Отчаянието ми е пълно

Тодор Хаджиниколов (1920 - 1999)

Изкуството е нашата представа за света и живота. Но преди да сме станали способни за каквато и да е представа, още повече своя собствена, ние трябва да сме осъзнали себе си. Трябва да сме се подготвили да се осъзнаем. Времето, което ни е предоставено между раждането и смъртта, е кратко. Пътищата са коварни и тънки - често ще пропадаме по тях. Но след като сме се потрудили както трябва, след като сме се блъскали и страдали, след като сме преизпълнени с тъга и униние, ние можем да се решим да направим своята изповед. Тайнствената логика на изкуството ще ни ръководи. Само ако не смятаме изкуството като лесен начин на живот, а като най-трудния. Само ако не мислим за славата. Само ако бъдем недоволни от постигнатото. Та нали в най-плодотворните години на своя живот Бешков беше написал на една от рисунките си: "Отчаянието ми е пълно!".
Ние също сме отчаяни. Отчаяни и възмутени от развилнялата се престъпност, от грубостта и бездуховността, демонстративно шестващи в нашето всекидневие. Да убиеш човек за мизерната му пенсия и още по-мизерния му, скапан телевизор - не е ли това безпощадна присъда за нашето време?! Какво друго може да се каже за моралните и естетически стойности на това време?! Още повече, когато убитият е един от най-деликатните, тихи, ненатрапващи се, благородни хора, чието единствено богатство бе любовта му към живописта - също така деликатна, ненатрапваща се, приглушена. Живопис лично преживяна, изстрадана, не толкова обект на вдъхновение, а повод да чувстваме и мислим чрез нея, да обичаме и ценим красотата на родния пейзаж. Живописта на един самотник, какъвто Тодор Хаджиниколов бе през повечето време на живота си.
"С учените можеш да бъдеш учен, но с художниците трябва да бъдеш поет!", казва Балзак. Е, добре, мисля, че живописните платна на Тодор Хаджиниколов освобождават въображението, изпълват го с крила. И в нашия век на шумни надвиквания и истерични заплахи, с поетичните си внушения ни отвеждат някъде към самите нас, връщат ни способността да чуваме освен грубия глас на деня и своя собствен, оня чист глас от детството - непокварен и пълен с мечти.
Така че никак не е трудно да бъда поет с художника. Но днес аз искам да бъда преди всичко човек. И с човешката си болка да поскърбя за този изискан, изряден във всяко отношение, хубав човек и недооценен художник, за бай Тодор, както му викахме ние, по-младите около него, които той обичаше и търпеше с присъщата си аристократична деликатност и великодушна усмивка.
В пространството, което той упорито запълваше с емоционалните си представи за света и живота, повя хлад, усети се благородното отсъствие на нещо успокояващо, затрогващо, настани се празнота, лишила ни от онази характерна мекота на изказа му, от примера на страданието и величието на една личност - скромна и творчески неподкупна. Не можем да не обичаме, да не уважаваме и дълбоко да не скърбим за човека и художника Тодор Хаджиниколов, пребит зверски и останал в сърцата и съзнанието ни с пейзажите си. Обогатил ни със своя лишен от крясъци живот, с аристократичното си пренебрежение към дребнавостта и интригата - така свойствени на някои от творческите му събратя.
Отчаянието ми е пълно! Повтарям тези думи вече не като констатация и преценка, а като присъда над времето, в което живеем и в което, убивайки беззащитния творец, губим нещо толкова съществено, без което ни става не само тъжно, но и пусто.

Димитър Василев