Празните стаи на драмата

Елегично, хубаво е заглавието на новия текст на Станислав Стратиев - "Празни стаи". Трябвало е да е пиеса. Пиеса за драмата на едно поколение, чийто живот се е оказал като празна стая. Обитаващият е сам - почти вграден в панелите си, среден интелигент, за когото четенето, книгите и разсъжденията върху живота, са като хляба насъщен. Но вече никому ненужни. И последният текст на Стратиев рециклира модела на соцабсурната драма, познат ни от неговите собствени вече класически "Сако от велур" или "Римска баня", от пиесите на Хавел или Мрожек. Където човекът беше вграден в битов абсурд, приемащ съдбовни измерения. В постсоцсъвремието ни обаче и този модел поизвехтя. И той е като празна стая, чийто панелни стени падат, а единствено драматургът ги удържа от пълен разпад като Александър.
Александър е главното действащо лице в Стратиевите "Празни стаи". Стената е политнала да пада една сутрин след закуска и той трябва да я подпира, докато не се появи някой на помощ. Разбира се, помощ не идва - жена му купува килим, кучето му играе гладен театър по спирките, синът му търси начин да се срещне със себе си. Влиза само един крадец, чиито разсъждения върху живота, споделени с Александър, му дават основание да го нарече Жан-Пол Сартър. И крадецът, очевидно чел "Преображението" на Кафка, го предупреждава, че ще се превърне в хлебарка. В ужаса от очакващата го метаморфоза Александър рекапитулира живота си - конформизма си, несбъднатите си желания, необходимостта да следва правилата, а не мечтите си, споделя вечния си страх, пропуснатите възможности за осъществяване. Появяват се кратки реминисценции, показващи смазана от бит и конформизъм любов, разминаване със сина. Илюстрация на Сизиф, той мъкне половинчатия си панелен живот. За да стане ясно, че вече е живял като хлебарка.
Текстът на Стратиев е описание на тази му драматична метаморфоза така, както "Зимните навици на зайците" бяха описание на българския проблем. Макар и повече от текст за слушане, той не отваря възможности за сценични трансформации, за гледане, за разгръщане на ситуцията, за драматични напрежения. На Здравко Митков, режисьор на спектакъла в Театър "София", и Невена Кавалджиева - сценограф, им е останало да го онагледят. При това те са го извършили скучновато и суховато - без изненадващи ни игри на фантазията. Дори панелът, който носи Стефан Данаилов (Александър), е подготвен по-удобно като раница с презрамки. За зрителя не остава друго, освен да слуша и сравнява с познатите му от пресата колонки с остроумия на Стратиев и да съчувства на Стефан Данаилов, който трябва да преодолява статиката и да носи почти физически текста заедно със стената. Въпреки това той изпълва монологичните си признания повече с топлота, мекота, битовост и самоирония, без да се опитва да насилва равносметката с излишен трагизъм. Но в оказалите се празни стаи на драмата на едно, преживяло социализма поколение, мекият му глас отзвучава като заглавието елегично, а съвсем не драматично.

Виолета Дечева















Реплика
от ложата