Немско, немско...

Биенале '99 определено ще остане в паметта на публика и на критика като силно в изпълнителско отношение... И не толкова издържано в репертоарно спрямо собственото си определение. Работата е там, че програмата на фестивала бе немско-немска, което в случая значи не зыападно-източна, а немски автори, повече от Запад и композитори от други страни, които живеят и работят в Германия. Някъде очевидно изборът на пиесите е бил предоставен и на самите изпълнители - особено когато те са от ранга на квартет "Ардити". Във всеки случай лично за мен в това отношение биеналето бе много интересно, защото то формулира вътре в себе си някои основни проблеми на днешните взаимоотношения Запад - Изток в областта на изкуството. Не можеше да не направи впечатление слабото присъствие на имена от бившата ГДР, както и на полски, чешки, унгарски, румънски, да не говорим за български автори... Лютославски и Куртаг - това бяха имената на гореспоменатите страни, имена, които отдавна са безспорни и служат по-скоро за гаранция на равнището на един фестивал, отколкото да създадат картина на музиката от собствената си страна. Но Хелмут Лахенман например, който се числи към "звездите", но все още не към класиците, бе представен на фестивала с 4 композиции.
Фестивалът бе открит от Берлинската филхармония - безпрецедентен случай - както за неговата история, така и за историята на прочутия оркестър, дирижиран в случая от Петер Йотвьош. Две световни премиери - от германците Ханс Петер Кибурц (поръчка на биеналето) и Волфганг Рим (поръчка на Берлинската филхармония - Рим е "composer in residence" към оркестъра), както и една утвърдена вече пиеса от англичанина Харисън Бъртуистъл. Най-силно раздвижи духовете пиесата на Рим - "Три късни стихотворения от Хайнер Мюлер" за алт и оркестър (сол. Ирис Вермийон), чиято стилистика и средства директно кореспондираше с края на миналия и началото на този век (Малер, ранният Берг, Пфицнер, някъде Р. Щраус). Защо Мюлер и Малер - чувах разгорещени дебати... И едно становище, че Рим е разчел Хайнер Мюлер по същия наивен и недостатъчен начин, както Рихард Щраус е разчел Ницше в "Тъй рече Заратустра"... 47-годишният Волфганг Рим в момента може би е най-изпълняваният немски композитор и най-записваният също така. Творчеството му показва силна разнопосочност и в интереси, и в средства и една всеобхватност, която особено в Германия днес изглежда съмнителна. Рим определено е композитор, обичан повече от изпълнителите и харесван от публиката, която той знае как да "хваща"... Колегите му обаче са близко до определението "хамелеон" - особено т. нар. прогресисти, за които всяко връщане назад е престъпление. Тази негова "всеобхватност" е наистина един друг израз на обявения за отминал постмодерн. Разговарях с Волфганг Рим и може би по-късно в една серия "Берлински срещи" ще го представя на читателите на вестника. Всъщност тъкмо откриващият концерт бе сякаш синтезирал в себе си целия облик и характер на биеналето. Защото пък кларинетният концерт на Кибурц "a travers" показваше изцяло претенцията за "новост" на своя автор, който сръчно борави със средствата и умее да изгради формата в концертния диалог между соло и оркестър, в класически съотношения в своята представа за процеса на музиката... И все пак най-витална, въпреки или поради своята заявка за принадлежност към модела Стравински бе пиесата със заглавие "Танци на земята" от Бъртуистъл. Музика и мит, този въпрос вълнува Бъртуистъл отдавна още повече, че той предполага и театрални средства в третирането си, а Бъртуистъл има афинитет към пластичния израз на своите музикални идеи. Колкото и да бе примамливо участието на Берлинската филхармония, имах усещането, че двете премиерни творби бяха съобразени с традициите и качествата на оркестъра.
По отношение на творбите, които бяха негова, на фестивала поръчка, биеналето може би е рекордьор сред всичките фестивали на съвременна музика в момента - 25 поръчкови композиции бяха изпълнени тази година... А това означаваше, че биеналето наистина държи на своята мисия да импулсира и да подпомага творчеството. Особено на немските композитори, въпреки че не липсваха и контрактации за по-млади чужди автори. В Германия не се притесняват да ангажират за тази цел и съвсем млади и непознати имена. Едно от тях беше абсолютно попадение - Ханс Томала, 24-годишен, в момента ученик по композиция на Ханс Цендер във Франкфурт. "Rauschen" (Опиянения) е музика за двама говорители, двама ударни, един малък солов ансамбъл - флейта, бас-кларинет, пиано и две оркестрови групи. Двамата говорители четат текстове със съвсем различен произход: от едно писмо до композитора от негов приятел, от едно съобщение във вестника за състоянието на младите в Германия, от Гьотевия "Вертер" и от романа "Irre" (Заблуждение) на Райналд Гьоц. Общото в тези текстове е пътят на младото поколение в съвременния обществен живот. Това е идеята на творбата. Реализацията й привлича с впечатлението, че младият автор владее професионалния си език действително на едно високо равнище и е напълно наясно с музикалната картина, която се получава в резултат. Тук трябва да обясня, че говорителите не декламират силно и високо тези текстове. От тях се чува една дума, примерно, която задвижва асоциациите, останалото създава фонетична основа за звуково-акустични и за темброви игри в развитието на творбата. Младият Томала очевидно ще предпочита в своя път на композитор детайлизираната, фина звукова материя с много отворена структура, която не скрива своите преходи и логични кулминации. Творбата търси публика, но не с цената на очевидния компромис. Впрочем щастие е за един толкова млад човек произведението му да се изпълни от неговия професор - Ханс Цендер, и такъв страхотен апарат като Симфоничния оркестър на Югозападното радио Баден-Баден... (У нас си спомням само един подобен случай - през 1975 г., когато Константин Илиев изпълни с Пловдивската филхармония в Пловдив за първи път Вариации за оркестър от Пламен Джуров, който му беше студент по дирижиране). Веднага след безспорния успех на Ханс Томала, бих искала да спомена за друг проект, поръчан от биеналето - на Карола Баукхолт, немска композиторка, която много обича възможностите на театъра (тя и много е работила в театър). Първата ми среща с Баукхолт беше в Копенхаген на Дните на световната музика. Сега, в Берлин, Баукхолт представи музикален театър за три гласа, ударни и струнен квартет, тази своеобразна пиеса бе поставена в "Хебел"-театър, институция с дългогодишна традиция. Това е една игра с делничното, която дори не бих могла да нарека пародия. Ако можем да говорим за стил "наив" в музиката, то пиесата на Баукхолт би била един добър пример за това. Провокацията идва не само от начина, по който се представят нещата, но и от звуковата им "одежда", която е почти винаги амалгама между шум и музика; или по-точно между звуци с неопределена височина и темперация и музикални звуци. Тук се отнасям достатъчно толерантно, защото в тази трактовка на всекидневните страхове на малкия човек (една вечна тема - особено в изкуството на ХХ век) има един момент на значимост, който не ми дава право да махна с ръка върху тази композиция. Разговарях с Баукхолт, която ми обясни, че откакто се помни, за нея шумът е музика и тя никога не е мислела, че може да бъде другояче. Пиесата изобилства на изразяване на всякакви настроения, психически неовладени състояния, и звуци и картини, които в днешния ден не са никаква новост... Но и това вече не е критерий. Най-силни безспорно са местата, където авторката е сполучила да изрази добре ироничното си отношение към стремежа на човека да види хармонията там, където тя изобщо не съществува. Още една световна премиера, която дължим на фестивала, бе на Ребека Саундърс, англичанка, която живее в Берлин. 30-годишна, родена в Лондон. В Германия тя е от 1991 година, ученичка на Волфганг Рим. Произведението й носеше заглавието "Cinnabar" (Цинобър), използвано от авторката в цветовото си значение... Саундърс работи много с идеи за цветове в своята музика... Тя предпочита да кръжи около един определен тон чрез различни техники, като съвсем предпазливо и неусетно минава в друга степен чрез майсторска мотивна работа или чрез преливане на тембри... Тук основни тембри бяха цигулката и тромпетът. В тяхното взаимно привличане и противодействие се съдържаше идеята за единство в развитието. Тук изпълнението пък бе поверено на великолепните музиканти от "Ансамбъл Модерн", които се отнасят към звуковата материя много по-атрактивно и въздействащо от отлични професионалисти само.
Сред творците на днешния ден бих искала да откроя чудесната работа на Фридрих Голдман (1941) - "Ансамблов концерт" 2, написана в 1985 година, която се движи между медитативното и остинатното не без чувство за хумор и не без поливалентност в третирането на ансамбъла като категория в музикалното изпълнителство. За Бъртуисл вече споменах, но и неговият сънародник Брайън Фърнихоу "прозвуча" в блестяща интерпретация на струнен квартет "Ардити" - "Адажисимо" е заглавието на кратка пиеса, написана по случай 80-годишнината на Майкъл Типет, която представя два звукови пласта - в първия цигулките от квартета музицират в бързи орнаментални движения, а вторият се образува от по-мелодичната, линеарна партия на ниските виола и виолончело. В това плуващо съотношение звученето на квартета придобива особена, примамлива неопределеност, която задържа вниманието. И навършилият тази година 70 години французин Люк Ферари бе почетен от фестивала. Берлинският симфоничен оркестър под палката на Йоханес Калицке изпълни "История на удоволствието и на отчаянието" в присъствието на композитора. Творбата е отпреди 20 години и третира темата за дяволското присъствие в нашия живот. Желанието на Ферари да покаже ексцентричност в мисленето не е от вчера; този радетел на конкретната музика тук е мислил за големия оркестър, в който се занимава с идеята за "дявола в музиката" - тритонуса... Трите части на музиката: "Хармонията на дявола", "Удоволствие-желание" и "Танц на отчаянието", колкото и да е невероятно, дава идеята за един нов тип "фантастична симфония", още повече, че Ферари действително нахвърля сюжетни линии и с музиката си изпълнява стриктно предписанията на композиция от програмен тип... Резултатът бе доста ефектен, а авторът реши да засили ефекта, като се появи на сцената с "дяволски"-аленочервени обувки и направи блестяща демонстрация, че 70-те му години са само една статистика.
Успях да поговоря десетина минути и с директорката на фестивала Хайке Хофман, която е учила културознание и театрознание, но има опит и в концертни агентури, и като драматург на музикални фестивали в бившата ГДР. С една дума Хофман няма музикално образование; тя прави програмата на фестивала заедно със своите сътрудници и с помощта на композитори - тази година това са Волфганг Рим и Щефан Винклер... Тя счита, че: "Биеналето вече има задължението да подкрепя млади творци. Всъщност тези поръчки са специалитет на биеналето за разлика от дните на новата музика в Донауешинген или Витен." На въпроса ми защо няма музика от Полша, Унгария, Румъния, Чехия и България, Хайке Хофман ми отговори, че за съжаление няма достатъчно информация какви композитори работят в момента... Разбира се, този отговор не може да удовлетвори когото и да било, още повече, че звукозаписните фирми непрекъснато издават съвременни творци, а фестивалите поначало би трябвало да са в по-тесен контакт... Да не говорим за информацията, която може да се получи чрез изданията на "Гаудеамус". Общо взето, поколението на 30-40-годишните композитори не само от източните, но и от страни като Италия, Франция, Англия и Австрия не бе представено. Може би именно тази ще бъде задачата на биеналето за следващото му издание през 2001 година...
И така: връщане към познатото или "нео"-тенденции, търсене на своята творческа идентичност - някъде с прозрения, някъде - без; заедно със силата и тежестта на онова, което вече там наричат класика, без да се притесняват - Витолд Лютославски ("Верига 3"), Луиджи Ноно (квартет "Тишина", "На Карло Скарпа", "Вървейки... аякучо"), Янис Ксенакис (Тетрас), Мортън Фелдман (Втори струнен квартет), Ханс Вернер Хенце (Седма симфония)... Именно в тази класическа своя част фестивалът донесе истинското празнично преживяване. Защото изпълненията на тези познати вече творби бяха невероятни. Ансамбли като споменатия вече "Ардити" квартет, като "Ансамбъл Решерш", "Ансамбъл Модерн", Немския симфоничен оркестър, Берлинския симфоничен оркестър - действително музиканти с отношение и професионално разбиране спрямо новата музика, която в Берлин има своя постоянна територия.

Екатерина Дочева




Берлин -
ХVII международно
биенале
на съвременната музика