Оскар и аз

Точно в 5.30 на 21.III вратите на залата се затварят и церемонията започва. Аз успявам да се шмугна вътре в последния момент. Хвърлям поглед наоколо за празни места, но няма, затова бързо се долепям до стената зад последната редица. Аз присъствам на церемонията по връчването на "Оскар"-ите в Dorothy Chandler Pavilion! На сцената излиза Упи Голдбърг, облечена като Елизабет I - африканска кралица с бяло лице. От нея рукват майтапи и аз се заливам от смях. Обаче забелязвам два гарда, които ме гледат и си шушукат. Единият тръгва към мен. Аз се правя, че не съм го видял и попивам Упи. Гардът (агенция "Пинкертън") цъфва до мен, заявява ми, че правостоящи не се допускат и ме съпровожда до изхода. "Ей там има празно място", опитвам аз. Казва ми, че ако нямам билет, не мога да остана. Нямам. Нищо - аз знам церемонията наизуст, защото вече съм я гледал сто пъти през последните три дни.
Въпреки това, когато два часа по-късно Роберто Бенини скача на облегалката на предния стол, аз почти, за малко, едва ли не, се разплаквам. Защо? Дълга история.
екът на киното свърши. Галазакриването беше 71-вото празнуване на наградите "Оскар". Странно е, че церемонията е най-голямото телевизионно събитие и отличи театралите Шекспир и Том Стопард. За търсещите символизъм, където го няма - какъв по-ярък знак, че кино и телевизия отдавна не са съперници и че театърът е не унищожен, а просто преобразен от своето дете, киното. За всички нас, творения на ХХ век - светът, какъвто го познаваме наистина, отива на кино, независимо дали Нострадамус е прав за точната дата или не.
Явих се на интервю за стаж в отдел "Продукция на академичните награди". "Продукция" е кацнал на двайстия етаж в центъра на Сенчъри сити, на хвърлей от небостъргача, познат на всички ни от "Умирай трудно". Външните стени са стъклени и гледката ти спира дъха - игрища за голф в краката, хълмовете на Бел еър и Бевърли Хилс в далечината, а съвсем в далечината - небостъргачите на централен Лос Анжелис - там е Dorothy Chandler Pavilion, там се раздават "Оскар"-ите... Интервюто беше пълен провал! Не можах да кажа на Джил Кейтс, продуцент на церемонията, точно защо кандидатствам за стажа ("Всички вкъщи много ще се гордеят с мен" едва ли щеше да го убеди). Една от интервюиращите ме изхвърли от кабинета си с викове, защото седях и се блещех стреснато, докато тя изпробваше някакъв нов вид телефон. (По-късно се оказа, че е директорката на "Talent", виж по-долу.) Въздъхнах и забравих за стажа-мечта.


Речник:

Академията: Академията за филмово изкуство и наука е костенурката, на която е стъпила вселената на киноиндустрията. Никой от професионалните гилдии - актьорска, режисьорска, сценаристка... - макар и неотстъпващи й по членство, не може да съперничи на влиянието на Академията. В светлината на скандала "Казан" (виж по-долу) - всички гилдии са се извинили официално за съдействието си с комисията за антиамериканска дейност, Академията - не.

Индустрията: В Ел Ей като кажеш "индустрията", е ясно, че имаш предвид киноиндустрията - друга няма.

Студиата: Paramount, 20-th Centory Fox, Columbia/TriStar, Metro Goldwyn Mayer/United Artists... изграждат Холивуд. Повтарям този всеизвестен факт, просто за да подчертая, че никой друг няма шанс. В град, в който единствено приходите имат значение, успешните независими филми правят по половин милион долара, успешните студийни филми - по сто милиона. Чуждестранните филми трябва да си намерят разпространител сред студиата или никога няма да видят екран. За "Животът е прекрасен" носачът беше Miramax.

Talent artists: Обобщително за актьори, танцьори, музиканти.

Селекцията:"Златните глобуси" са доста надценяван у нас барометър. Когато "Глобусите" се връчват, голяма част от кандидатите за "Оскар" още не са на екран. "Глобусите" виреят главно върху коледните филми. Едно предимство, което тяхното връчване има пред "Оскар"-ите, е спонтанността на церемонията - единствено там могат да се случат инциденти като миналогодишния, когато наградената актриса дотича на сцената, след като бе викана дълго време, и обяви, че наградата я изненадала в тоалетната. Поради огромната си публика "Оскар"-ите са планирани изключително прецизно, за да се избягнат подобни гафове. Тази година единственият филм, фаворизиран от "Глобусите", който атакува и "Оскар", беше "Елизабет".
Тъй като членовете на Академията гледат хиляди филми и впечатленията им бързо избледняват, студиата пускат своите кандидати в последния момент. Тазгодишните силни състезатели са още по кината. Единствените изключения са "Армагедон" и в "Какво се превръщат мечтите".
Все по-често прилагана практика е кандидатите да се пускат в "предварително" разпространение, за да се промъкнат преди крайния срок на Академията. Това означава, че филми, които още не са готови за национално разпространение, се пускат в Ню Йорк и в Ел Ей, така че формалната им премиера ги квалифицира за номинация. Допълнително предимство на тази тактика е, че туй е ценен маркетингов инструмент - разпространителите и студиата тестват потенциалната си публика преди национално разпространение. Такива филми на тазгодишните "Оскар"-и бяха "Тънка червена линия" и "Страдание" ("Affliction").
... И надпреварата започва. Членовете на Академията биват отрупани с видеокасети "На вашето внимание". (Доскоро касетите били придружавани от скъпи подаръци, но тази практика вече е прекратена.) Двата официоза на Холивуд "Variety" и "The Hollywood Reporter" се давят в реклами - "На вашето внимание": "Влюбеният Шекспир", най-добър филм, най-добра женска роля, най-добра поддържаща женска роля, най-добър режисьор..." Някои филми, като "Спасяването на редник Райън", се пускат отново на екран. Сред цялата атака членовете на Академията се опитват да оцелеят. "Невъзможно е да се изгледат всичките филми", каза ми Ед Бъгли, актьор. Друг член, Джоузеф Коен, продуцент, дава филмите на секретарката си за мнение.
... И един ден Кевин Спейси обяви номинациите.
В този ден фаворитите бяха два: "Спасяването на редник Райън" и "Тънка червена линия" - бруталното идеологическо зрелище на Спилбърг срещу поетичното и философско обобщение на Малик. И двата филма бяха обожавани от критиците. В онзи ден приходите на "Райън" бяха 208 млн. щ.д., а на "Тънка червена линия" - 22 млн.
На следващия ден Miramax изстреля трети филм на хоризонта. Рекламната кампания, която развихри около "Влюбеният Шекспир", беше толкова агресивна, че дни преди "Оскарите" президентът на Miramax и Спилбърговата Dream Works трябваше публично да се кълнат, че няма лоши чувства... А "Тънка червена линия" беше изчезнала от полезрението.

Казан: В деня на номинацията пламна и скандалът около Елиа Казан. През 1947-ма той се явил пред Комисията за антиамериканска дейност и с радост и чувство за добре изпълняван дълг изклюкарил старите си приятели и съмишленици от Комунистическата партия в Холивуд. Те били директно вкарани в черния списък и с кариерите им било свършено. Други кинаджии също доносничели, но Казан бил най-значим. На него се приписва въвеждането на близък до живота стил в американското кино, който в края на 40-те заменил блясъка на стария Холивуд и останал водещ чак докато в края на 70-те Джордж Лукас наложил фантазията със "Звездни войни".
Веднага, щом Академията обяви номинацията му за почетен "Оскар", групи пострадали от черния списък нададоха вой. Създаде се комитет, оглавен от репресирани сценаристи, който поведе яростна "кампания срещу забравата". Кампанията получи изненадващо мощна подкрепа от всички страни. Само дето повечето големи имена в Холивуд им казали "Ние ви подкрепяме, само не можете да използвате имената ни". Звездите не искали да се окажат от грешната страна на барикадата.
В отговор се създаде контракомитет в защита на Казан. Без да се обвързват формално с никоя организация, големи имена като Спилбърг защитиха Казан. Самият той, когато се появи на репетиция, не произнесе реч - може би още не знаеше какво да каже. В деня на церемонията, на улицата, пред залата имаше две демонстрации. Едната размахваше плакати "... И доносникът е... Казан", а другата - "Казан каза истината" и "Комунистите искат да вкарат Казан в черен списък". Според пресата полемиката около награждаването на режисьора е най-големият скандал в историята на академичните награди.
Купонът беше пълен, когато Мартин Скорсезе връчи наградата и се скри зад гърба на Казан. Награденият се върти наляво-надясно, "Марти, Марти", Марти се скатава зад гърба му. Когато Казан най-после го улови и го прегърна, Скорсезе промърмори "Ами и Боби е тук". Така и Де Ниро не можа да избегне "прегръдката на Юда".

Продукция: На 8 март ми се обадиха, за да ме извикат на борда. Захвърлих живота си вкъщи и отплавах за страната на мечтите.
Прецизността, с която е планирана всяка секунда от церемонията, е изумителна. Най-много ме смая сценарият - всяка реплика на представящите кандидатите и наградените е написана от сценарист. Факторът "импровизация" е сведен до минимум - даже остроумните закачки на отличения за продуцентство Норман Джуисън, че за съжаление "Оскар" не идвал с парична премия, бяха предварително написани. Разбира се, когато на сцената е Робин Уилямс, няма начин импровизацията да не рукне - той напълно игнорира труда на сценаристите... И залата падна от смях.
По време на подготовката отпътува Станли Кубрик. В програмата бе включен In memoriam и Спилбърг бе привлечен да го представи. (В Холивуд, където студиата и продуцентите имат неоспорвана власт над окончателната версия на всеки филм, Кубрик е почитан най-вече като единствения режисьор, който доставя напълно завършен продукт и не допуска никаква намеса - продуцентите дори още не бяха видели последния му филм, който ще пуснат през лятото.)
Две седмици преди церемонията сценарият се праща на звездите за одобрение. Повечето имаха поправки, които прилежно бяха включени в крайния текст. Самият той представлява телевизионен сценарий - разграфен секунда по секунда, като всяка страница отговаря на минута екранно време. Дори текстовете на песните бяха изписани!
По време на злощастното ми интервю (което все пак ме вкара вътре) продуцентът Джил Кейтс ми каза, че с наближаването на церемонията офисът се завихрял до пълна лудница. Очевидно никога не е стъпвал в българска служба. Наистина хората бяха все по-заети и темпото препускаше с всеки ден, но редът и прецизността не се нарушиха. Таблица, изобразяваща телевизионното предаване, доминираше в залата за конференции. Изпълваха я имената на представящите, музикалните прелюдии, рекламните паузи. Самите реклами вече бяха планирани. Десет дни преди наградите се състоя продукционна среща - в продължение на цял ден се обсъдиха всички технически аспекти на церемонията. Купони за храна бяха разпределени по отдели - Talent, охрана, електротехници... Всеки ден от уикенда преди церемонията в Dorothy Chandler Pavilion трябваше да работят по 200 души.

Залата: Dorothy Chandler Pavilion е домът на Лосанжелиската филхармания (тук я наричат LA Fil). Залата има размерите приблизително на Софийската опера. Акустиката е невероятна! Големината на сцената е стандартна, но когато я видях на телевизионен екран, ми взе дъха. Както казал дресьорът на пеещата крава, "Всичко е фалш". Церемонията се снима с "рибешко око" и затова сцената изглежда безкрайно дълбока.
Самата сцена беше невероятна - различни комбинации на декорите създават 30 различни изгледа.
Пет дни преди "Оскар"-ите отделът се пренесе в Dorothy Chandler. Снимаха ни за лични карти, закачиха ни пропуски, раздадоха ни радиостанции. Вече бях вътрешен човек - един от избраните.
От избраните се искаше да сме в сградата от 7 сутринта до края на репетициите (около 11 през нощта). Довършването на задачите отнема още час-два. За да няма съмнение, че сме винаги на линия, за нас беше запазен хотел на две преки от залата. За звездите имаше друг.

Звездите: Стряскащо е, когато си малко, бедно българче, израснало в комунизъм, чакало с години да види филмите и гледало ги цензурирани. Не е лесно, когато за теб Холивуд е Олимп, а неговите обитатели са... ясно какво. Няма нужда да обяснявам защо ми се разтрепериха партенките, когато чакам асансьора, той се отваря и вътре - Уитни Хюстън.
Моите колеги-момчета за всичко, тичаха по цял ден да изпълняват хилядите задачи по организацията на церемонията. Аз седях в залата и гледах репетициите. Българската ми съвест не ми правеше никакви проблеми. Началниците ме оставиха на мира - бидейки чужденец (следователно сигурно малко дебилен и със сигурност малко странен), кой знае какви щях да ги свърша. Не им противоречих, не хукнах да се доказвам. Седях в залата повече от 12 часа на ден и гледах: Ким Бейсингър с бейзболна шапка и черни очила - можеш да я познаеш само по устните; Кевин Костнър пуска майтапи на поразия и знае, че никой няма да го юрка да стане сериозен; София Лорен получава дъ-ъ-ъ-ъ-ълги обяснения какво точно трябва да прави (чужденка); Джим Кери е точно какъвто очакваш да бъде - по бермуди и раздърпан пуловер, ухилен и ръкомахащ; Стивън Тайлър, вокал на "Аеросмит", хвърля теманета на всички околни; Упи Голдбърг пуска мръсни шегички и не спира да се майтапи с оркестъра; Питър Гейбриъл снима хората около себе си с малка архивна камера; Марая Кери се оказа 5 декара жена и се изляга на стълбите, докато хорът се организира; Анди Макдауъл говори, и говори, и говори на Анди Гарсия, който само кима усмихнат като себе си; Никълъс Кейдж печели наградата за стил с черното си поло; Ума Търман, естествено, изглежда като че ли не е спала от седмица, но естествено е чаровна; Харисън Форд наистина е дърводолецът, който сме чували, че бил; асистентката на Голди Хоун държи кученцето й на каишка, докато самата тя се залива от смях при всяка дума на Стийв Мартин; Лив Тайлър беше същата като на церемонията - дрогирана ли, стеснителна ли, дебилничка ли; Вал Килмър кара невротичния си кон да танцува; Джон Траволта е грамаден мъж с оредяваща коса; Гуинет Полтроу по джапанки (ако знае какво я чака на следващата вечер); Селин Дион не се отделя от мъжа си; Мартин Скорсезе си чете репликите бързо и нервно...
Стряскащо е!

Репетициите: Сцената е строена вече от няколко седмици и когато ние пристигаме, всичко е готово за репетиции на самата церемония. Фокусират се светлини, парчета декори идват и си отиват, за да изградят различните лица на шоуто.
Раздават се графици на репетициите. Цикълът тече без паузи и запъвания. Само веднъж залата бе опразнена от кибици като мен, статисти и работници, за репетицията на Колин Пауъл. Звездите пристигат половин час преди появата си на сцената. Докато светлините и декорите се нагласят за определения момент от шоуто, асистент-режисьор обяснява на звездата къде да отиде, къде да гледа, какво да чете, всичко. (Ето там, с безупречната прическа и костюм е София Лорен! Жената, която винаги е била и ще бъде най, актрисата, която баба ми в далечна, неинтересна България, с обожание нарича просто "София"...) Самото "представяне" отнема секунди - името се обявява, музиката гръмва, звездата излиза, прочита си словото, подавано на екран в центъра на залата, и заминава. Понякога всичко се повтаря, за да се доизпипа техническата част. После идва следващата звезда.
На улицата, обградила входа на звездите, но все пак отделена с ограда и гардове, всеки ден се трупа малка тълпа и чака да разпознае някого. Писъци и светкавици на апарати. Усмивки и черни очила.
Вътре персоналът стои на разстояние от звездите. Ние бяхме предупредени, под страх от уволнение, да не ги заговаряме и да не се бутаме при тях. Аз се сблъсквах в коридора с Питър Гейбриъл, Марая Кери, Уитни Хюстън, на стола пред мен седеше Селин Дион, обаче нито пропях, нито просвирих.
Но, разбира се, те не са обикновени смъртни като нас. Първата вечер беше репетицията на "When You Believe", номинираната и по-късно спечелила "Оскар" песен от "Принцът на Египет". Половин час преди тя да се появи, ни бе съобщено, че Марая Кери е на път. Директивата беше да й се намери някаква специална марка чай. Иначе тя няма да пее. Една асистентка бе изпратена да търси чая по магазините. В уреченото време Марая се качи на сцената, следвана от 3 грамадни телохранители и забавен фризьор, който използваше всеки удобен миг да притича до нея и да й реши косата с четка. Марая отпиваше вълшебния чай от кристален бокал. Уитни изобщо не се появи на тая репетиция.
Музикалните изпълнения бяха най-трудни за репетиране. Останалата част от шоуто беше просто телевизионно предаване - вкарани ли са веднъж светлините в компютър, операторите знаят ли къде, как и кога да снимат, всичко е готово. С песните обаче нещата бяха далеч по-сложни. Настройването на инструментите на "Аеросмит" и балансирането на звука отне един час. Бяха приложени всички елементи на пълен саунд-чек за истински рок-концерт. После "Аеросмит" излязоха на сцената и беше пълна 3-минутна магия!
"I Don't Wont To Miss a Thing" е нищо и половина като песен. "Аеросмит" не са автори, но ако бяха - те могат да изпраскат пет такива парчета преди закуска (сравнете с балади като "Angel" или "What It Takes"). Но, изпълнена на живо, песента е ураган, вихър, пожар. Уитни Хюстън (когато се появи на следващата репетиция) и Марая Кери също превърнаха стандартната дисни-мюзикълска мелодия "When You Believe" в невероятно преживяване - как си подаваха фрази, импровизираха и жонглираха с тях, докато хорът се опитваше да не се разсее. При всяко изпълнение на недостижимия Андреа Бочели всички - от продуцента до сценичните работници - изпадаха в екстаз. Моята любима песен стана "That'll Do" от "Бейб в града", защото Питър Гейбриъл я прави най-сладкото, и простичко, и универсално нещо на света.

Пристигането: И настава Денят.
Всеки в Dorothy Chandler е изтупан със смокинг. Всяка в Dorothy Chandler е пременена в абитуриентската си рокля.
Червените килими са опънати навсякъде, където евентуално може да стъпи звезда. Пред входа на залата са издигнати трибуни, където седят 200 щастливци, прекарали нощта на улицата, за да бъдат допуснати в 7 сутринта - те ще видят парада от звезди, когато минава край тях от лимузините до залата. От другата страна на улицата са се струпали зяпачи и две демонстрации - една за Казан, друга против. Спомням си как миналата година аз се присъединих към някаква профсъюзна демонстрация, за да мога да бъда на първа линия, когато звездите излизат от лимузините.
Днес съм със смокинг, в джоба ми има пропуск (не ми виси на врата, за да не загрозява костюма), а в ръката ми пращи радиостанция - аз съм сбъднатата българска мечта.
Два часа преди началото взвод полицаи нахлува в залата. Оппаа, някой се е промъкнал, нещо се е случило, открили са бомба... Полицаите ограждат сцената с кордон. И... внасят "Оскар"-ите! "Военното положение" се оказва свръхохранителни мерки за блестящите статуетки.
После започват да пристигат и блестящите хора. Във фоайето се разминавам с Ник Нолти, който сега грее, но няма да забравя физиономията му 2 часа по-късно, когато Бенини все "Оскар"-а за мъжка роля. Разминавам се с Кърт Ръсел, Голди Хоун и Стийв Мартин - кученцето на Голди явно е останало вкъщи. Уитни бързо влезе, а децата се препъват в краката й - направила си е прическа а ла 20-те, а предната вечер изглеждаше толкова божествено с естествена коса. Ами просто тя е богиня и моето мнение за прическата й, освен напълно микроскопично, дразни самия мен. (Но докато критикувам прическите на боговете, чакайте да ви кажа за пънкарската подстрижка на Робърт де Ниро, когото срещнах 3 седмици по-рано на дискусия.)

Церемонията: Точно в 5.30 на 21 март вратите на залата се затварят и церемонията започва...
След като гардът ме извежда от залата, аз отивам зад кулисите и гледам церемонията на продукционен монитор. Това означава, че гледам телевизионното предаване, а в рекламните паузи наблюдавам какво става в залата.
По време на репетициите ми стана ясно едно - "Оскар" не е церемония за хората в залата, не е живо представление, на което Холивуд празнува, а ние воайорстваме. "Оскар" е телевизионно предаване. Предаване, предназначено за света, с жива публика. Това е най-очевидно в залата - докато в единия край на сцената се представя награда, в другия се сменят декори, поставят се монитори за музикалните изпълнения или се подготвя следващият кадър. Преди изпълнението на "Аеросмит", Джоуи Креймър си изпробва барабаните - в залата гърми и репликите от сцената едва се чуват, но милионите зрители не подозират. В рекламните паузи светлините в залата помръкват, хората стават да се разтъпчат или си приказват, а екраните излъчват това, което тече в ефир - реклами... Когато светлините блеснат отново, е знак всички да си заемат местата - 30 секунди до включване. Музиката свири интродукция и светът отново си представя, че воайорства.
Само една завеса ме дели от сцената. Изкушението да скоча в светлините на прожекторите и да направя нещо паметно на някоя кинолегенда, да прочуя себе си и България, е огромно.

Извънземните: Повечето от нас са убедени, че европейското кино е по-висше от американското. В Америка киното е Холивуд. Роберто Бенини, великият Андреа Бочели, дори София Лорен са като марсианско нашествие - симпатични, екзотични, неанглоезични същества, които изведнъж нахлуват в нашия свят и в следващия миг са го качили на главите си. Английското присъствие е също така необяснимо, но поне е постоянно и вече обичайно. Пък и те поне говорят английски (макар и с ужасен "британски" акцент). Когато непукистът и жив класик Том Стопард произнесе реч, която никой не разбра, това нямаше значение, защото той ще остане в историята на ХХ век не като автора на "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" и "Аркадия", а като номинирания за "Оскар" съсценарист на "Бразилия" и спечелилия "Оскар" съсценарист на "Влюбеният Шекспир".

Наградите: Разбира се, най-голямата изненада беше, че загубилият ума и дума странник Роберто Бенини разгроми краля на Холивуд Стивън Спилбърг. Двата "Оскара" за "Животът е прекрасен" са смазващо тежки, ако имате предвид, че Холивуд си е напълно самодостатъчен - останалият свят е единствено цифри в главите на продуцентите, нищо реално. По време на репетициите Упи се майтапеше, че Шекспир сигурно се изравя от гроба, но след наградите духът му трябва да танцува жига, както не е правил от "Хамлет" на Лоурънс Оливие.
Но вятърът все още духа откъм холивудските хълмове. В първите 30 минути на "Спасяването на редник Райън" Спилбърг понесе киноизкуството в ново измерение и това беше признато. Най-холивудската мелодия отнесе "Оскар". Почетените на церемонията Франк Синатра и Станли Кубрик бяха с един крак на кино-Олимп.
И най-вече - марсианците нямат блясъка на Холивуд... А киното е блясък.

Постцеремонно: Холивуд се заглежда в собственото си самосъзерцание повече от час над предвиденото. Както каза Кевин Костнър, "Аз обичам дълги неща". Ние също обичаме да се потапяме в церемонията колкото може по-дълго, защото това е отпуснатата ни разходка по Олимп.
Когато свърши, всички въздъхнахме и се затътрихме обратно към живота си. Спилбърг, Уорън Бийти и Анет Бенинг се отбиха при продуцента Джил Кейтс, преди да се присъединят към останалите на бала на губернатора. Голди Хоун беше сграбчила реверите на Роберто Бенини и му обясняваше колко е велик, а той кимаше ухилен, без да разбира какво му говори. Ние, простосмъртните, се огледахме за последно със смокингите, дадохме си тривиални обяснения (3 поредни нощи с по 4 часа сън) за сълзите, когато той "не стъпваше по земята" и отидохме да ударим 1-2 тоста за спечелилите.
От утре медиите ще анализират "най-дългата церемония" (не беше), ще утешават Спилбърг, че все пак 5 "Оскар"-а са си 5 "Оскар"-а, после прожекторите ще се насочат към небето над Сърбия...
Векът на киното свърши. Очакваме "Star Wars, Episode I" да ни изстреля в следващия.

Георги Илиев, Лос Анжелис




Аз съм
сбъднатата
българска
мечта