Геният и омайното биле

Един пианист, признат за голяма работа, спечелил куп конкурси, тачен от медиите, изнася концерт. В залата фраш от възхитени физиономии. Разбират ли от музика, безхаберни ли са, това е без значение. Физиономиите знаят, че оня на сцената е популярен и е въпрос на престиж да му посетиш мероприятието. Концертът свършва. Публиката ще се скине от овации. А след последния акорд, изтръгнат яростно от клавишите, пианистът прави жест на победител: размахва юмрук във въздуха. Все едно, че току-що е нокаутирал противника си.
Сред публиката има един човек, който не е просто физиономия. Не е дори обикновен познавач на това изкуство. Той също е пианист. Но никога не би махнал с юмрук след концерт. Защото за него пианото не е противник, а страст. Той е роден за музиката. И е гений.
Австралийският филм "Блясък" е посветен, разбира се, на гения. Той е реално лице. Казва се Дейвид Хелфгот, евреин, концертира човекът, жив е. Не е здрав. Башка е луд, лежал е даже в психиатрия, лимките му и сега не са съвсем наместени. В смисъл, че не се вмества в общоприетите понятия за нормалност. То, ако беше наред, нямаше пък да е гений, нали така.
Филмът на режисьора Скот Хикс не е някаква коленопреклонна биографична възхвала на виртуоза, нито елементарно следване на станалата банална схема на противопоставяне "Моцарт - Салиери". Не е и плъзгане по благодатната за външни ефекти лудост на Хелфгот. Изследват се причините за психо-срива му, в основата на който стои деспотичен баща, но това е направено деликатно. Защото драмата не е семейно-битова, корените й лежат по-надълбоко, водят към холокоста. Затова обвинения не се сипят към никого, категорични обобщения липсват. Както и декларативни изхвърляници за "магията на творчеството", "мисията на твореца" и прочее клишета. Всичко е много ясно като драматургична постройка и логика на случващото се, но не и опростено. Отговори наготово не се дават, сам си ги търси, ако искаш. При всички случаи накрая ти остава удоволствието, че си гледал вълнуващо кино с красива музика, изпълнена от самия Хелфгот. Неговият образ (като дете, юноша и мъж) си го предават щафетно трима актьори - съответно Джъстин Брейн, Ноа Тейлър и Джефри Ръш. Ръш взе "Оскар" '96 за главна роля, но и другите му двама партньори не падат по-долу в изпълненията си. Триото представя абсолютно единен като излъчване герой, при който няма никакви трусове, когато актьорите се сменят. А героят излъчва страшна емоционалност, която покрива целия спектър от комичното до трагичното, от страданието до радостта. Такъв е и филмът. Той е зареден с вяра, че понятието чувствителност никога няма да загине. И че когато един достоен човек е паднал, все ще се намери някой с добро сърце и силна ръка, който да му помогне да се изправи. Независимо дали падналият е гений или не. Защото омайното биле е едно за всички - любов. Какво друго да бъде?

Борислав Колев












От пръв
поглед