на живеене в театъра. Не приемам като странност, че някой си прави моноспектакли. Другото ми е неясно. Естествено е, че при мен нещата много се преплитат, защото спектакълът, който режисьорът поставя, после е изцяло в ръцете на този, който ще го играе. Новостта е в това доколко спектакълът се води и променя с всяко следващо представление. Изключително важно е това да се случва винаги. Той да не тръгва винаги от една режисьорска поставеност, а да тръгва от финала на предното представление и от една секунда да се усеща този ден, тези хора, които са в салона, които непрекъснато с присъствието си ти дават информация за себе си. Тогава би станало представлението, тогава то би имало смисъл, ако е специално за тези хора.
Никола Вандов: Хващам се за думата "добро" представление. Използва се и за качествено, и за добро в морален смисъл. Спектаклите ти са добри и във втория смисъл. Ако "доброта" е втората ти карта, която вадиш за създаването на търсената от теб любовна връзка, кои са другите ти козове?
Мариус Куркински: Това са важни думи за мен. Какво ме кара да правя едно представление? Мисля, че в момента ме занимава да заставам до един автор, в който нямам съмнение. Просто искам духа на неговите произведения да бъде пренесен от времето, когато са написани, сега. И да има среща между този човек и хората, които са в салона. Коя е фикс-идеята ми? Спектакълът да не бъде моето интерпретиране, да не бъдат думите на автора взети и сложени в някакво решение, да не бъде някакво представленийце, което да изобилства от решения, от агресия към текста. Много е важна съвестта, понеже този човек е заключил духа си в рамката на своето произведение, и аз приемам, че именно това е той. И искам така, както аз го разбирам какво е той, това, без нищо повече, да застане на сцената.
Никола Вандов: Не влизаш ли в противоречие? Различни хора - различни възприятия на един текст. Няма обективна постановка на даден текст.
Мариус Куркински: Именно съвестта е ключът към проблема. Става дума за отношението ми към този човек. Не мога да кажа какво точно правя с човека, който по някакъв начин ме е задължил да го направя. Не мога да го назова какъв е този акт.
Никола Вандов: Може би крайна почтеност?
Мариус Куркински: Нещо такова. Приемам го като обучение от този човек. От тук нататък искам така да направя представлението, че в него да няма нито едно решение, което да е чуждо на човешкото тяло. Не да не се свивам, да не подскачам, а да има някаква смиреност с това, което правят хората в живота. Да няма измислица, която да надскача тайната на това, което правим в живота и което не ни е дадено да знаем.
Виолета Дечева: Ти вярваш ли, че е достатъчно човек да е искрен, да има пространство и текст, които да изразяват тази искреност, за да има театър?
Мариус Куркински: Абсурд! Кой ще вярва просто на някой искрен човек само защото е излязъл на сцената. За да се случи това, за което говоря, трябва да има начин то да стане. В моноспектаклите това е преди всичко актьорското изпълнение. Кое като режисура е предварително изключено и кое е предварително зададено в актьорското изпълнение на етапа, когато трябва да се излезе и да проведе спектакъла.
Никола Вандов: Какво разбираш под изключено и зададено?
Мариус Куркински: Страхувам се да назовавам нещата. Мисля, че го правя за първи път. Изключени са търсенията в областта на тъй нареченото модерно в театъра. Там, където актьорите си позволяват да боравят с клишета за модерна и постмодерна актьорска игра. Ето нещо, което изключвам. И се моля никога да не му се поддам. Във всичките тези техники има много истина. Но аз просто не ги разбирам и по никой начин не бих искал да поема в тази посока. Не ми е интересно. Не мога да назова каква актьорска игра искам да играя. При всички случаи в нея трябва да има загриженост за разбирането. Искам да намеря онази точка на пресичане, да подам такива кодове, че максимален брой хора да говорят на един и същ език. До това да доведа представлението. Освен това много са важни и чисто актьорските умения, които, грубо казано, да възхитят публиката. Съжалявам за израза, но той не е в суетния смисъл на думата. Искам хората да съзрат, да проумеят, да видят нещо, което досега в живота си не са предполагали. Това може да бъде само за една секунда, може да бъде в един нюанс, който да трае по-малко от секунда, но ми е много важно да усетя, че се случва. Насищам първите няколко минути с предварително свършена актьорска работа, така че тя веднага да почне да действа и да създаде непонятна досега красота за зрителя. За мен е важно те да познаят нещо красиво. Веднага. Иначе, ако това не се случи, мисля, че никога няма да тръгнат с мен. Така композирам нещата, че първите няколко минути да са наситени с това, което съм научил като начин на игра, като начин на говорене от предните моноспектакли, с което ме е задължил самият автор, с това как този текст да бъде изказан, каква трябва да бъде душата в този момент - задължително именно спрямо този текст. За последното ми представление думата, която много ме вълнуваше, беше точно съвест. От нея започнах да търся начина на говорене, който всъщност е една молитва. Така може да тръгнем заедно към онова място на представленията ми - малко преди края и малко след средата, - което за мен е най-важното. Там винаги поставям смисъла, това, за което съм направил представлението.
Виолета Дечева: Сцената е място, където тялото и езикът изграждат друг език. А последните ти два спектакъла са изключително статични. Само в "Дамата с кученцето" персонажите от едноактните пиеси са телесно изобразени и пародирани. Пречи ли ти тялото или търсиш някакъв друг път за израз на движението на душата?
Мариус Куркински: В "Дамата" исках да се уча от Чехов на игра. Там исках да се справя с уродливите пластове. Исках да се уча на това какво е комик, исках да се уча на театър, на игра, на показност... В някакъв по-голям мащаб. Да излезеш и да разсмиваш хората без нищо. Като едно посмешище.
Виолета Дечева: А другото, високото - няма ли телесен изказ?
Мариус Куркински: За мен - няма. "Евангелието" беше изключително статично. В него исках да успея да хвана една мисъл, да проумея нейната причина, логиката, по която тя се движи, нейният словоред и да намеря адекватното им изговаряне на сцената. Исках да се науча да мисля на сцената за нещо, в което вярвам, и което е повече от мисъл за мен. Честно казано, тялото ми пречи. То няма своята адекватна позиция. Затова и го спрях това представление. Все още не съм открил цялостта за себе си. В "Самият човек", например, има по-скоро смирение с това, че не съм я открил. И примиряване с това. Тъй като нямам тази пластика, мечтая за представление, в което да мога да се движа. Бих работил в тази посока. И ще работя. Сега мисля да започна работа върху "Божествена комедия". Също моноспектакъл. Той трябва да бъде на съвсем нова плоскост. И ако не ми се даде енергия и не получа злато в сърцето за този спектакъл, въобще няма да го почна. Хубаво е, че давам това интервю, защото рядко се задълбочавам толкова, може би съм по-хаотичен и по-неспокоен, и рядко се задълбочавам в една мисъл. А това е важно. Не мога да си позволя своеволия, които не разбирам, в които не вярвам. Не мога да си позволя да изляза, да клякам, да се мажа с нещо, да викам, да повтарям една сцена по три пъти.
Никола Вандов: Какво те накара преди години да напуснеш екипа на "Ромео и Жулиета" на Стефан Москов? Като Ромео беше много добър.
Мариус Куркински: За мен беше нещо зловещо. Теди е от най-големите режисьори, които е имало в страната. Много го ценя. Имам чувството, че той има нещо близко с мен. И от него съм научил, че трябва да има необяснима, неназовима вътрешна вяра, че нещо е добро или че не е. Той просто трябваше да види нещо и да каже: "Да." Не можеше да го обясни. А това е смазващо за хората, които не са репетирали с него. И Кръстьо Лафазанов и Мая Новоселска от воле правиха "Да! Да! Да!"-неща. За мен беше изумително как те за секунди осмисляха какво иска и как за секунди му го представяха. Аз не можех така, много завиждах, беснеех, че така лесно им се смее, а при мен - никаква реакция. Беше нещо страшно. Не ми беше обяснено защо Ромео трябва да бъда смешен, защо в първите сцени трябва да мисля само за чукане. Исках да правя нещо съвсем друго. Не можех да се побера в себе си и си казвах: "Господи, това ли е мястото, където трябва да излизам?" И затова напуснах. Имах чувството, че предавам нещо важно от себе си. А усещането на сцената, когато нещо не става, когато усещаш как времето тече бавно, е просто смазващо. Имаш чувството, че си продаваш кръвта.
Никола Вандов: Изпитвал ли си подобно усещане, когато си играл при други режисьори?
Мариус Куркински: Не. Където съм оставал да играя, съм се чувствал добре. Винаги много добре се чувствам при Иван Пантелеев. Не мога да обясня защо... Боже, колко дълго говоря... Кой ще го чете това?... Иван е наясно с представлението още когато идва на първата репетиция и ни казва какво точно иска от нас, за да влезем леко в спектакъла. Тази негова подготвеност много ме респектира. При него няма драстичност в търсенията, истеричност. Във фарсовете, които постави Николай Поляков се беше получило много смешно. Бяхме още студенти и той ни оставяше да пробваме. Бяха много фриволни времена. Много съжалявам, че не съм направил някоя по-голяма роля при Коко. Бих искал да направя представление с него. Той се е отказал от много неща, от много посоки, по които би могъл да тръгне като режисьор и за които има способност, усет и дъх. И е влязал в нещо, което е, как да кажа, познато. Той казва, че трябва да се копае на едно място, но по-дълбоко, а не да се копне малко и да се тича на друго място. Затова бих искал да работя с него.
Никола Вандов: Не си ли му го казал?
Мариус Куркински: Не мога да му кажа такова нещо. Срамувам се.
Никола Вандов: Не посочи другите си "карти". Изказвам хипотеза: третата карта е "труд". В спектаклите ти забелязвам красотата на усилието, на дълготрайността на импулса. Една от любимите ми сцени от "Дамата" е тази, когато слизаш от площадката (като боксьор от ринга) и Ангелът ти подава бяла кърпа. Сцената сякаш проговаря от твое име: "Сега трябва да си поема дъх, за да продължа да работя за вас." Жанрът на моноспектакъла съдържа в себе си смайването от огромното усилие.
Мариус Куркински: Просто не смея да ги назовавам отделните неща. Това наистина е много голям труд. Първо, чисто технически и, второ, като пътешествие, като работа, която човек трябва да свършиш със себе си. Ето това е може би най-голямата карта за един моноспектакъл. Той винаги идва, когато ти като човек трябва да свършиш изключително много работа със себе си.
Никола Вандов: За теб новият спектакъл е рекапитулация на цялостния ти живот до този момент - личен и сценичен?
Мариус Куркински: Да, да... За мен това е категорично. И съм го приел като начин на съществуване. Може след време да правя съвсем други неща, при които ще мога да ги разделям. И така ходът да се покаже какво е това един човек на сцената, е да се напомня на публиката чудото на тази цялост, големият й смисъл. Тя трябва непрекъснато да проумява това чудо. Защоте те са много, а той е един. Един от тях.
Виолета Дечева: Когато ти говори за срещата си с театъра, имаше почти сценографско описание, визия, а в спектаклите ти липсва особена грижа за сценичната визия. Защо?
Мариус Куркински: Съзнателно нямам грижа за визията. Казвам си, че хората, идващи в театъра, не могат да бъдат, дано не звучи грубо, избудалкани. Визията в театъра се замисля предварително. Страхувам се от ужаса да имам визия, а после в хода на спектакъла да не открия по-важното, което не е във визията, а е в човека. Визията би трябвало да се получи от втората половина на спектакъла и само в представите на хората. По-агресивната визия ограбва простора във възприятието на спектакъла, ограбва възможността публиката да отиде, където си поиска.
Никола Вандов: Може би това е концентрацията върху срещата?
Мариус Куркински: Да постигна срещата ми е по-важно.
Виолета Дечева: Казваш, че театърът е най-важното за теб. Мястото, където можеш да осъществиш тази среща. Но ти се занимаваш и с кино, и с пеене, и с много други неща?
Мариус Куркински: Така се е случило, че на киното не съм му обръщал внимание. Това ме е ограбило. Първият ми филм беше по наученото в театъра. Но явно там владеят други закони, други умения, друга скорост, друго майсторство е необходимо, за да се получи срещата. Още трябва да проумявам това, за да направя, за да се осмеля да направя следващ филм.
Виолета Дечева: Какъв тип среща търсиш в киното?
Мариус Куркински: Много красива, защото киното е само на един век. Приемам го като нов шанс, който се дава на човечеството. И киното ни се дава не в случайно време. Много съм респектиран от него. Само като проследя извисяването му от "Пристигането на влака" до "Изгубената магистрала", си личи, че киното знае какво иска. То се движи над всички. Нещо смайващо като програма. След срещи с Чаплин, Тарковски, Бунюел, Бергман, Фасбиндер, Дейвид Линч - най-скъпите ми хора от киното, не мога да си представя как би изглеждал един мой филм, ако е такъв, какъвто трябва. Още се ослушвам.
Никола Вандов: Смяташ ли, че изобщо изкуството днес дава шанс на човечеството?
Мариус Куркински: Много се страхувам, че като кажа нещо и после трябва да го обяснявам. Но мисля, че думата "шанс" е точна. Изкуството е шанс. То е възможност за обучаване на живот чрез произведенията, чрез спестяване на време. Прочиташ една книга и проумяваш какво се е случило на три поколения хора. Това е изключителна помощ за живите, от тези, които вече не са живи. Като помощ ми се явява.
Никола Вандов: А като наслада?
Мариус Куркински: Не го приемам като наслада. Може би защото вече се занимавам с него. Всички произведения на изкуството ги приемам разтърсващо, а не като наслада.
Виолета Дечева: Имаш ли потребност да покажеш моноспектаклите си и в чужбина?
Мариус Куркински: Имам. Много голяма и все повече я усещам. Но има и друго. Вярвам, че човек не случайно е роден на дадено място. Че той има да свърши именно тук някаква работа. Метерлинк казва: "Човек не бива да слуша себе си. Трябва да слуша какво имат да му кажат прадедите му. И така да води живота си." Не мога да проумея точно какво значи това, но усещам някакво голямо вълнение в това твърдение. И ми харесва, че съм тук, че преди мен моите прадеди са ходили тук и че по някакъв начин аз продължавам този живот. Не мисля обаче, че ако един артист отиде да играе другаде, той ще прекъсне тази връзка. Напротив. За мен ще бъде много важно да пробвам да направя на английски "Дамата" и да се опитам да го изпълня в Ню Йорк. Да опитам дали сърцето ми може да говори на друг език. Ние тук по начало срещаме трудност и занемареност по отношение на това да изговаряме нещата в думи. Красотата на смисъла да се събира в значението на една дума. Като кажа една дума, примерно "обич", ние не се разбираме. Тя за нас тримата значи различни неща. Единното значение на думата е нещо, което ми липсва. То трябва да се постигне чрез истината, чрез светостта и вярата. Извинявам се, че употребявам такива думи. Не знам дали е постижимо. Но би трябвало да има места, където хората да го откриват. Мисля, че на български за секунди съм го постигал. Бих искал да пробвам дали като нямам английски прадеди, ще мога да говоря и да играя на този език. Много ме е страх.
Виолета Дечева: Сега, като казваш прадеди, какво означава това за теб?
Мариус Куркински: Моят дядо и неговият дядо... Освен това хората, които са се занимавали с изкуство и са писали също тук. Чувствам се свързан с тях, защото те са създавали въздуха, нюансите в страната. Антон Страшимиров е такъв човек за мен. Ангел Каралийчев. Николай Райнов. Това са трите имена, които мога да назова. Извинявам се, може би звучи много странно.
Виолета Дечева: Но никога не си посягал към техни текстове?
Мариус Куркински: Не съм се осмелявал. Не е дошло времето. Но аз ще правя тези хора.
Виолета Дечева: Ти имаш широко присъствие в медиите: пееш, рекламираш, даваш интервюта. В същото време много държиш на непосредствеността на срещата, на общуването в театъра. Не си ли противоречиш?
Мариус Куркински: Попаднах в този вихър, без да съм го програмирал и без да искам да печеля от него. Мисля, че хората трябва да познават артистите, за да идват да ги гледат. Интервютата дават такава допълнителна информация. Чрез тях можеш по-лесно или по-бързо да бъдеш разбран. За мен е важно да има много хора в салона. Тези, които слушат песните ми, като дойдат на мой спектакъл, откриват неща, които не са предполагали досега.
Никола Вандов: Да се върнем към приятелите ти...
Мариус Куркински: Най-близкият ми човек въобще в театъра е Иван Пантелеев. Още от първи курс. Много държа на неговото мнение за всичко, което правя. С Галин Стоев бяхме много близки, докато следвахме и малко след това. На неговото мнение също държа. Мисля, че в театралното съсловие нямам приятели. Дори и с тези, които назовах, вече не поддържам връзка. Истинската връзка, която имахме, е прекъсната. Имам приятел, на когото много държа - Петър Дундаков от "Тибетски сърца". Имам много приятели, но те не се занимават с театър. Връзката с хората от театъра получавам чрез техните представления. Отивам, гледам и все едно съм прекарал с този човек...
Никола Вандов: От кои спектакли се "зареждаш"?
Мариус Куркински: На първо място и завинаги е "Фантасмагории" на Теди Москов. Не мога да обясня силата на това представление, за мен то е гениално. Имам чувството, че гледах античен спектакъл и то не сега, а тогава. Харесвам всички негови представления, но по-малко. Теди е много честен човек, той работи на живот и смърт. На Иван Пантелеев най-много харесвам "Чехов ревю" и "Иванов"... На Галин Стоев мога да назова "Илюзията". Това представление е събитийно. На мен специално много ми помогна да започна. На Юлия Огнянова - всичко. Например от "Забравените от небето" и "Процесът" съм научил много. В тях се появява онова, което нито се казва, нито се показва, но заради което се прави спектакълът. "Играем Петрушевска" на Маргарита Младенова също е такова представление. И "Лоренцачо". Много харесвам почти всичко на Иван Добчев. Харесвам истината в представленията му. Представя ми свят. Мога да не го разбера, да не го приема, но той е съществуващ. "Представление и наказание" на Иван Станев ме потресе. Това са спектакли, които са ми помагали, които са ме учили. Коко е важен човек за мен. Бих посочил "Пътят към Мека", "Последният запис" и "Вишнева градина". "Три сестри" на Стоян Камбарев много ми хареса. Това представление е с някаква промисъл.
Виолета Дечева: Иван Пантелеев каза, че често неговите приятели му дават текстовете за театър? На теб кой ти ги дава?
Мариус Куркински: Всичките сам си ги намирам. Прочитам различни неща и след някои разбирам, че ще ги правя на театър. Само Платонов ми го предложи Петър Дундаков. Когато прочетох "Дневникът на един луд", веднага разбрах, че ще го правя.
Виолета Дечева: Как се намерихте с оператора Емил Христов?
Мариус Куркински: По неща, които съм му гледал. Само така намирам хората - по неща, които са правили. Емил е единственият човек, с който много добре съм работил.
Никола Вандов: Чувстваш ли се част от българския театър?
Мариус Куркински: Мисля, че съм част от българския театър. Мисля, че някой седи отстрани и ни гледа. И си казва: "Да, това го има, има го еди-кой си и еди-кой си. Това са различни хора, които заедно правят българския театър." Нищо друго не си представям. Нашият театър през 90-те много добре се представя. Театърът е от нещата в страната, които се държаха доста добре, според мен.
Никола Вандов: Какви задръжки имаш да отидеш на щат в държавен театър?
Мариус Куркински: Нищо, като контакт с хората, а като ситуация. Ще трябва да бъда разпределян в пиеси и да играя при режисьори, при които не искам да играя, на които не искам да посветя два месеца от живота си. Когато завърших, можех да отида в Народния театър, но не можех да си го представя. Имах чувството, че времето тече, чувах някакви фанфари да свирят в небето... Виках си: "Боже, какво става. Давай!" Нямам нищо против който и да е режисьор, но да седя, да пия кафе, да слушам вицовете на артистите... не го разбирам. Мисля, че е добре да няма такива театри.
Виолета Дечева: Какво е за теб да е успял човек в България?
Мариус Куркински: За мен успех е да можеш да прекараш всеки ден от живота си, без да имаш натрапчивата мисъл, че трябва да свършиш нещо, което ти е неприятно, а е задължително. Рядко имам такива дни. Искам да правя по един спектакъл на година. Само като си го представя, ми се насълзяват очите. Само като си представя, че би ми се дало да се успокоя и да правя по един спектакъл, да се разхождам по улиците и да идва време да отивам да го играя.
Виолета Дечева: Искаш ли да имаш театър?
Мариус Куркински: Искам, да. И ще си направя. С много хора. Но не това е успехът. Би било успех, ако всяко представление е ново за мен, ако то пристига в нова за мен територия. Така че бих искал да имам театър, но пък какъв театър би бил той, ако в него играя само "Дамата"? Скоро не съм се сещал за думата "успех". Вълнуваше ме думата "бедност". И то не само че хората са материално бедни. Страхувам се от бедността в театъра, в работата, която върша, в любовта, която имам, която ми е дадено да изживея конкретно с някого. Страхувам се да не сме като сираче, което докопва мухлясъл хляб, много агресивно го поглъща, забравя го, изхвърля го, заминава някъде и нещо говори, нещо боботи. За мен това е зловещ, натрапчив образ. Ужасът ми е да не стане така и с мен - да търся с всички сили, а да намирам един... мухлясъл хляб. Тези образи дойдоха от Платонов, където се казва: "Ето, изпъдиха ме, явно тая къща не е била моя". Не мога да си представя, че след време ще кажа за живота си: "Изпъдиха ме, явно това не е било мое място." Въпреки че може да съм още в къщата, от която да не са ме изгонили. И това да е по-страшното. Чудесно е при Платонов, че момчето тръгва по пътя да проси, но влиза в църквата. И дори да ни изпъдят на пътя да просим, важното е да имаме храм, където да влезем... За това е последното ми представление.

4 март 1999 г.






Разговор с
Мариус Куркински


Продължаваме
поредицата от разговори
с театрални режисьори,
чието присъствие
е определящо
за нашия театър
през 90-те.