Адът - това съм аз
"Ние живеем двоен живот
и достойният ни живот
е животът ни в нашите
представи нощем"
Стефан Цанев

Отдавна в българската драматургия и театър не се е появявало толкова мощно в патоса си представление.
Всеки, който е имал възможността да "изживее" този моноспектакъл на Доротея Тончева (автор Стефан Цанев, режисура Дочо Боджаков, сценография - аноним), би се съгласил с мен - въздействащ до болка текст, сол в националната ни рана, благ мехлем за гражданските ни съвести.
Актрисата говори от свое име. Героинята - от името на българските жени. Жените, които поставяме чест и достойнство в нозете на избраните мъже, готови да изгорим в кладата на чувствата, а ако времето го поиска - да принесем и агнеца на нашата нравственост в мазетата на Държавна сигурност. За да спасим Него, единствения. Той да е жив, той да се осъществи. Не е ли това най-висшата еманация на женския дух - жертвоприношението? Не е ли жената майка на всички мъже, изкупителка на всички детски грехове на човечеството?
За 70 сценични мига Доротея Тончева изминава по острието на бръснача - делящ низкото от божественото, пошлото от съкровеното, - кошмарния път до своето духовно харакири. Пред нас се редят картините на едно наглед безоблачно, а всъщност дълбоко трагично, окървавено пътуване към себе си, към другия - и най вече към истината. Гнойната, пулсираща, метастазирала истина - Тя, вечната жена е трябвало да наметне плаща на Юда и изтръгвайки своя Бог от месомелачката на социалистическия геноцид, да заплати със своята изначална святост. Каква по-апокалиптична колизия, неотстъпваща на древногръцките образци, какво по-киркеорово или/или от този избора, който е принудена да направи героинята - честна етическа смърт или мръсен вегетативен живот?
Излязла сякаш от фреска на Майстора, в една елегантна визуална среда (няколко опорни точки - мебели, облечени в малиновочервен флог) с две икони - на Христос и на Богородица с младенеца, подпрели непостигнатия небесен свод на сцената/живот, Доротея Тончева ни примамва с конювичарски сленг, вицове от 60-те, сентенционни лафове от новоградския фолклор; провокира благоприличието на зрителите, "съавтори на този ад", с фрази като: "Като им свърши уискито, да си пият пикнята" и "Стига си ми тъпкал ушите с лайна и полови органи" - всичко това е нарочен ход - за да ни постави лице в лице със собствените ни равносметки - на жени, съпруги, любовници, актриси, личности. Минала през лавата на една колкото лична, толкова и обществена драма, опряла се на знаци като Чехов и Маркес, героинята на Стефан Цанев, превъплътена с жар и всеотдайност от Доротея Тончева, израства като една нова Лора - готова на всичко, за да защити Любовта - такава, каквато й трябва, такава, каквато дава - докрайна. Какво е убийството и самоубийството, какво значи физическата смърт, ако тя е цената на духовното изкупление? На нея, на нас, на нацията.
...Засрамено свеждам очи и се моля: млади хора, нека кажем нашето "не" - "не" на този ад, "не" на предат
елството, "не" на конформизма, "не" на войната!

Аве Иванова

Рецензии,
без които
можем








































P.S. Това е
рецензия - опит
да достигне мащаба
на пошлата патетика
на пиесата и
представлението
"Адът - това съм аз".
Приятно сънуване
нощем!
А. И.