Отново Момчил
след четвърт век
Премиерата на "Момчил" беше една от кулминациите на Мартенските музикални дни. Оперно-филхармоничното дружество, тази нова институция достойно си поставя като една от първите задачи отбелязването на такива юбилеи като 50-годишнината на операта в Русе и 95-годишнината на Любомир Пипков. И може би още една кръгла дата - последната предходна постановка на "Момчил" беше пак в Русе, беше истински триумф за тогавашните изпълнители, за фестивала, който процъфтяваше, това бе тържествуващо утвърждаване на тази опера и, разбира се, на композитора. Очакваше се тържествено честване на неговата седемдесетгодишнина - 1974, годината на смъртта му. И така четвърт век "...без Момчила", както се пее във финалния хор.
Наистина трябва да бъдат поздравени за своя художествен избор и културна памет реализаторите на новата постановка, защото разбунената и вълнуваща, и красива музика на тази опера заслужаваше своето възкресяване. При това с толкова млад и с изравнено високи достойнства певчески състав! Макар че е вече като че ли прието, когато се говори за "Момчил", да се отбелязва традиционната и дори по-точно романтичната схема в изграждането на образи и ситуация - сега ми се струва, че тази галерия от действащи лица е твърде далеч от буквални щампи и лесни решения. Един Събо на гостуващия Кирил Манолов е не просто сполука, а находка! Красив и плътен глас и мощна осанка, но и психологическа и музикална гъвкавост, която може да направи този герой почти централен в операта. Съмнения и спомени, разбойничество и разкаяние, стаена незабравена любов и преданост към побратима - това емоционално и нравствено натоварване беше изведено в образа на Събо в достатъчна степен и преди всичко с верния прочит на музиката. Така Момчил има на сцената съперник и героичната фигура на централното действащо лице на моменти отстъпва, олеква. Тази опасност не отминава Цветан Цветков, тенор с много добри качества. Но и тук изживяването на музикалното съдържание извежда на високо равнище изпълнителя. Пипков като че ли не е оставил маргинални, служебни реплики и действащи лица в партитурата си. Затова Халахойда (Венцеслав Воденичаров), дядо Кузман (Евгени Ганев) или пък пияният болярин (Николай Моцов) се открояват и са стабилни опори в сложната цялост.
Женските образи, вокални партии и изпълнителки в "Момчил" са също така различни и еднакво ярки - като започнем с Хубавела на Ана Карадимитрова, привлекателно оживена, пълнозвучна, през енергичната, като че ли наистина близка до мъжествената линия на операта Елена (Цветана Бандаловска), до изпълнената с вътрешно напрежение Ефросина на Цвета Сарамбелиева. Резките ходове на действието се постигат от тези млади артисти, театралното им поведение изглежда по-близко до натюрела на всекиго, отколкото до някаква преднамерена театрализация на "Момчил" е приемливо и естествено.
Това е твърде симфонична опера. В нея звучи толкова внушителна и многозначна музика, толкова смислова логика в композицията, че диригент и оркестър са далеч от акомпанираща роля. Георги Чапразов води с голяма грижливост и точност целия състав, той защитава напълно и дълбоката тайнственост на гората, и буйството на танците, и героичните кулминации - балансирано, внимателно прочетена тази партитура е завладяваща. Особено висока оценка заслужава хоровият състав и хормайсторът Христо Стоев. Ясна дикция и също такъв точен прочит, музикална стабилност на многобройните хорове - това са качества, които може би тъкмо в Русенската опера са характерни (нека припомним: Русе е един център на хоровата култура за дълги години и отгласът от изкуството на един Васил Арнаудов, например, би могъл да се предполага в културата и критериите на оперния или детския хор).
Декорът на "Момчил" - и тук безусловна сполука на Радостин Чомаков. Той има свой почерк, свое отношение към българската оперна декорация и дървесата, проблясващото през тях небе със зеленикаво зазоряване или огнено зарево, смисленото пространство, пестеливо и достатъчно за действието са едно от достойнствата на "Момчил" в тази постановка.
Постановката... Павел Герджиков наистина, както Пипков е написал, е вграден в музиката му. И като постановчик явно сам преди всичко слуша, заставя и публиката да слуша и чува - звуци, слова, музикална красота и дълбок смисъл. Той може само да се радва на своите решения, съмишленици, може да си позволи тази статика, която прави действието по-малко бутафорно и повече условно. (И, в скоби, може би само хореографията изневерява на тази изчистеност - като прикачено късче традиционализъм, почти излишен във финала.)
Тази постановка на своята премиера на 27 март в Русе имаше особен ефект - онези, които не познаваха "Момчил", останаха приятно респектирани - хубава българска опера! Онези, за които са живи някои спомени - това е нещо като пролетна цветна пъпка, която ще разцъфти и привлича с благоуханието си в следващите спектакли. Лично аз ще отида отново на този тъй млад и така пълнозвучен "Момчил" - с радостно очакване.

Киприана Беливанова