Държавата
Кадър от "Весела България", реж. Борис Грежов, 1928 г. и българското кино

В своето развитие българската филмова индустрия е минала през четири закона и два разтърсващи обществено-политически прехода. При първия става одържавяване на средствата за производство и се установява пълен монопол върху създаването и експлоатацията на филмовата продукция. При другия се раздържавиха предприятията и монополът се разпадна. И при двата прехода се стига до нулево производство - през 1948 г. и 1949 г., и през 1997 г. Разликата е, че първия път за 3 години се приемат два закона, а втория - за 10 години нито един.
Българското законодателство във филмовата индустрия датира още от 1915 г. Тогава излиза първият български игрален филм "Българан е галант". Нашите законодатели забелязали, че това чудо на XIX век - "картини из живота в естествено състояние", е опасно и побързали да създадат "Правилник за контролът на кинематографичните филмови произведения в Царството". Въз основа на чл.6 от Закона за полицията при Министерството на вътрешните работи и Народното здраве се урежда контролна комисия за предварително преглеждане на всички кинематографични филми, които се представят в царството. В тая си функция комисията внимава да се избягва представянето на картини:
1. "...с тенденция или сцени неморални (съпружеска неверност, опит за изнасилване и друг вид разврат в обширната смисъл на думата), които възбуждат ниските инстинкти у човека."
2. "...които представят най-невероятен бандитизъм, картини потресающи по своята жестокост, убийства, изобилно леене на кръв."
Поставят се и няколко цензурни клаузи, свързани с оскърбление или подиграване на властта.
В годините между излизането на този Правилник и Закона от 1930 г. пионерите на българското кино създават със собствени средства повече от 30 игрални филма. Киносалоните от 2 през 1910 г., само в София през 1927 г. стават 22. (Доколкото съм запознат, към днешна дата столичните киносалони са 2 пъти по-малко.)

Закон за кинематографите от 1930 г.
Тогавашните управници схващат ролята на киното за просвещението на българите и създават първия закон за кино. В него отново са водещи нравствените категории. Създаден е върховен съвет от представители на държавни институции и обществени организации. Създават се следните нови кинематографи: войскови и други за възпитанието и обучението в казармите; читалищни кинотеатри за обществена дейност; училищни и подвижни кинематографи. Училищните и подвижните кинематографи са държавна собственост под ведомството на Министерството на просвещението. Те се издържат от фонд "Кинопросвета". И тук трябва да отбележим, че училищните кинематографи са освободени от всички видове държавни и общински такси. Контролът върху показваните произведения е засилен. Частните киносалони са задължени преди филма да излъчват документални филми на културни теми. Филми, който се произвеждат в България или в чужбина с български артисти и със сюжети из българския живот, се освобождават от вносни и износни мита, а представленията - от акциз и от други общински и държавни такси.
Филмопроизводството е частно, без държавна поддръжка, но и без никакви данъци. Не са малко случаите, когато държавата поръчва филми - предимно документални за културно-просветна дейност.
Законът от 1930 г. преди всичко стимулира инвестициите в киносалони. През 1945 г. те достигат до 256. (Това е два пъти повече от киносалоните ни към днешна дата.)
За съжаление, не са правени сериозни инвестиции в изграждането на производствената база. А това е времето, когато Европа, "заразена" с кино, инвестира огромни капиталовложения.
Справка от 1939 г.: Ако Америка е вложила 4.5 милиарда долара във филмовата си индустрия, Франция 102 милиона, Чехословакия 22 милиона, Унгария и Финландия по 11 милиона, то България само 50 хиляди долара.
Над 30 еднолични търговци и организации, които произвеждат филми, влагат парите си в най-необходимото техническо оборудване за производство. Те залагат апартаментите си, вземат кредити и правят кино. До 1947 г. са създадени 63 игрални филма, които се равняват на годишното производство на Дания само през 1944 г.

Закон за кинокултурата от 1946 г. 1
Както сега ние хармонизираме своето законодателство с европейското, така и тогава законодателите са го настройвали по съветското. Управляващите бързо разбрали, че "от всички закони най-важното е киното".2
Първото нещо, което трябва да отбележим в закона от 1946 г., е чл. 1 "Държавата се грижи за правилното развитие на кинокултурата в страната." и чл. 18."Установява се върховен административен технически, художествен и идеен надзор върху картините, предназначени за публично представяне в страната,както и надзорът върху кинотеатрите." Този надзор се възлага на тогавашното Министерство на информацията и изкуството.
Второ, направена е първата крачка към монополизиране на филмовата индустрия чрез фондацията "Българско дело" - частно-правна институция, учредена през 1941 г. Чл.30.гласи: "Фондацията има изключителното право на вноса, разпространението и отдаването под наем на всякакъв вид кинокартини[...]" Запазва се частното филмово производство и данъчните облекчения, дадени му от закона от 1930 г. Държавата подкрепя филмопроизводството в страната и сама може да участва като производител за създаване на всякакъв вид кинопроизведения. Чрез фондацията "Българско дело" създава всички необходими промишлени предприятия за едно съвременно производство - Киноцентъра. Самата фондация е освободена от всички видове данъци, свързани с тази дейност. От тези облаги се ползват и всички видове техника, материали, свързани с държавното филмопроизводство.
Авторското право, възникнало върху филмите през 1939 г. в лицето на издателя (продуцента), се запазва, като се включва нов субект - авторът, и срокът на закрила продължава 25 г.
В този закон намират място и ред други дейности - подготовката на кадри в специализирани училища, поставяне на началото на държавен киноархив и др. 95% от чистия приход от разпространението отиват за българската държавна кинематография, 5% за подпомагане изкуството и културата. Законът съдържа 51 члена, от тях 12 са наказателни. Строг тъмничен затвор до 5 г. се дават за пиратско прожектиране. Ако се глобят нарушителите по един път, това е бюджетът на един игрален филм.
С този закон се поставя началото на мащабна акция за стартиране на филмовата индустрия като пълен цикъл на производство и пазар. В него се дава възможност заедно с държавната да съществува и частна инициатива, но тя е поставена на тези производствени места, където се абсорбират само собствени средства - снимане на филми, създаване на производствени мощности т.н.

Закон за българската кинематография от 1948 г.
Това е законът, който действа и сега. Ако държавата чрез закона от 1946 г. плахо е действала и чрез частна фондация "Българско дело" е осъществявала своята политика и държавния монопол в областта на филмовото дело, то с последния закон тя установява тотален монопол върху всичко, свързано с киното. Национализират се и стават собственост на държавата всички филмови предприятия, камери, осветителни тела, машините на киносалоните заедно с мебелировката, кинокартините, внесени в страната, и всички български и снимащи се филми. И тук наблюдаваме абсурд - национализирана е интелектуална собственост. С цялостната отмяна на закона от 1946 г. се отменя и авторското право върху филмовите произведения, а по новия закон те се национализират.3
С този закон се създава държавното предприятие "Българска кинематография" при Комитета за наука, изкуство и култура, което се организира на началата на самоиздръжката, съгласно Закона за самоиздръжка на държавните и държавно-автономните предприятия. Българската филмова индустрия само за две-три десетилетия се разви като най-мощна на Балканите. Създаде се модерна производствена база. Националният киноцентър с компактно събраните отдели, ателиета, павилиони, лаборатория, терени за снимки и възможност на тях да се строят грандиозни декори от всички епохи, е уникален на Балканите. Така нискобюджетни продукции можеха да правят сложнопостановъчни филми. Разшири се киномрежата в цялата страна и достигна фантастичното число - около 3500 салона в края на 80-те. Българските филми намираха добър пазар както у нас, така и навън. Между социалистическите страни имаше вътрешен пазар - на разменни начала или със заплащане. "Твърда валута" идваше от филмите, продавани на Запад. Голяма част от постъпленията от вътрешния и международния пазар се реинвестираха за нови български филми - около 32%. А другите се превеждаха в държавния бюджет и след това се отпускаха като субсидия.

Министерски постановления от 1991 г.
Реформата, която започна през 1991-ва, бе "на юруш", без необходимите законови уредби. Трябва да отчетем, че реформата се извършваше и в сложна политическа обстановка. Протичаха сложни реституционни процеси и филмовата ни индустрия не можеше да остане незасегната.
ТСО "Българска кинематография" бе извадена от бюджета на Министерския съвет, към който се числяха производствените структури, и средствата за субсидиране на филмопроизводството бяха включени към Министерството на културата, откъдето се финансираха непосредствено дейности или частично се поощряваха (МПС 44 от 1991 г.).Тези средства главоломно се стопяваха, за да се достигне до суми, които стигат само за изходните материали и обработка на два филма... ТСО "Българска кинематография" се закри. Бе премахнат държавният монопол върху киното. Образува се Националният филмов център като разпределител на държавна субсидия, координация между вътрешна и международна дейност в областта на киното. Роди се частното продуцентство, продуценти станаха хора от различни кинопрофесии и си приличаха по това, че нямаха пари. Вътрешният пазар бе поет от частни дистрибутори и представители на мощни американски дистрибуторски фирми.4
Изградената държавна киномрежа се разпадна от реституционните процеси, други кина се закриха като нерентабилни. До миналата година държавните киносалони останаха около 90.5
Действащият и сега закон е архаичен спрямо принципите на новите производствени отношения. Затова и спъна реформата. Реформата в киното е в посока на европейския модел с регулиране на взаимоотношенията - производство - пазар и тяхното стимулиране. Дистрибуцията у нас се определя от чисто комерсиални принципи, характерни за американското кино. А законодателството ни остана социалистическо.
През последните осем години политическият интерес към киното отпадна. Опитите за реформа без закон, който да отчете новите реалности, доведе до разрушаването на единен самоиздържаш се организъм. Връзките между отделните предприятия се разкъсаха и филмопроизводството стигна до нулата. Не се намериха онези механизми, които да регулират паричната маса, а и да включат обществото да участва във финансирането на филмовото производство.
Отношението на политиците в тези няколко правителства към киното не бе много добро: едните се сърдеха, че то е червено, другите - че било свърталище на инакомислещи и го загърбваха. Може би и едните, и другите да са прави, но предаването "Понеделник 8 1/2" по БНТ, в което се излъчват стари филми, показва най-добре какво е било националното ни кино и поведението на творците в онези години, когато и средствата, и контролът бяха в управляващите. Българските филми от 1946 г. до 1997 г. са получили 857 международни награди. Всички тези филми са изтривали лошата слава, която са оставяли политиците и са ни легитимирали пред света.
Само радикални мерки могат да спасят българската аудиовизуална индустрия. Позволих си по-подробен анализ на нашето законодателство в сферата на филмовата индустрия, защото днешното европейско законодателство, което защитава аудиовизуалната индустрия, е всъщност българското законодателство преди създаването на тоталитарната държава. Повечето от мерките, които прилагат европейските държави днес, ги има в нашите закони за киното от 1930 г. и 1946 г. Българските законодатели просто трябва да се върнат към тях и да ги развият в посока на новите тенденции и реалности. И да създадат най-сетне нов закон за киното.

Радослав Спасов
1. През 1946 г. киното има нов закон. Половин век по късно - 1996 г., телевизията също има закон. През 1948 г. киното получи втори закон, отменил първия. И телевизията през 1998 г. получи втори закон, също отменил първия. Странно съвпадение. Но явно че такава цикличност е характерна за всеки преход.

2. Защото просто тогава не е имало телевизия. Представете си, ако и днес я нямаше, какво чудо щеше да настане... Закон за киното на Клара Маринова, закон на СДС - на Евгений Михайлов и Александър Иванов, закон на "Свободно кино", закон на Бизнесблока, закон на министър-председателя чрез Нели Огнянова, закон на Стоян Райчевски... Днес киното ни просто e изхвърлено от политическото полезрение като демодирана форма на пропаганда и внушение. И слава Богу, казваме ние. Може би вече киното ще намери себе си.

3. След като има реституция на права на собственост върху киносалоните, несправедливо е да не се зачетат и авторските права върху десетките български филми, създадени през този век.

4. Ако по времето на първия преход партийните ръководители се хвалеха, че 87% от всички излъчвани филми са съветски, то сега малко повече са американски и надали някой може да се хвали с това.

5. Абсурдно е това, което стана с държавните кина, които не са построени с национални капиталовложения (от парите на българския данъкоплатец), а със средства от дистрибуцията на филми. Нормално е фирмите, осъществяващи показа, получили собствеността на "Българска кинематография", да отделят известен процент от печалбата си за правоприемника й НФЦ. Досега не е внесен нито лев в МК. Тези средства биха могли да се използват за стимулиране на филмопроизводството и разпространението на българските филми. Така е в повечето европейски страни, а кината там са частни.












Бел. ред. Текста публикуваме
със съкращения.