Солун `99:
Образи от XXI век

Когато се ражда един нов фестивал, първият въпрос е: "Защо? Трябва ли?". Годишният фестивален календар на световното кино е препълнен с подобни събития - някои от тях утвърдени, други - случайни, резултат на нечия амбиция или на събрани отнякъде пари. Солун отдавна вече е в географската карта на световното кино с големия си игрален фестивал (ноември 1999 ще бъде юбилейното му 40-то издание). Сега организаторите на този именно популярен и авторитетен световен форум са решили да добавят и едно липсващо парче от пълноценната мозайка на съвременното кино, като отделят специално внимание на днешния кинодокумент. При това с многозначителното и ангажиращо название "Образи от 21 век" (на гръцки звучи още по-респектиращо - "Икони от 21 век")! Първият налагащ се на вниманието факт е отношението на държавата към този сектор на културата и киното - фестивалът се организира и финансира от Гръцкото министерство на културата и Гръцката национална телевизия, с участието и на други спонсори, разбира се, като например строящата се в момента национална магистрала "Егнатия", която повтаря древния път "Via Egnatia" през Северна Гърция. Но фактът на такова категорично държавно ангажиране е много показателен.
На второ място е амбицията на организаторите да представят най-значителните явления на световната кинодокументалистика - и като география (Европа, Америка, Азия), и като тенденция. Защото "Образите от 21 век" са наистина разнообразно и многопластово застъпени. Големите социални, общочовешки проблеми и дори футуристични прогнози за бъдещето на света, са пронизани от индивидуални съдби и "частни случаи". А така филмите придобиват обем и обобщено значение, тъкмо защото залагат на личностно изграден сюжет по законите на екранната драматургия. Тогава ненатрапчивите наблюдения успяват да прераснат в универсални общочовешки идеи, послания и художествени решения.
Първото издание на Солунския фестивал нямаше конкурсен характер, в смисъл, че нямаше жури и списък от официални награди, а само награда на публиката и на акредитираните журналисти. Това е разумно решение за фестивален дебют и издава не някакви представителни амбиции на организаторите, а сериозното им намерение да направят от фестивала културно събитие за широката публика. При известната за този град "висока температура" на зрителския интерес към киното, никак не беше учудващо, че дори за документален филм от Иран например, в 23 часа през нощта, опашка от хора купуваше билети по 1000 драхми (над $ 3) и залата бе пълна, предимно със студенти, които в Солун са над 80 000! Не само радваща е тази картина - тя е и многозначителна! Киното, противно на всички късогледи прогнози, живее нормален публичен живот (в "нормалните" страни, разбира се), но това не успокоява излишно неговите "жреци". И тъкмо документалистите вече първи опипват новите пътища за "образите от 21 век".
По време на фестивала се проведе двудневна конференция "Нови медии - нови инструменти за разпространение". Темата може да звучи банално-модно отстрани, но ако дигиталното видео (DV camera) вече не е новост, то създадените по тази технология филми наистина придобиват "втори живот": прехвърлени със съвършено качество на 35 мм оптическа лента, те отиват в киносалоните, като преди това вече са били излъчени по Интернет! Ето го Дяволът, изпуснат от бутилката най-сетне! Впрочем, още преди 4 години датчаните Ларс Фон Триер и Томас Винтерберг публикуваха своя дързък манифест "Догма 95", в който с 10 постулата заявиха намерението си и дори заканата да правят само ново кино, с нова "задължителна свобода" на изразяване! Скоро след това Фон Триер направи "Идиотите", а Винтерберг - "Тържеството" (Специална награда на журито в Кан) по новата технология - с изключително лека и подвижна дигитална видеокамера, а след това трансфер на кинолента. Към тях се присъединиха и други кинематографисти, всеки от които прегръщаше с възторг примамливата перспектива за истинска независимост на автора от конюнктурата - производствена, финансова, разпространителска. Защото теоретичният хоризонт на този тип кино действително очертава възможности за изключително поевтиняване на производството (и следователно избавление на режисьора от финансовия хомот на продуцента) от една страна, и от друга - свободен полет на авторската визия, неограничена от килограмите на снимачната техника и степента на осветлението. А днес вече режисьори като Хал Хартли, Джон Джост, Франк Гроу, Лин Хершман Лиисън, Матю Харисън, Скот Кинг и други пишат и публикуват всеки своя лична "Догма 99" (сп. "RES", # 2, 1999). Лавината на вкусената независимост набира скорост и от групова декларация се превръща в сноп от отделни струи. Разбира се, възторзите и дръзките декларации на нахаканите пионери в тази област са познати като тон и опиянение от много други предишни "технико - комуникационни революции". (Достатъчно е да си припомним само манифестите на Вертов или "камерата - стило" на "новата вълна", словесно афиширана от Александър Астрюк.) Не в еуфорията е същината на въпроса. По-важно е, научаваме ли нещо ново за човека от днес и от идващия 21 век?
Първият засега 5-минутен цифров филм "1000 луни", създаден специално за излъчване по Интернет, е все още само любопитен експеримент. Но когато някой успешен и наистина добър филм, заснет с дигитално видео, получи възможност за подобно разпространение, съвсем не е без значение големината на неговата аудитория. Тогава, например, странният и ексцентричен герой от филма на Бенет Милър "Екскурзоводът" става обект на внимание не само за десетината туристи от платформата на двуетажния нюйоркски автобус, а за милиони хора по света. За такова общуване би мечтал всеки, а да не говорим за един анонимен туристически гид! Защото след безспорно тънката наблюдателност на режисьора, след недоловимия, но много точен монтаж, един от възможните психологически архитипове на човешката природа става пълноценно достояние за всеки зрящ и духовно грамотен зрител. Неслучайно цитирам този иначе непознат на читателите филм (а от личен гняв знам колко безсмислено е да се анализира непознато заглавие, вместо да се предложат съществени обобщения) - неслучайно, защото в неговия екранен сюжет, а и в екранната му съдба (някъде в паяжината Интернет, която опасва планетата) лежи темата за индивидуалното битие и всекидневното ни общуване с хората. Професията на градски туристически гид е само опаковката на една индивидуалност. Невидимите валенции и контакти с другите хора е същината на (не)осмисления ни живот! Не че Бенет Милър го казва за първи път, но друго е усещането, когато осъзнаваш, че в същия този момент ти и още милиони тебеподобни зрители сте невидимо свързани в един общ рефлекс пред компютърния монитор!
"Поглед към света" е названието на централната програма на фестивала. Богатата селекция наистина оставя усещането, че камерата е вече не в ръцете на отделен автор - документалист, а някъде в пространството Интернет и оттам зрителите във фестивалното кино "Олимпион" виждат всяка точка от планетата и дори всеки отделен човек в неговото текущо битие, в разрезите на драматични исторически събития или в недосънуваните мечти на прага на идващото ново хилядолетие. Тогава вече е лесно, но и вълнуващо, след разходката с нюйоркския гид между небостъргачите, да се озовеш внезапно някъде в глуха индийска провинция, където пред очите ти сухи мургави хора за първи път в живота си гледат кино на гола поляна, пред опънат чаршаф ("Пътуващо кино на мечтите", Полша, реж. Анджей Фидик). Филмът сам за себе си е великолепен с чистия образ на един доброволен апостол на киното, който от любов към това изкуство избира странната съдба на пътуващ мисионер. Но още по-обемна е параболата между възможните полюси на съвременната цивилизация, която само в един миг те прави от кинозрител в салона - гражданин на общочовешкото планетарно пространство! Тогава вече гледаш по-друг начин привидно частния и регионален проблем за статута на съвременната иранска жена, например, във филма "Развод по ирански" (реж. Зиба Мир - Хосеини), защото усещаш остротата на проблема като лична психологическа драма в контекста на социалната и религиозна традиция. И парадоксално, именно този географски "затворен" филм се оказва много по-интересен и достоверен от прожектирания по същото време в съседната зала - много по-декларативния, макар и с амбиции за универсалност - канадски филм "Пътуване към женската сексуалност". Казано по-общо, проблемността на един съвременен документален филм не е пряка функция от неговата външна мащабност, а от потенциалните възможности на вътрешните му обеми и значения. "Полунощ в Куба" (САЩ, реж. Димитри Фалк) залага на стандартната форма чрез серия индивидуални интервюта с различни млади хора в Куба днес, за да очертае колективния портрет на едно "изгубено поколение" в изолацията на тоталитарния режим. "Сряда" на руския режисьор Виктор Косаковски прави подобен профил на цялата руска посттоталитарна действителност чрез едно любопитно хрумване - авторите издирват всички 101 петербургски граждани, родени в един ден с режисьора през август 1961. Оказва се, че техните разнопътни биографии имат обща траектория - оцеляване на индивида чрез обезличаване на личността! Този модел на обобщен документално-достоверен анализ, осъществен обаче през личността-протагонист на филма, е плодотворен и при изследване на миналото - по-далечно или все още "горещо" със своята актуалност. "Фотолюбител" на поляка Дариус Яблонски се връща към еврейското гето в Лодз с помощта на личния архив от снимки и спомените на възрастния вече документален герой. Неговият поглед към жестокото минало е силен с преживяванията на очевидеца плюс коментара на съвременника. Почти същото прави Патрицио Гусман във филма си "Чили, натрапчиви спомени". 25 години след като е снимал събитията от 1973 в тогавашния си документален дебют "Битката за Чили", сега сагата "Алиенде - Пиночет" е фон на днешната политическа и икономическа ситуация в страната, видяна през очите и паметта на автора.
Цитирането или преразказът на други сериозни и добри документални филми от програмата на фестивала никак не е въодушевяващо върху една вестникарска страница. Те трябва да се видят на телевизионния екран от зрителите, докато Интернет все още не е главното комуникационно поле на киното, а пък и без друго засега само 1 % от населението има достъп до глобалната информационна мрежа.
Въпросът обаче не е само в новите технологии, които така или иначе ще ни сполетят. По-важно е да сме духовно подготвени за срещата с бъдещето. 21 век наистина е на прага. Утре като отворим вратата, "образите от 21 век" ще ни пресрещнат в текущото всекидневие, без да имаме време за оглеждане и ориентиране. В този смисъл "спомагателното" око на новите технологии е една изключителна възможност, за да не се стъписаме като сухите мургави зрители от глухата индийска провинция, които в края на 20 век се срещат за първи път с чудото на кинематографа от края на 19 столетие!

Божидар Манов