Новият пасианс

Техническа бележка:
Този текст е написан в духа на присъщия на световната политическа класа хладнокръвен цинизъм, за когото е все едно дали преговаря, хвърля бомби, изпраща помощи или гледа безучастно. Всъщност съм яростен противник на ударите (т.е. мащабната война) срещу Югославия поради следните причини:
1. Войната е зло, независимо с какви цели се води.
2. Ударите влошават една и бездруго ужасна ситуация.
3. Ракетите по никакъв начин не помагат на албанците в Косово, дори напротив.
4. Никой не може да бъде ощастливен насила, още по-малко демократизиран насила.
5. Мирът, наложен с война, е само прелюдия към нова война или интермедия между две войни.

Ударите не постигат целите си
Превърналите се в широкомащабна военна операция въздушни удари на НАТО срещу СР Югославия първоначално трябваше да постигнат няколко цели, които световната общественост и политически елити априори приемаше като легитимни:
- спиране на войната в Косово между сърби и албанци;
- предотвратяване на хуманитарна катастрофа вследствие на етническото прочистване на Косово;
- унищожаване на военния потенциал на Милошевич, използван във войната срещу албанците в Косово и заплашващ съседните страни;
- установяване на траен мир на Балканите.
Нито една от тези цели не може да бъде постигната с въздушни удари, съмнително е, че може да бъде постигната и със сухопътна война. Войната в Косово между сърби и албанци започна и се разви мащабно, след като беше създадена Армията за освобождение на Косово, която бързо измести политическото ръководство на косовските албанци. Дотогава все още можеше да се каже, че един недемократичен режим потиска едно етническо малцинство. След бунтовете в Албания, при които бяха разграбени арсеналите в страната, голямо количество от това оръжие "изтече" в Косово и послужи за въоръжаването на АОК. Конфликтът от политически се превърна във военен. Въздушните удари на НАТО сега само ожесточиха тази война.
Ударите не можаха да помогнат на цивилните албанци в Косово. Бежанският поток, все още контролируем и наблюдаван от шепата международни наблюдатели преди войната, вече е извън всякакъв контрол и никакви обещания на съюзниците не могат да предотвратят бедствието. Допреди ударите в Косово имаше поне наблюдатели и чуждестранни журналисти, в Белград имаше западни посолства, действаха и няколко мрежи за хуманирана помощ. Тази мрежа сега я няма в Косово и нещата са още по-лоши.
Ударите са на път да разбият част от военния потенциал на Милошевич, но не онзи, който всъщност е в действие срещу цивилните албанци в Косово. НАТО унищожава методично летища (напоследък и граждански, като в Белград), складове (напоследък и хранителни), предприятия (не винаги със сигурност произвеждащи оръжия), мостове (например над Дунав, които съмнително служат на военната машина на Милошевич). Ударите не засягат всъщност полувоенните формирования, които прочистват етнически Косово и прогонват албанците от техните домове - те дори не използват танкове, за да се придвижват, а просто конфискуват камиони и други превозни средства, като живеят предимно от грабеж. Колкото до заплахата за съседните страни, тя все повече изглежда като вяло оправдание за разрастването на ударите (за сведение Сърбия притежава по-малко танкове, отколкото България).
И най-сетне след началото на ударите на НАТО Балканите са повече от всякога тревожни и мирът е повече от далечен. Съмнително е дали и воденето на "войната докрай", както обявиха ръководни генерали на Алианса, ще доведе до траен мир - много тревожно звучи това "докрай" и не е ясно дали включва сухопътна окупация на Сърбия, както и дали ще изисква плацдарми за това от съседни държави.

Скритите цели на войната
По всичко личи, че обявените цели на войната не могат да бъдат постигнати. Следователно тя преследва други, необявени цели. Войната е послание, което трябва да бъде разчетено. И тя ще спре тогава, когато посланието стане ясно и достигне до адресатите си. Както и нищо съществено не може да се разбере за войната, ако не се разшифрова посланието. Всъщност всички, които под една или друга форма обясняват оправданията за войната, които артикулират нови аргументи в подкрепа на войната, всъщност само тълкуват нейното послание.
Официалното оправдание за войната срещу Югославия (всъщност то оперира с по-неутралното "удар") е само метафора на едно стоящо зад него намерение. Всъщност в оправданието доминират два основни елемента: възмездие и възнаграждение. Възмездието е и възнаграждение: унищожаването на военната машина на Милошевич и същевременно помощ за цивилните албанци в Косово и за съседните, приятелски на НАТО държави. Операцията освен това е и "хирургическа", т.е. визира само и единствено военни обекти, като щади цивилното сръбско население. Прицели на ударите в тази операция трябва да са казарми и военни складове, радари и военни летища, военни заводи и командни пунктове, министерства и резиденции на управляващите. Рискът от операцията е съвършено минимален, макар и да не се изключва, собствените войници и съюзниците се пазят. Тази очевидна дискурсивна стратегия цели само едно - да внуши, че действията на НАТО са само военна операция (като хирургическата), която обикновено цели да отстрани тумора от здравата част и обикновено щади здравата част на тялото. Но не и война, която, поне за европейците от изтеклото столетие, винаги е ужасна и неприемлива.
Но оправдателните стратегии не са най-важното в случая. Те винаги се използват за легитимирането на употребата на военна сила. Военните удари казват друго, и то е далече по-съществено.
На първо място военните удари са демонстрация на военното превъзходство на НАТО. Чухме още в началото на войната изявления на високопоставен военен от НАТО: "Ние сме по-силни от Милошевич". Това, обаче, е повече от очевидно - НАТО превъзхожда Сърбия многократно. Заявлението има смисъл единствено ако не е насочено към Сърбия, а към някой друг, например Русия, бившия комунистически Изток, Китай, Европа, света.
На второ място военните удари демонстрират безнаказаност. Ако някой "скъпо ще плати" след конфликта, това е само Милошевич и никой друг, пак според изявлението на високопоставени лидери на НАТО. НАТО действа, без да се страхува от ответен удар, от евентуални неприемливи загуби, от морално осъждане. Операцията има праведни цели, които оправдават неправедните средства във всеки случай. Това демонстрирано убеждение в безнаказаността на ударите отново визира не Сърбия, а други.
На трето място операцията демонстрира решителност (тя така и се именува - "Решителна сила"). Това означава, че всичко заявено ще бъде направено, без никакви отстъпки и без никакви компромиси. НАТО е готова ("тя" е организация) да води войната докрай, без да отстъпва. Колко "докрай", тепърва трябва да се види. Защото е очевидно, че военни действия "докрай" в Югославия не означават широкомащабна, кръвопролитна и скъпоструваща сухопътна война в Югославия. Следователно "докрай" означава съвсем друго - докато посланието на ударите не достигне ясно и недвусмислено до адресатите си.
Всъщност основното послание на НАТО е именно това - войната в Югославия ще доведе до един край. Това не може да бъде просто капитулацията на Милошевич, нито окупацията на Югославия от НАТО, нито просто разоряването на Югославия (макар последното да е вече факт). Краят на войната просто не може да се дефинира в рамките на Косовския конфликт, краят е отвъд него и може да се дефинира единствено на глобално равнище.

Краят на ООН
Единствено възможният край на войната в Югославия е ревизията на основните принципи на международната система, установени след края на Втората световна война. Тези принципи бяха в основата на Декларацията на обединените нации от 1942 г. и на Устава на ООН, приет в Сан Франциско през 1945 г. В най-синтезиран вид тези принципи биха могли да се сведат до следното:
- Войната е недопустима в международните отношения.
- Прилагането на военна сила се ограничава от ясни критерии: юридически, рационални, морални.
- Международните спорове се решават с преговори при консенсус на великите сили (Съвета за сигурност и неговите 5 постоянни членки).
- Зачитат се суверенитетът (пълновластието) и териториалната цялост на държавите, като промени на границите са възможни само по мирен път.
- Международната общност гарантира зачитането на правата на човека чрез сътрудничеството между суверенни държави.
- Народите имат право на самоопределение, което не означава право на отделяне (ако противоречи на принципа за зачитане на териториалната цялост), а най-вече правото сами да избират социалната и политическата система, при която да живеят.
Войната в Югославия преразглежда всъщност всичките тези принципи, замествайки ги с други - все още в процес на изработване и налагане - нови принципи на една нова международна система. Разликата е в това, че през 1945 г. тези принципи бяха предмет на договаряне, докато сега новите принципи са предмет на налагане със сила, независимо дали е военна или под формата на всякакъв вид политически, икономически или културен натиск.
Първото нещо, което хората, и най-вече европейците, трябва да разберат от войната, е, че тя вече е допустимо средство в международната политика. По времето на студената война европейците живееха с убеждението, че поради невъзможността от обща война между Запада и Изтока, рискуваща да доведе до взаимно ядрено унищожение, войната, ако изобщо се води, може да бъде единствено локална и ограничена, във всеки случай извън Европа. В Европа можеше да има най-много ниска по интензивност гражданска война (или ограничен граждански конфликт), с ограничена намеса в нея на някоя европейска сила или на някоя свръхсила (Гърция през 1949, Унгария през 1956, Чехословакия през 1968, Кипър през 1974). Война между суверенни държави се смяташе да изключена, поне в Европа. Но дори и по света войните между суверенни държави (т.нар. локални конфликти) бяха по-скоро извънредни и бързо водеха до намеса на ООН и на двете свръхсили, за да не излезе конфликтът "извън контрол" (Корея през 1951-1953; Близкия изток през 1956, 1967, 1973; Иран - Ирак през 1979-1989).
Сегашният конфликт преосмисля и принципа, че военната сила следва да се прилага ограничено. Страхът от ядрена война, както и липсата на рационални цели, които могат да се постигнат с една всеобща ядрена война, караше държавите и политическите елити в света от епохата на студената война да се въздържат от безконтролно и "докрай" прилагане на военни средства. Дори в официалния дискурс на елитите терминът "война докрай" беше забранен. Показателни са няколко международни кризи (Берлинските от 1948 и 1961, Карибската от 1962), когато "премерването на силите" между Запада и Изтока в крайна сметка се ограничи до ново разграничение на сферите на влияние и до нов кръг от надпреварата във въоръжаването. Сега войната може да се води "докрай", като непрекъснато ескалира с вкарването на нови оръжия в нея, дори най-модерните, първоначално предназначени да носят ядрени заряди, се използват с конвенционални заряди, които обаче са непознати досега (като например бойни глави с 1 тон TNT).
Войната в Югославия обезсмисля Съвета за сигурност като орган на ООН, единствено упълномощен да разрешава употребата на военна сила за предотвратяването или спирането на агресия. В случая нямаше акт на агресия на Югославия срещу суверенна страна, нямаше и изрично решение на Съвета за сигурност на ООН за употреба на сила срещу Югославия. При това въпросът не е просто на юридически аргументи от типа, дали все пак ООН не е разрешила "по принцип" употребата на сила или не. Въпросът е, че ударите на НАТО демонстрират нежеланието на САЩ за сътрудничество с другите постоянни членове на Съвета за сигурност в решаването на един конфликт. Както и да се оправдават, действията на НАТО са едностранни и несанкционирани изрично от ООН.
Ударите срещу Югославия ревизират и такива принципи като зачитането на териториалната цялост и правото на самоопределение. Известно е, че международното право от ерата на ООН отрича сепаратизма. Въпросът е, че сепаратизмът в посткомунистическия свят беше "припознат" от западните политически елити като израз на един демократичен антикомунизъм, което съвсем не беше така. Заявлението на официални американски лица, че "Югославия е загубила правото да управлява област, след като не зачита правата на нейното население", може да има дългосрочни последици. И във всеки случай е ревизия на следвоенните принципи на международната система. От друга страна войната в Югославия налага един друг принцип, смятан за вече забравен и отхвърлен - че хората могат да бъдат ощастливени насила, че демокрацията (както едно време свободата и равенството, мирът и социализмът) може да бъде наложена или въведена с военна сила.

Ударите срещу Брюксел
Ударите на НАТО срещу Югославия визират не само ООН. Ракетите попадат символично и в Брюксел. Европейският съюз отново демонстрира неспособност да провежда обща външна политика и политика на сигурност. Евросъюзът просто доказва, че не е нищо повече от един общ пазар и рискува да си остане такъв. В областта на международната политика първостепенна роля ще имат САЩ, които чрез НАТО ще държат европейците "под контрол" (понякога е удивително да си дадеш сметка, че съветската антинатовска пропаганда от 50-те и 60-те години се оказва вярна 1:1 днес). Европа се оказа въвлечена в една война, която обективно ще намали стратегическата тежест на Евросъюза в света. Тя ще легитимира чрез НАТО неоспоримата военно-политическа хегемония на САЩ в Европа. Дори слабите опити на западноевропейците да заемат по-съществени позиции в рамките на НАТО, във фактическото вземане на решения, бяха отклонени от американците. Съвсем не беше случайна "изтеклата информация" (макар и по-късно опровергана), че генерал Уесли Кларк е получил правото да действа военно и да увеличава интензивността на ударите срещу Югославия без, всеки път да се допитва до всички съюзници. В дългосрочна перспектива процесът на "феодализиране" на Централна и Източна Европа, който по всяка вероятност, ако нещо не го възпре, ще продължи на изток, обективно ще отслабва ЕС. Дори и при перспективата за неговото разширяване, ако става въпрос за присъединяването на малки и с нищожна икономическа и стратегическа тежест нови държави.
Международният пасианс се пренарежда радикално. САЩ следват логиката на всяка национална държава, доближаваща се до световна империя. Тази съблазън, обаче, крие повече опасности, отколкото очаквани изгоди. От една страна, това ще стимулира всякакви формули на сътрудничество в света, което ще цели ограничаването на американската хегемония (Русия, Китай, Индия, Япония, ЕС), от друга страна, задълбочаването на световните неравенства ще подкопават всяка стратегия, основана на създаването и опазването (включително със сила) на отделен "остров на благоденствието". В края на ХХ век нито една стратегия, основана на частните цели на една отделна национална държава, не може да бъде ефикасна. Светът е цялост и проблемите му са проблеми за всички.

Антоний Тодоров