Лайпцигските панаири
От 24 до 29 март, казват, се е състоял Лайпцигски панаир на книгата. На него, пак казват, България била фокусна страна. В някои вестници пише, че и аз съм била на панаира. До един момент бях напълно уверена в това, защото летях в самолета и на отиване, и на връщане, струва ми се, че стъклената палата ме впечатли, участвах и присъствах на не едно четене, на не един разговор, посетих гроба на Бах и чух Баховия орган (моя отдавнашна мечта), дори малко вино си позволих да изпия, нещо, което според някои напълно противоречи на всякаква културна стратегия. Но в крайна сметка, както казват мъдрите философи - всичко е илюзия и подлежи на съмнение. Защото колкото повече време минава, толкова повече съмнения ме обземат - била ли съм на панаир, наречен Лайпцигски, или всичко това е митологическа конструкция, която вече (а дали не и преди да се случи), е деконструирана? Когато слязох на родна земя, всъщност разбрах, че не е имало един панаир, протекли са много такива, някои в България, някои далеч оттук, някои извън, някои вътре в главите на разни хора, един е бил успешен (какво ли точно значи това?), на друг "Отворено общество" било провалило българското участие (а това какво ли точно означава?), освен това много хора, които аз си мислех, че ги няма там, изведнъж се оказва, че някак са били (ако не телом, то следователно духом), а аз вярвам на духа и как да не си мисля, че те знаят точно какво се е случило... Вече ме обзема дори едно неприятно подозрение, което ме прави съвсем неуверена и неспособна да намеря думите, с които да опиша преживяното - дали случайно Лайпцигският панаир не започва да се превръща в Лайпцигски процес, към който някой вид българи са особено пристрастни, само че този път вместо сграда, биха могли да се подпалят някои книги, предвид тяхната (не)значителност... А Георги Димитров със сигурност ще се намери... Е, ако ще е процес, аз се отказвам от участие - не съм била и няма да бъда.
Иначе, съвсем между другото и между всички панаири, моят (онзи, на който съвсем случайно присъствах) протече точно както си представях - шеметно, вълнуващо, весело, любопитно - съвсем като на панаир. Българското слово, преведено на немски, звучеше по цял ден в зали и кафенета, които бяха удивително пълни, поне за моите представи, според които не е толкова лесно да накараш 70-80 души да слушат с часове поезия и проза. (Лично аз не съм привърженичка на подобни мероприятия.) Германците, обаче, слушаха, при това с удивително внимателно удоволствие, тъй че залата нито за миг не оставаше празна, съвсем като на празник. Излишно беше дори ние, групата българи, да присъстваме един-друг на четенията си, което би било един вид поддръжка. Затова пък в кафенето, където (някои неприсъстващи с неудоволствие установяват), наистина се лееше вино в изобилие, всеки можеше да установи лични контакти, и смея да се надявам, те тепърва ще дават резултат. Защото в разговорите си със слависти и българисти от цяла Германия, поне аз със сигурност установих нещо, което ми се струва сериозно и радостно - изключително приятната изненада на тези хора, които много години са следили българската литература, че в тази литература наистина се е случило нещо ново, съществено и добро. Защото, най-малкото, текстовете, които изпълниха пространството на българската палата, звучаха модерно и по европейски, за нещо повече, аз като участничка, нямам правото да се произнасям.
Всичко останало е "Панаири, панаири...", както се пееше в една твърде масова и вписана в недотам добър вкус, песничка.

Емилия Дворянова