Две емблематични книги
Издателска къща "Анубис" предложи на своите читатели първия том от неиздаваните на български език произведения на Иван Дуйчев, озаглавен "Византия и славянският свят". Появи се и дългоочакваният български превод на едно от емблематичните произведения на модерната френска историография - трудът на Фернан Бродел "Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II", издание на "Абагар Пъблишинг", книга първа. Общото между тези две заглавия не се забелязва от пръв поглед, а се разкрива едва при навлизане в тяхната същина. И по замисъл, и по съдържание двете книги са много различни. Томът с произведения на Иван Дуйчев е сборник от статии, писани по различно време и по различен повод. От своя страна, Фернан Бродел е представен на българския читател с най-значимия си монографичен труд. Различен е и предметът на изследване на двамата учени - Дуйчев проучва Византия и Източна Европа през средните векове, а Бродел се потапя в опасните води на средиземноморския XVI в. такъв, какъвто той го разбира - без строги хронологични и географски рамки. Това, което ги обединява, е темата, станала основна за творчеството на видния български медиевист и изведена като заглавие на тома: "Византия и славянският свят".
Епичната широта на изображението, която Бродел постига в своя труд, донякъде се обяснява с възможностите на жанра монография. От друга страна, той се възползва от тази добра възможност, за да илюстрира по един забележителен начин представите на школата "Анали" за историята - максимална всеобхватност на изложението, проследяване на всички възможни връзки и взаимни влияния и най-важното: триделност на изследването според основополагащия принцип за триделност на историята. Ако си послужим с думите на автора от предговора към първото френско издание на книгата: "(тя) се разделя на три части... Първата третира една сякаш неподвижна история - тази на човека и на неговите взаимоотношения със заобикалящата го среда; една бавно протичаща и трансформираща се история... Над тази неподвижна история се различава една друга с бавен ритъм... тази на групите и групиранията... икономиките, държавите, обществата и цивилизациите... И накрая третата част е посветена на традиционната история,... събитийната история на Пол Лакомб и Франсоа Симиан..."
Обръщайки се към научните приноси на Иван Дуйчев, не може да не забележим, че той не е имал вкус към епичното платно. Сред близо хилядата му публикации няколкото монографични изследвания не са онова, с което той ще остане в аналите на световното историографско наследство. Дуйчев е майстор на кратките форми, отлично подготвен интерпретатор на историческите извори, проницателен анализатор на явления от политическата и културната история на средните векове. Въпреки че имаме работа с избрани произведения, техният подбор и подреждане, направени от проф. Иван Божилов - ученик и отличен познавач на Дуйчев и неговото творчество, - превръщат сборника в труд, притежаващ редица черти на монографичното изследване. В този смисъл читателят ще намери отговор на редица фундаментални за темата "византийско-славянски отношения" въпроси. Например: какво трябва да се разбира под понятието "византийско-славянска общност" през Средновековието; какви са били отношенията и "подреждането" на ценностите в този имагинерен свят. По-неизкушените в медиевистиката ще открият с изненада многобройните следи от плодотворни контакти на Персия със славянските народи, осъществени на фона, редом и въпреки фактора "Византия".
Основната тежест в предложените трудове на Дуйчев пада върху изясняване на славянската менталност и творчески принципи, отразени по сложен начин в огледалото на византийската литература и християнска цивилизация.
Своеобразен фокус на взаимните връзки и влияния между българи, сърби, руси и византийци е събитие номер едно в Източното Средиземноморие през XV в. - падането на Константинопол под османска власт през онзи паметен 29 май 1453 г.
След всичко, казано дотук, остава читателят сам да се убеди в едно от най-големите качества, които притежава написаното от Иван Дуйчев - мащабен по значението си синтез в кратки форми. Оттам и интересът на българския учен към различните "видове" история, формулирани така остроумно в приведения цитат от книгата на Бродел. Без да насилваме нещата, за да достигнем непременно до пълното сближаване на два различни научни подхода, все пак ще отбележим общото в духа на техните изследвания.
Общи черти откриваме и в житейския път на Дуйчев и Бродел, пресечен по най-безпардонен начин от тоталитарните идеологически машини в действие. Бродел прекарва в немски лагер годините на Втората световна война, а Дуйчев е остракизиран от българската наука през периода 1944-1949 г.
Общо има и в съдбата на разглежданите книги на двамата учени, излезли наскоро на български език - и в двете откриваме предговор към българския читател от проф. Иван Божилов. Според неговата преценка появата и на двете издания е закъсняла: Бродел преработва основно своя труд през 1963 г. и оттогава той се преиздава в почти непроменен вид на много езици; работите на Дуйчев, поради неблагоприятната за него конюнктура в България, излизат на френски и италиански език в чужди издания между 1954 и 1972 г.! Късно наистина, но при перспективата тези книги никога да не се появят на български език, за нас остава все пак някаква утеха. В този смисъл и капиталният труд на Бродел, и излизащите сега за първи път на български език студии на Дуйчев са оказали слабо влияние върху развитието на българската наука с някои незначителни изключения. Това може добре да се види, като се прегледа научният апарат на излезлите у нас по-значителни индивидуални и колективни трудове по средновековна история, литература, изкуство през последните тридесетина години.

Илия Г. Илиев