До Лайпциг. А назад?
Признавам, че видях българското присъствие на Лайпцигския панаир на книгата от съвсем тесен ъгъл - този на участник в една дискусия от съпътстващата програма. Затова се чувствам длъжен да обяесня защо въобще съм се захванал да пиша нещо за него. Всяко подобно събитие се осъществява в два такта: първо, износ на култура, и второ, обратен внос на вече изнесената култура. България в Лайпциг са две събития - едното в Лайпциг, другото в България. Пиша тези редове, защото първото събитие стана далеч по хубаво от второто и може би тази асиметрия поне на страниците на "Култура" е преодолима.
Знам капаните и затова демонстративно ги прескачам. Първи капан - за всичко са виновни отхвърлените, които виждат в панаира само собственото си отсъствие от него. Втори капан - за всичко са виновни журналистите, които виждат в панаира само само собственото си присъствие в него.
Виновни, естествено, няма, по-скоро става въпрос за ентусиазма на заминаването и меланхолията на завръщането; за еротиката на външния поглед и отегчението от вътрешния; за желанието да се огледаш във витрината на нечия другост и неспособността да разкажеш какво си видял.
В някакъв смисъл тъкмо за това говорих на дискусията в Лайпциг "Новата културна публичност в Източна Европа". Говорих за трудността ни (в Източна Европа, в България) да намерим език, на който да се само-изричаме, да превърнем самите себе си в послание, да се чуем, за да бъдем чути. За свръхпроизводството на реалност и за дефицита на послания, който за пореден път "звучи" в ударите на НАТО върху съседите. (Нито една интерпретация на бомбите все още не е успяла да пробие тътена им.)
Нашата културна програма в Лайпциг се противопоставяше именно на тази "криза на смисъла", характеризираща, наред с другите кризи, региона ни. Кураторът Кьосев не представяше българската култура "такава, каквато е", като "природно явление", а критически преподредена в послание. Може би прекалено авторско, може би прекалено деспотично, но послание. До немците и до нас. Затова пиша тези редове.
Георги Лозанов

П.П. Преди Лайпциг бях в Берлин - за първи път след обединението. Освен "най-голямата строителна площадка в Европа" видях и изложба на немския плакат между двете войни. Изложбата затвърди впечатлението от площадката: гордо и обезпокоително. Изглежда така: немският предвоенен модерен проект, който катастрофира два пъти - един път във фашизма и втори път в комунизма - сега трябва да продължи отново с пълна сила. Гордо е да се правиш, че една катастрофа не съществува. Обезпокоително е да не разбираш, че след една катастрофа нищо не може да бъде същото...
Г. Л.