Германия, мръсна приказка /
България, страна на розите

Началото
На 24 март в 6.30 сутринта на летище София първоначално рехавата група писатели нараства с всяка минута. Разменят се поздрави с напрегната ведрина. Скалата на чувствата варира между старо приятелство и церемониална регистрация на познанството. Всеки е тайно доволен, че не е разбрал погрешно времето на срещата. Светлозар Жеков се появява с тънък "Ротманс" в ръка и артистично ни приканва да пренесем кашоните с книги за панаира като личен багаж. Всички се втурваме да носим, обединени от шанса за физическа солидарност. На опашката за обработка на билетите започват да се чуват шеги. Иван Еленков разказва история за пътническата солидарност. Навремето негов роднина така се сприятелил във влака с хората от купето, че услужил на един от тях с обувките си, за да слезе и да пие вода на някаква гара. Влакът обаче тръгнал и оня си останал с чуждите обувки, сам, на перона, без седалката под себе си. После човекът го издирил, за да му ги върне.
- Пазят ли се още тези обувки? - попитах го аз.
- Не, не се пазят, това се е случило много отдавна.
Така и очаквах - от всичко остава само една история.
Пред последната врата на летището еуфорията около единството ни е попреминала, старите магнитни линии между хората са възстановени.
В самолета се случих до барабаниста на "Infinity", което и двамата отчетохме като късмет. Артистите от "Сфумато" се тълпяха над главите ни, за да пушат. Въпреки дължината на пътя на никой не му се наложи да ползва чужди обувки.
Пътят беше наистина по-дълъг от обичайното, защото по същото време започна атаката на НАТО над Сърбия.

Стъпване на немска земя - първи съприкосновения
Радост от огледалата в хотела. Доц. Кьосев ни обясни, че ако искаме да присъстваме на тържественото откриване в "Гевандхаус", трябва да отидем дотам час по-скоро, за да си вземем покани. Двете с Емилия Дворянова решихме, че за нищо на света не искаме да изпуснем събитието. Тръгнахме веднага и след едночасово лутане из града, купуване на погрешни трамвайни билети и разходки в обратна посока, намерихме центъра. Вече започнах да чувствам, че имам комуникационен проблем. Германците успяваха да разберат въпросите ми на английски, кимаха с глава и даваха подробен отговор на немски. В случай, че се съмняваха дали съм разбрала, повтаряха обяснението си по-бавно. В същото време аз вече започвах да се чудя дали те са разбрали въпроса ми. Вярвам, че преди много години Кирил и Методий са се оправяли по време на мисиите си по-добре. След като се сдобихме с покани, двете разбрахме, че не сме в състояние да изминем същия път обратно и отново да дойдем, този път - официални. Убихме времето в кафене, което отстоеше на няколко прави отсечки от операта. Това не беше лошо за сериен убиец на време като мене. Вечерта на откриването сред черните рокли и смокингите имахме вид на хора, които току-що са покорили Шварцвалд. Разбира се, по-досетливите от нас си взеха поканите при самото си влизане в "Гевандхаус". Те изглеждаха елегантни, отпочинали и ведри, както всички хора, които не слушат. Реших да обърна другата страница.
Панаирът, поглед от камбанарията на Томаскирхе
Панаирното градче представлява поредица от гигантски стъклени и масивни сгради, чийто футуристичен вид не потиска, а ласкае посетителите. Миналата година 1828 издателства от 34 страни са участвали с продукцията си. Тази година България беше фокусна страна, което е част от стратегията на Лайпцигския панаир на книгата да осигурява връзка между доста поразделените култури на изтока и запада. Пред входа имаше една огромна роза, която приличаше на истинска, увеличена 500 пъти. Херменевтите възкликнаха, че тя сигурно е поставена в наша част. Оказа се, че розата си е там от четири години.
Събития в чест на България, обаче, не липсваха. Имаше официални откривания, приветствия, специални щандове, журналисти, филм по 3 SAT. Ние, участниците, се постарахме да дадем най-доброто от себе си, така както всеки друг на наше място би направил същото. Имаше ли много слушатели? Не бих казала. На четения на Сдружението са се събирали и повече, и по-малко.

Натовска интермедия
По време на една закуска в хотела на масата ми седнаха трима души, единият от които се наведе към мене и ме попита нещо на немски. Аз му казах, че ако може да каже същото на английски, на драго сърце бих му отговорила. Той действително премина на английски и ме попита откъде съм. Казах не само откъде съм, но и от какво се тревожа. По телевизията течаха редовни съобщения за хода на войната в Сърбия.
- Знаете ли - каза той - решението за тази атака беше взето много трудно, при това от всичките съюзници на НАТО. Безпокоя се, че алтернативните варианти бяха вече изчерпани и не дадоха резултат. А всъщност на никого не му се влиза във война. А вие сега дали сте за НАТО, а?
Той определено не беше безразличен към темата.
- То се знае, че сме - казах му, - но не си ги представяхме нещата точно по този начин. Все пак около нас падат бомби, умират хора. Мисля, че, меко казано, имаме сериозен проблем.
Човекът закима енергично с глава. Вече си мислех, че на масата ми са седнали германците с най-добър английски в Лайпциг.
- А вие откъде сте? - попитах ги аз.
- В Лайпциг сме за панаира. Иначе сме библиотекари в университетската библиотека в щата Мейн.
Естествено, разговорът продължи за Стивън Кинг и фантасмагоричния му подход към ужаса, в повечето случаи - смехотворен.

Панаирът, поглед от "Кафе България"
В България аз съм Кристин Димитрова, а в Германия съм българка. На Лайпцигския панаир около двадесетина български писатели бяхме в състояние близко до гореописаното. Озовахме се в една любезна, сериозна, сърцата и умерено заинтригувана страна, която ни даде честен шанс да сложим на сергията каквото имаме.
Какво всъщност имахме? Това, което организаторите Александър Кьосев, Евгения Филева и Благовест Златанов успяха в невъзможно кратки срокове да подготвят оттук по повод на панаира - специално посветен на България брой на сп. "Neue Literatur" под редакцията на Герхард Чейка, а също и една прекрасна антология на съвременна българска поезия, "Евридика пее", в превод и съставителство на Норберт Рандов. Е, някои участваха и с повече - например Виктор Пасков и Николай Сарафов имат продукция на немски език, не разбрах как стои въпросът с Антон Дончев и Николай Кънчев, но предполагам, че и те са имали по някоя изцяло преведена книга в ръкава.
Останалата печатна продукция беше, общо взето, на български, на английски и на каквото там е имало възможност. Бяха изложени традиционни продукти. И ако на чикагското изложение по времето на Алеко Константинов това са били българските носии, а на търговските панаири - прочутото в представите ни бяло сирене, кисело мляко (добре че дойде Данон) и (наистина хубаво) вино, то в Лайпциг по лавиците имаше книги с репродукции от манастирска живопис и други разни, които въвеждаха любознателния читател/разглеждач в долината на розите. На огромни, красиви фотоси се поклащаха еделвайси, бълбукаха ручеи, птички виеха гнезда по чардаклии къщи. На всичкото отгоре една от книгите-албуми започваше с английски превод на дядо Вазовото "Отечество любезно", което вън от възторженото умиление към родната природа и национално-градивния си до-мажор, на чужд език просто озадачава.
Искам да бъда правилно разбрана: обичам българското вино, нямам нищо против българските носии, всеки ден ям бяло сирене и водя децата си на черква не само за да запалим свещ, но и да им покажа фреските. Въпросът е, че цялостното представяне на литературна България беше антологийно, уводно, туристическо, етнографско. Ако не бяха споменатите по-горе специално подготвени преводи на текстове от организаторите, ние щяхме да събуждаме единствено антропологичен интерес. Сега събудихме смесен интерес.
Журналисти ме питаха: "Кажете ми нещо за България. Какво се пише там? Ние тук просто нищо не знаем." След "Какъв е смисълът на човешкото съществуване" този въпрос го поставям на второ място по трудност. Как в рамките на пет минути да разкажа как живеем, какво четем, какво мислим, на какво се надяваме и за какво се сърдим? Не можех да покрия липсващата до този момент информация, така както и четиридневно изложение не може да покрие голямото ни отсъствие от европейския културен живот. А иначе в Лайпциг се запознах с филолози като Валерия Йегер и Румяна Кифер, които не са спирали да работят за българската литература, запознах се с германци-българисти, които са страхотни приятели на България и от тях чух Яворов в немски превод, който и по рима, и по стъпка смайващо настигаше оригинала. Значи нещата са възможни.

Тогава къде е грешката?
Не мисля, че в България някой се интересува колко чуждестранни студенти биха специализирали български език и литература. Когато казвам "се интересува", искам да кажа "е склонен да отпусне средства". Не мисля, че много от хората, работещи в областта на българската литература, са имали възможност да посещават семинари и да четат научни доклади или произведенията си в чужбина. Ако това се е случило с някой, то, убедена съм, разноските са били посрещнати от страната-домакин. (Разноските по престоя на писателската група в Лайпциг също бяха поети от страната-домакин.) Ами ако страната-домакин реши да не плати всичко? Толкова по-зле за нас. Не мисля, че има много чуждестранни специалисти, стимулирани да отделят време и интерес на културните процеси в страната ни. Може и да ги има някъде тук тия хора, ама аз не съм ги виждала. За сметка на това си припомних нещо друго. Когато през 1995 г. направихме няколко рецитала с Владимир Трендафилов в САЩ по покана на тогавашния културен аташе там, Боян Папазов (отново специални благодарности!), и с любезното финансово съдействие на Центъра за изкуства - "Сорос" (ами ако на Сорос вече му омръзне да финансира българската литература?), имахме възможността да попаднем на една гигантска конференция по славистика. Всички зали на един от хотелите "Шератон" във Вашингтон бяха заети от осемчасови програми с различни семинари. Книжката с имената на участниците приличаше на малък градски телефонен указател, само че нямаше снимки, които да увеличават обема. Българите с доклади на тази конференция се брояха на пръстите на една ръка: Боян Папазов като сценарист и режисьор, но всъщност и аташе, Диана Йорданова, университетски преподавател в Остин, Тексас, и още един-двама наши сънародници, които отдавна живееха в САЩ. За сметка на това македонците бяха около двадесетина. Имената им присъстваха навсякъде из програмата и бях свидетел как на една дискусия за балканските езици и националности това имаше значение. За броя на руснаците не говоря, ние с тях не можем да се мерим. Но очевидно не можем да се мерим и с македонците и ако някой иска да се занимава със славистика в Америка, по-добре е да научи този език. Това е, което мисля за българското културно присъствие в света на големите възможности. В смисъл, ако някой не реши специално да ни направи "фокусна страна".
А що се отнася до Лайпциг, мисля, че на министерските приветствия от немска страна към българските участници в нощта на откриването в "Гевандхаус" можеше да излезе и един български министър, който да приеме поздравленията. Не че ми се слушаха повече речи, но всичко това показва някакво отношение.

Лична полза
Получих хубаво делово предложение, разбира се, белязано с цялата условност на бъдещето. Запознах се с Антон Дончев, който се оказа очарователна личност. Бродих из високо и средно културни места и разбрах, че в Лайпциг с моя английски доникъде няма да стигна. Една сутрин на закуска Иван Кулеков ми остави трите си нови книжки и избяга, та трябваше да го гоня между масите, за да му благодаря. Когато се върнах, сервитьорките ми бяха отнесли кафето. Сега искам да му благодаря за удоволствието от четенето, но не възнамерявам да го гоня. Искам да кажа на всички, с които пих българско вино или немска бира, че удоволствието беше мое.
На връщане успях да купя по един чифт обувки за най-близките си. Понякога не остава история и тогава е по-добре да си имаш обувки.

Кристин Димитрова