Армагедон: битката-равновесие
в Големия сценарий на истините
"Всяка дума в тази книга е истина" - това изречение отключва предговора към романа на Артър Ленгли "Армагедон" и преддверието на читателските асоциации. Изначалното настояване за истинност ме водеше през вратите и коридорите на четенето като указател в търсенето на "голямата тайна, загадка, мистерия" в романа. Несъмнено доверчивият-довереният-верният читател ще го препрочита като поредно Откровение за живота в нашия край на века. Появата му скоро след едноименния американски филм обаче не бива да създава грешни очаквания - формулата на апокалипсиса сега не е космическа катастрофа+технологичен екшън, а по-скоро научнофантастичен и моралистичен трилър. Книгата вплита репортажно документираната фактология на необясними явления от втората половина на двадесети век в характерен за New Age наративите е(к)зотерично-алегорично-геополитически сюжет.
В различни части на света по необясними причини хора умират, изчезват, или се избиват взаимно. Други само с психическата си свръхмощ пренасочват реки, спират урагани. Неизбежно в историята се намесват съветски, американски, израелски експериментални програми и разузнавателни служби, които колкото изясняват и контролират феномените, толкова и се объркват и губят контрол. Не е пропусната и българската следа, която под доста прозрачна анонимност отвежда към позабравената вече Царичинска дупка. Непременно трябва да разберете обаче, че става дума за конструиране и изпробване на нови ОМП (о, скъп езиков спомен от родната казарма), в които са съсредоточени хипнотични, парапсихологични и психотронни знания и умения, осигуряващи безгранична власт над мозъка и волята на човека. Механизмът изглежда ужасно прост и ефективен: психотронното оръжие се настройва на специфичната честота, която излъчва всеки индивидуален мозък, или на експериментална честота за масово въздействие и... there's someone in my head, but it's not me, както се пееше в една стара песен. Психогенераторът може да ви облъчва от тайнствена лаборатория, от космически спътник, или просто от съседния апартамент. Невидимите и неканени съжители са навсякъде и никъде. Каква върховна паранойна услада! В сравнение с нея заключените в апартамента шпиони с радиостанцията от "Следите остават" на Павел Вежинов (роман, възпитавал усета и вкуса за детективско четиво на поколения българчета) са невинна залъгалка. Времената се менят, параноята се обновява. Сега психотронното лъчение причинява мозъчен "минивзрив", самоубийства, масовите убийства в сибирски лагери или в Босна, метаморфози на живи човешки тела, явяване на мъртъвци. На този фон безследното изчезване е като да излезеш в неделя следобед да си купиш цигари и да не се върнеш навреме за ракията, например.
Следва трансцендентното ниво на сюжета и посвещаването в тайната: това е новият все същ Световен заговор, направляван от тайнствени общества - транснационални политико-икономически групировки (ИПСИЛОН) или трансгалактически окултни общности (Деветимата посветени). Те се грижат за поддържането на равновесието между силите на Светлината и Мрака, именно Равновесието, което е "тайният" смисъл на "Армагедон": "Армагедон означава всеобемане в равни части на единия от другия полюс, но така, че никой да не бъде накърнен с дори няколко атома". Това е името на последната и несекваща Битка между Доброто и Злото в индивидуален и колективен, в планетарен и вселенски мащаб, сега и завинаги. Тук поуката е ясна. Само че постигнатото равновесие в края на романа (за да има той край) и на нашето време в него, е само временно; иначе кой ще повярва на предупреждението за предстоящия ад на земята.
Разбира се, всеки друг може да преразкаже книгата другояче; аз балансирах прочита си върху острието на собственото си не/доверяване. "Истина, истина ви казвам", уверява ме непоколебимо гласът от текста. Но не си ли ти - питам аз - само един от ансамбъла гласове в краевековния-краесветовния пророчески дискурс? И кой пророк е бил признат в собствената си Планета, освен ако "Планета" не е някой от ония ресторанти? Можем ли, а и нужно ли е, да отделяме сериалния разказ в "Армагедон" от сериалните "Досиета Х" и позабравените вече "Нашественици" и "Похитители на тела", след като историите в тях толкова си приличат; от Брус-Уилисовия "Армагедон" или пък от клаустрофобично-психеделичните съспенси и трилъри на съвременната попкултура? При все спонтанното си и невинно настояване да представя неподправени факти, колкото и невероятни да са те, романът на Артър Ленгли не може да не съзнава изобилието от свои Подобия. Впрочем, между прашинките допълнителна информация за книгата, които сбрах, проблясва подобно самосъзнаване: по-правилно ще е да мислим "Артър Ленгли" едновременно като име на конкретен автор и на екип от събирачи и обработвачи на данните. Предпазна мярка или литературна игра е тази двойственост? А може би книгата разиграва извън себе си някои от историите в себе си - за присаждането в едно тяло на три личности, всяка от които поотделно може да бъде активирана дистанционно с определена задача, или за обединяването на няколко индивидуални енергии в единно поле? Мисля, че чрез това пулсиране на нейното Многообразие в Едното, както и обратното, тя узаконява нашето право да избираме между медийния, филмовия, литературния, окултния, научния, доверчивия, скептичния и вероятно много още ракурси на нейните истини. Нашето право да ги откажем - също.
Ако "Армагедон" на Артър Ленгли иска да бъде пророческо предупреждение за малко познати злини, които застрашават човечеството, или моралистичен трактат, тя наистина си върши добре работата. Моралният избор, въпреки цялата ни постмодерна разкрепостеност, не е мъртва стара химера. Има моменти, в които трябва да събереш смелостта си и да устоиш, защото, "когато те наистина са зад гърба ти, това вече не е параноя!" Но, сериозно казано, тайната, която не достига на тази книга, е смехът. Нямам предвид готините лафове или холивудските майтапи, нито жанровите телеологии, а простата човешка способност, пред която са безсилни пълчищата на "инерцията, леността, подчинението, страхът": силата да се усмихнеш между Да и Не, да казваш сериозни истини, без прекалена сериозност. Как без този смях да разбера, дали истините, които чета, са утопия или антиутопия, отровата или противоотровата на Злото? Които са видели, казват, че в превода на Библията от Мартин Лутер, срещу мълчанието на Христос в отговор на Пилатовия въпрос "Що е истина?", стои приписка: Ironia est.
Огнян Ковачев












Артър Ленгли.
Армагедон.
Психогенераторите
работят
.

Превод и редакция
Петя Димитрова.
Изд. Захарий Стоянов.
С. 1999