Културният  расизъм 
на популярната преса

Интелектуалците, казва Салман Рушди по време на толкова отдавнашната война в Босна, би трябвало да имат бърза реакция, ако не искат да изпуснат влака. Влакът на ставащото, на актуалните събития, на човешката и житейска динамика. Известно е, че Рушди принадлежи към хуманитарния интернационален елит. Образите, концептите и дискурсът му в "Сатанински строфи" вбесиха един печално известен аятолах, осъдил по тази причина гражданина Салман Рушди на смърт. Българският интелектуалец не е написал своите "Сатанински строфи", но пък в последните десет години не е заставал зад политически проекти като този на Слободан Милошевич. Нито пък е излъчвал от средите си някой Жириновски. Иначе казано, без да е сред онези, които скандализират конкретна власт и идеологическо статукво, българският интелектуалец традиционно олицетворява битие, различно от средностатистическото. Говоря за класическото битие на размишляващия човек, вещ в четенето и компетентен в по-голяма степен от масата в представата си за това, какво значи да си гражданин. Освен другото, в тези десет години хората на елита очертаха и съхраниха пространството на качествената преса, на пресата на мнението, задоволяваща нуждите от специализирана информация.
В последно време обаче по страниците на масовия печат плъзна карикатурата на българския интелектуалец - някъде обобщено, другаде като конкретна фигура. En passant (но ежедневно!), то ли в колонка, то ли в каренце (може и в разгънат текст) някой бива "забърсван". Основният грях, който се вменява, е, че хикс или зет принадлежи към "интелектуалната порода", като ехидно се подчертава неговата езикова, културна или частна "другост". За популярната преса карикатурата на конкретна личност е любим жанр. Там границите на авторовата свобода надминават журналистическите свободи в който и да е европейски таблоид. "Селекционираният" за мишена интелектуалец се подлага на дебелашка гавра, като принос в българския модел на таблоида е превръщането на неговата компетентност от обективно достойнство в предпоставка за субективен "провал".
Такъв е случаят с Георги Лозанов. От един момент нататък името му всекидневно започна да се обговаря с оскърбителна фамилиарност. Неколцина дори го превърнаха в нарицателно за "интелектуалщината", именувайки го свойски "Гого Дискурса" или "Котаракът Леополд". Със завидна за профана лекота вестникарското войнство сложи под един знаменател членовете на НСРТ Лозанов-Коруджиев-Томов, внушавайки на публиката си, че всички те, бидейки интелектуалци, са един и същ боклук. Благодарение на старанието на таблоидните писачи за онзи, непрочелия "два вагона книги" (по Димитри Иванов), понятието "интелектуалец" все повече звучи с отрицателна конотация. Накратко - интелектуалец се превърна в мръсна дума.
Окарикатуряването на образа на Лозанов бе предизвикано от факта, че той си позволи да обговори т. нар. "независим печат". Тезата му (споделяна многократно, но "чута" едва наскоро на един семинар), че "езикът на вестниците създаде средата, която доведе до раждането на борците и борческата епоха"; че "това е роденият от вестниците Франкенщайн", вбеси най-вече "баш редактора" Валери Найденов*, считащ себе си за доайен на "новата преса" у нас. Покушението върху личността и достойнството на Лозанов не закъсня. Два дни след семинара в. "24 часа" публикува статията "Лозанов - фюрер с папийонка". (Статията доста наподобява колективен труд на Милена Нешкова и редактора Найденов.) Текстът диша неприкрита ненавист към интелектуалеца, като амбицията му е да зарази с такава ненавист широки читателски слоеве.
Повечето медийни изследователи упоменават 1990/1991 година като периода, в който "часовите" вестници жънеха неистова слава на пазара. "Негово величество читателят" купуваше като луд тези вестници, доволен, че е открил в тях своята средностатистическост. На 11 март 1999 година обаче заиграването с ниските страсти тъкмо на този средностатистически човек достигна своята кулминация. Оказа се, че "Франкенщайн", или свободното и независимо слово, е на път да погълне и онези, които нескрито му се радваха (един от тях беше Георги Лозанов)! Текстът "Фюрер с папийонка" подлага личността му на истински травестираща го операция, като сторва това с едва прикриван реваншизъм. Свободомислещият бохем, многопланово изговарящият битието културолог и преподавател е сравнен с будещия ужас началник на Третия райх, както и с други, емблематични за диктатурите личности: "Изкривеният прочит на историята - се казва в статията - е в основата на всяка идеология. Маркс, Хитлер, Хомейни са именно такива интерпретатори."
"Фюрер с папийонка" всъщност е ценностен маркер, бележещ тлеещото в недрата на популярната преса и нейния читател социално озлобление. Мощна като ресурс за промиване на мозъци, тази преса забълва наплевателско слово не срещу друг, а тъкмо срещу размишляващия сложно човек. Таблоидите започнаха да насъскват аудиторията си срещу интелектуалците дори само заради факта, че са различни по начин на изразяване. Определяйки мислещите като малцинство, вестниците директно внушават, че са излишен баласт...
Впрочем, още с избора му за член на опитващия се и до днес да бъде независим регулаторен орган Национален съвет за радио и телевизия, Георги Лозанов изпита на гърба си първите симптоматични реакции. "Труд" с раздразнение и типична плебейска завист отбеляза: "Не му знаем дискурса, но затова пък знаем, че не разбира от телевизия" (Румяна Братованова). Последвалите вестникарски подмятания и срещу вестника, чийто зам.-главен редактор е той, са логична екстериоризация на тъмните чувства на масата. За нея последователно отстояваната през годините медийна "другост" на в."Култура" се превръща вече в белег за ненужност.
Колкото повече вестникарите издевателстват над тънкия познавач на духа, толкова повече признават своя избор - да бъдат "агенти" предимно на полуинтелигента от посткомунистически тип, поизучил се някак си в провинциалните по дух средни български училища. Този персонаж, чийто посредник са големите тиражни издания днес, се зарежда с особен вид културен "расизъм" към онзи, чиято професия е мисленето. Истинска радост е чрез дописката да се усети как фраскаш носа на "някой с дискурс"! Тази емоция е същинският релакс за неидентифицирания като гражданин и културно безтегловен индивид. Гаврата с интелектуалеца легитимира у ценностно аморфния човек жадуваното превъзходство. Иначе казано, пресата, омаскарявайки елита, циментира "компетентността" на единствения съдник за обществените, икономическите или културните процеси - масовия човек. По този начин се насърчава опростеното/опростачващото реагиране на трудностите на реформата по принцип. Внушава се подозрително отношение към чуждестранния инвеститор (вж. дописките за "измамата "Метро"). Медиите подменят причините, довели до Шенгенската завеса, мотивирайки по този начин антиевропейски настроения. Чрез описанията на войната в Косово в социалното тяло се имплантират трайни антинатовски чувства, като всячески се избягва стимулирането на сложно мислене за сложните явления там... "24 часа", "Труд", "Монитор" подкрепят антидискурсивния подход, нетолерантността, произвеждайки всекидневно слово на примитивността. Така всъщност тези издания едновременно брутализират и собствената си идентичност, и тази на читателя. За никого не е тайна, че популярният печат у нас е расистки, дискриминационен и сексистки; националистически, нетолерантен и все повече фашизоиден.
Нещо повече. Агресията срещу стила "Лозанов" се превръща в гротескно алиби на вестникарите, които уж осъждат някакво "противообществено" явление... Дори в."Сега", който непрестанно се старае да се скрие зад маската на "другия" вестник - нежълт, нетипичен таблоид - в крайна сметка хлътна в капана на това мислене. Карикатурата "Бурето с барут НСРТ взривява на Лозанов папийонката" (броят от 11 март) е идентичен знаково с цитираните вече дописки. Папийонката на Георги Лозанов напуска частния му живот и се натоварва с нови, негативни за него смисли. Не случайно Нешкова-Найденов казват в статията "Фюрер с...": "Пресата говори с езика на народа. А той не носи папийонки." Впрочем, за днешните вестници на Найденов и Блъсков "Н.В. Читателят" все повече е "народ", което издава остатъчен класов подход. Очевидно вече не става дума за честния частник от времето на финансово-корпоративния възход на Пресгрупата, а за "народ без папийонка". Като предпочитан адресат на многотиражните вестници у нас, този народ неусетно заприличва на "онзи" народ от социалистическите газети, за който е исторически вярно, че не носеше папийонки. Впрочем, "народът" и тогава, и сега, освен другото, не притежава и "дискурс".
Казусът "Лозанов" отпуши клапана на нагласи, за които си мислехме, че демократичните промени са цивилизовали. На споменатия семинар гняв предизвикаха и оценките за пресата на ексдепутатката Вержиния Велчева: "Вестниците приличат на тюрлю-гювеч, а журналистите гонят само жълтото в Парламента". "Труд" мигом публикува по адрес на Велчева текста "Вечната Амбър", написан в откровен пийп-шоу стил от либералстващия автор Тодор Токин. Статията му, поставяща една дама в контекста на вицовете и потната похотливост, издава сериозните балкански комплекси на автора. С публикации като "Вечната Амбър" на "Труд", както и с някои "дописки" на "24 часа", се затвърждава опасното лумпенско обслужване на дискретния чар на държавния сектор - все още преобладаваща част от българското общество. Между другото, включването в това предпролетно ухажване на народа на мъжкарите от "Монитор" - журналистите Паун Цонев и Волен Сидеров - е също логично и предизвестено. Освен войнишкия хумор по адрес на Георги Лозанов и неговите "прекалени" свободи, тези автори започнаха да припомнят греховното му равноправно третиране на хомосексуалистите и малцинствата въобще. Разбира се, на свой ред момчетата от "Монитор" нападнаха и в."Култура". Нападението беше също просто като идея, ефектно и вкусно за тълпата. В неподписана дописка (на Паун Цонев) вестникът бе обявен за маргинално, никому ненужно явление, а културната му специфика - за анахронизъм. Блъсковата матрица, идеално съвместима с мисленето на посочените журналисти, натрупва в медийното пространство все повече пращящо от жизненост вестникарско говорене. Говорене, скъпо за душата на социалния примат. Това говорене между другото напомня съветските плакати на онзи пролетарий, в чието мускулесто тяло е концентриран новият морал, включващ класовата ненавист към съмняващия се интелигент.
———————
В края на миналата година вицепремиерът Александър Божков обяви печата за "Гьобелсов". Изследователи се мъчеха да разберат какво е имал предвид в нелепото си сравнение политикът Божков, а българският печат отново се вживя в ролята на жертва на държавите мъже. Настъпилите пукотевици между вестникари и политици обаче замъглиха същността на явлението, което икономистът Божков несръчно бе маркирал. А то е, че както никога досега, вестниците присвоиха огромна Власт. Говоря не за "четвъртата власт" на медиите, а за власт, недемократична по природа, заредена със съзнание за манипулативната си мощ и воля за стимулиране на фашизоидни реакции. Ако изразът "Гьобелсова пропаганда" може да се разглежда като лапсус, то статията "Лозанов - фюрер с папийонка" не. Това неадекватно на обсъждания Лозанов определение е въведено умишлено, за да се насъска читателят от средната и третата възраст - онзи, който все още е вън от пазарната реалност, политически е неук и е граждански все още нероден. Вестниците, заявяващи "ние сме народът", провокират модел на поведение, чрез който лесно се обслужват и най-мракобесни каузи. Медийните послания на редакторските колони, каренца и статии на "24 часа", "Труд", "Монитор" гласят: "Обичаме България, православни сме от 1300 години, винаги сме били част от Европа"... Би могло да бъде комично, ако не беше страшно. Защото като патриоти, вестникарите не понасят цигани и турци, насаждайки същата враждебност у читателя си. Традиционно православни, тези вестници стимулират в публиката си нетърпимост към исляма и новите деноминации. Бидейки "част от Европа", те все повече признават, че трудно мислят в категориите и ценностите й...
И така нататък.
Атаките срещу интелектуалците носят в утробата си позната идея. Тази на усредняването, на заличаване на шарките, на постригване на разрошените коси, на късане на папийонки и нивелиране на дискурсите. Мисля си, че за този регион, макар и познати, тези практики са опасни...
Юлиана Методиева

———————
* "Баш редакторът: прескочихме 10 века", "24 часа", 20 май, 1995 г.


Вестниците,
заявяващи
ние сме народът,
провокират модел
на поведение,
чрез който лесно
се обслужват
и най-мракобесни
каузи