Творбата вече е продукт
Лайпциг мина и замина. Всяко чудо - за три дни.
Бяхме доста голяма българска делегация. За пръв път имаше по-голямо разнообразие при подбора. Явно повече хора искаха да отидат, но това не можеше да стане. Тръгнаха приказки, задкулисни игри. Самият аз не очаквах да бъда поканен. За мен е важно работите ми да достигнат до повече хора, и то главно тук, у нас.
Разбира се, целта в Лайпциг беше да се установи някакъв контакт с публиката, да се усети обратната връзка, да видим дали можем да се "преведем" на немски. Защото за един художник или за един музикант е по-лесно, но за певец, който пее на родния си език, за поет или писател преводът - не само езиков, е много трудно нещо. Трудно е да направиш твоите местни, специфични за мястото, където живееш, проблеми, разбираеми за целия свят.
Мен музикантите ме смятат за поет, поетите ме смятат за музикант - за да не съм нито с едните, нито с другите. Не знам в каква връзка бях представен заедно с група "Инфинити" и на няколко места ме описаха като джазмен. Джазмен не съм. С песните, които правя, биха могли евентуално да ме класифицират като бард, като човек, който може да пее стиховете си. Разделението на труда на музикантски и литературен е доста условно. Всички добри български поети считат, че за поезията е най-добра песенната форма. Двете умения обаче - и да свириш, и да пишеш, трудно се съчетават. Но едното на другото много помага. Пеещата се поезия е поезия на квадрат, както казват някои. И по-лесно достига до хората.
Да се преведат стихове на чужд език така, че да паснат на метриката на пеенето, плюс уловките, подтекста, е много трудно. Петнайсетина от песните ми бяха преведени от Андреа Йост и от Михаил Матлиев (две песни). Андреа Йост е от четири-пет години в България, преподавател е в Техническия университет. Но само една, най-популярната - "Водно колело", успя да направи така, че да мога да я изпея на немски. Почувствах как публиката веднага откликна, защото когато някой чуе, че чужденец пее на родния му език, е все едно, че си му казал "Обичам те".
Що се отнася до самия панаир, моето чувство е, че България имаше успех толкова, колкото й бяха отредили. Бяха ни зададени определени периметри - място в масмедиите, в панаирното градче. Всичко беше програмирано и предварително определено. Така обичат германците, така обича и целият западен свят. Дори и да имахме повече енергия, нямаше да свършим повече работа. Съвременният културен процес не е спонтанен. Той е изцяло стратегия и политика. Да получиш екранно време, да станеш център на вниманието не зависи от теб, а от онези, които управляват масмедиите. Диктатът е жесток. Медиите са включени в един механизъм на контрол. Освен това изкуството вече е много скъпо. Скъпо е като производство, като технически процес. Само с молив и лист не можеш да привлечеш ничие внимание. Трябва да инвестираш пари. Или някой да инвестира в тебе, за да произведеш съответния продукт. Балановата дума "творба" се замени с думата "продукт", "културен продукт". И културата е процес на производство на материални блага, които се консумират. Онова общество е страшно консумативно. Там всичко се поглъща - на порции, ако може, на по-големи порции. На мен лично това ми е неприятно, защото в крайна сметка е въпрос на морал. Хората са хора точно защото могат да се въздържат от прекалена консумация. Могат съзнателно да се отказват от нея. Иска ми се повече хора да имат някаква мисия, т.е. да участват в творчеството със собствения си талант. Да не са толкова пасивни. Бих искал да виждам активни хора около себе си. Аз не се чувствам добре на сцената. Винаги ми се иска да скоча от нея и някак си да застана между другите. Опитвам се да скъсявам дистанцията и затова най-добре се усещам сред приятели, когато заедно си пеем нещо.
В Лайпциг специално още се чувства духът на ГДР. Разбира се, човек като види "Некерман" и другите магазини, които са като пръстен около града; като види хубавите стоки и лъскавите опаковки, чистите улици в центъра, пътищата с хубавите табели; като види всичко това, опънато като по конец, отначало си мисли, че е я в Мюнхен, я в Хамбург... Един приятел казваше, че социализмът е създал нов антропологически тип. Западните германци са различни от източните и това се отпечатва на физиономиите. Източните германци все още са си с онези физиономии. Трудно е да се обясни в какво е разликата, но се чувства. И стандартът им е по-нисък, по-беднички са. Вижда се, че са расли в среда на клишета. Особено при средното поколение. Средноевропейска провинция. Защо беше цялото това натискане!
Западната култура е страшно развита на равнище дизайн. А дизайнът изисква скъпи материали, скъпи технологии. Затова на нас ни е много по-трудно да бъдем на тяхното равнище. Нашите книги, които са с бедно оформление, страшно контрастират и това дразни. Немиците дори не ги поглеждат, защото не отговарят на стандартите им. Съдържанието може да е страхотно, но корицата не е лъскава, не е от картон, подвързията няма плат.
По телевизията по единия канал вървеше войната, по другия - панаирът. Всичко си е предвидено. (Аз съм вече малко параноик.) А иначе ние, българската делегация, се измъчвахме, че сме там, а не тук. Бяхме неспокойни. Все пак това са хора писатели, хора със съвест, с гражданска позиция. Говорихме си, че трябва да сме в България и нещо да направим. Макар че, какво правим сега... Но поне мислим за това, тревожим се.
А иначе няма спойка, няма проникване - те не се интересуват от нас, егоцентрични са. Интересуват се протоколно, фасадно. Дълбоко се съмнявам, че са вникнали по-дълбоко, че са се развълнували. Както и ние. Вероятно повече се трогваме от техните културни постижения и се комплексираме. Обичам Томас Ман, големите им писатели ме вълнуват, но въпреки това, разхождайки се из техните палати с книги, усещам колко са ни далечни по светоусещане.
Много от нашите поети и писатели може би ще се хвалят, че са били там. Както навремето един човек, който продавал лепило на пазара, викал: "Лепи чугун, лепи порцелан, в Лайпциг сме взели първа награда." Звучи купешки. Мисля, че за един творец много по-важно е лепилото му да лепи, а дали в България или в Германия, не е толкова важно.

Ангел Ангелов-Джендема