По пътя
към мъртвата точка

Имаше години, когато джазът в България се крепеше само на празници. Две-три излитания в годината зареждаха душите с ентусиазъм и надежда, а критиците жалееха за ежедневието, което да подхранва творческата енергия на малцината оптимисти. Инерцията на времето ни води към мъртвата точка на прагматичните делници, а за музиканти и публика остава очакването някой да се реши да им поднесе поредния задморски подарък. Оказва се обаче, че ако той не е носител на легендарен ореол или не е опакован с подходящата рекламна лъскавина, кандидати да го получат трудно се намират. Така организаторите на фестивала "Мартенски музикални дни" удариха на камък при осъществяване на чудесната си идея да включат квартета на Франк Амсалем в Музикалната си академия. Въпреки привлекателните условия, нито един млад български джазмен не намери сили да се откъсне от своя делник и да присъства на планирания Jazz Workshop с няколко елитни френски музиканти, които при това си изкарват хляба в Ню Йорк. Вероятността да са приели изпитаната форма на концерта като помагало на учебния процес също не се сбъдна, защото на планирания малък джаз фестивал по време на "Мюзик & филм фест" на 2 април в зала N3 на НДК не се забелязваше стълпотворение от жадни за информация от първа ръка млади музиканти. Не бих искал всичко това да се възприема като упрек, а просто като една моментална черно-бяла снимка на състоянието на българския джаз. И дано планираните концерти и фестивали от април до август опровергаят тревожните ми предчувствия и се появи някакъв нов енергиен източник, който да разбуди обхванатата от апатия българска джазова общност.
Самият концерт, който предизвика появата на горните редове, бе събрал проекта "99" на Валентин Геров, Румен Тосков и Петър Славов-син, напълно неизвестната унгарска група "Дръмс" и вече споменатия квартет на Франк Амсалем. Участието на младите унгарски музиканти внесе необходимото разнообразие между сериозните музикантски концепции на останалите две групи, но трудно можеше да съперничи на професионалното им равнище. Атрактивният модел на съчетаване на фолклорни теми и ритми с естетиката на съвременния фюжън има стойност само когато е изпълнен от истински майстори, в противен случай е за предпочитане неговия студиен вариант. На другия полюс са стремежите на виолиста Валентин Геров и на пианиста Румен Тосков (в случая подкрепени от Петър Славов), които са се заели с неблагодарната задача да открият пресечната точка между съвременната камерна музика и джаза. Представянето на френския квартет (Франсоа Теберже - саксофон, Франк Амсалем - пиано, Франсоа Мутен - контрабас, и Марк Миралта - барабани) задоволи очакванията и на най-претенциозните слушатели. Съвършеният ансамбъл, постигнат в една почти акустична среда и майсторското балансиране между писана музика и импровизационност напомняше за изтънчената европейска естетика на квартета на Ян Гарбарек и Кийт Джарет, изпълнена с естествения и очакван френски финес. Претенциите за автентичност не биха могли да бъдат коректни в момент, в който целия джазов свят е обърнал поглед към миналото, за да намери подходяща идентичност. Жалко, че подобен концерт просветли тревожното ежедневие на малцина избраници и дано планираните бъдещи празници не се превърнат в пирове по време на чума.

Йордан Рупчев












На един дъх