Място за читатели
Лайпцигският панаир на книгата приключи с рекорд, макар и скромен - 50 хиляди души, с 3000 повече от миналата година, се изредиха пред щандовете на 1870 издателства от 28 страни, разположени на 11 300 квадратни метра изложбена площ. Тези цифри дават аргументи и на скептиците, и на оптимистите. Днешните коментари в големите вестници, излизащи предимно в старите федерални провинции, са неприкрито високомерни към малкия книжен панаир: в сравнение с Франкфуртския от него нямало особена полза, издателите били на загуба, част от публиката дошла при книгите единствено благодарение на хилядите безплатни билети за ученици. На съвсем друго мнение са медиите в самия Лайпциг и в източногерманските области: панаирът е успех, твърдят те и с удоволствие припомнят мнението на много специалисти, че той е форум, посветен повече на самата литература и по-малко на сделките, които по правило се извършват главно в далеч по-големия и пищен Франкфуртски панаир на книгата. "Лайпциг е място за читатели и ценители, Франкфурт - за търговци", както казват познавачите. На гигантския маратон от литературни четения под заглавие "Лайпциг чете" тази година се представиха близо 900 автори, сред които такива звезди като Гюнтер Грас (с новия му роман "Моето столетие"), холандеца Цеес Ноотебоом, Ерис Лцост, Ерик Хобсбом и много други. Поне в това отношение оценките и на Запад, и на Изток съвпадат: "Лайпциг чете", акцията, спонсорирана с 20 0000 марки от клуб "Бертелсман", е уникално явление в Германия, голямо преживяване за любителите на литературата. За представянето на България като страна-акцент на панаира обаче такива суперлативи не се чуват. То беше по-скоро скромно, отбелязват медиите. Въпреки това обаче то определено беше най-значимото българско културно събитие в Германия от падането на Стената насам. Само този факт вече е достатъчен, за да оправдае времето, енергията и парите, вложени в българското участие. Ако бъдем реалисти, трябва да кажем, че България като тема в Лайпциг просто не можеше да се превърне в централно културно събитие за германската публичност. Страната все още е твърде непозната, литературата й почти не присъства на германския пазар, българските художници, музиканти, театрали или хора на киното успяват да пробият тук и там, но не могат да се мерят като присъствие в германската и в европейската култура с такива близки съседи като румънците, чехите или поляците. А ужасните събития в бивша Югославия, чиято досегашна кулминация съвпадна с Лайпцигския панаир на книгата, допълнително засенчиха българското представяне. Вярно обаче е и обратното: именно войната досами българската западна граница накара част от публиката, специалистите и журналистите да потърсят по-дълбок контакт с българската култура и с българите изобщо, за да научат нещо повече за историята, манталитета и всекидневието на тези прословути Балкани, чиято географска карта по цял ден присъства на телевизионните екрани. И още нещо: навярно мнозина са стигнали до не особено трудното заключение, че е далеч по-добре да се изхарчат 300 хиляди долара за представянето на една литература и култура, за сближаването между европейците, отколкото със същите пари да се взриви една-единствена крилата ракета някъде из Югославия.
Колкото до фактическото представяне на България в Лайпциг, макар и с доста забележки, поне моите лични очаквания бяха надминати. Десетките четения, дискусии, изложби и концерти почти винаги събираха многобройна и ангажирана публика, а пристигналите от България писатели, издатели и хора на изкуството успяха да представят един адекватен образ на страната. Преди да се спра по-подробно на тази тема, трябва да отбележа още нещо много важно за успеха на българското представяне. Именно в Лайпциг и в Източна Германия България, българите и българската култура очевидно все още имат много повече познавачи, ценители и приятели - едно, откъдето и да го погледнем, ценно наследство от миналото. Лайпциг като град също играе ключова роля в българската културна история - достатъчно е да споменем само първия български вестник "Български орел" или значението на града за формирането на такъв голям български писател като Пенчо Славейков. Но българската култура се представи пред публиката не само с такива исторически препратки, а и с най-акуалното си лице - както авторите, така и издателите, дошли от България, бяха главно хора от поколенията на 50-те и 60-те години. От по-възрастните в Лайпциг пристигнаха почти само Николай Кънчев, Стефан Цанев и Иван Теофилов - оповестените в програмата четения на Блага Димитрова и Вера Мутафчиева минаха без авторките, които по една или друга причина останаха в София. В София останаха и още доста други автори, които - според собственото си мнение или пък според вкусовете на тази или онази част от българската публика определено трябваше да участват в представянето на българската литература. Това, естествено, доведе до традиционните клюки, обвинения, контраобвинения, ревности и интриги. Но другояче едва ли можем да си представим участието на България в каквото и да е по-голямо международно събитие - участие, което и в случая беше подготвено малко импровизирано, малко късно и с малко пари. Добре, че недържавната част от организацията беше осъществена много енергично, качествено и с желание, а авторите, музикантите и художниците имаха какво да предложат на публиката и го направиха с много въодушевление, пък и с необходимите минимум езикови познания и европейска култура - каквито доскоро съвсем липсваха на българските писатели и културтрегери, показващи се в чужбина. Обратната страна на доброто персонално представяне е лошото експониране на българските книги, които бяха изложени без концепция, без надписи на латиници и без никакви обяснителни материали, тъй че самите щандове с българска литература правеха по-скоро тъжно впечатление.
Друг минус е и фактът, че по-първите политически лидери на България не удостоиха с присъствие дори откриването на панаира. Ако в случая с президента Петър Стоянов или премиера Иван Костов този факт е отчасти разбираем на фона на войната в Югославия, то пълно недоумение събуди отсъствието на министърката на културата Емма Москова или на вицепрезидента Тодор Кавалджиев, които щяха не само да повдигнат равнището на българското участие, но и да преживеят действително най-голямото българско културно събитие в Германия през последното десетилетие.

Александър Андреев