След Лайпциг  –
пак в кочинката
Аз като издател предпочитам Франкфурт. Там са всички хора, с които работя - американски, френски, английски, немски издателства, които задължително са там. Просто във Франкфурт ходят всички, докато Лайпциг е все пак много по-малък панаир, там има по-малко хора, с които може да се свърши работа. От друга страна, и малкото все е нещо - имах срещи във връзка с Международния панаир на книгата в София, на който съм директор, и във връзка с някои планове, свързани с основаването на немска книжарница в София.
Панаирът течеше из целия град, затова ще говоря само за книгоиздаването. Имаше организиран българо-немски симпозиум за книгоиздаването, на който беше засегнато общото представяне на българското книгоиздаване, някои специфични теми на българо-германското сътрудничество, съдбата на немската книга в българските книжарници, учебната литература и т.н. Докладите и на българските, и на немските участници бяха отпечатани в специална брошура. Симпозиумът беше посетен от доста важни личности. Разбира се, българският късмет си е български късмет. Още на откриването започнаха бомбардировките срещу Югославия. Президентът ни не дойде заради войната, а присъствието му щеше да има смисъл. Когато някъде се появят президенти и от двете страни, това винаги намира много по-голям отзвук в медиите. Да не говорим, че събитията в Косово заглушиха всичко останало.
Един български писател каза, че докато НАТО нанася удари в Югославия, ние нанасяме удар в Лайпциг. Дали нанесохме удар? Показахме се такива, каквито сме. Човек, където и да иде, носи себе си. Разбира се, имаше куп недоразумения в организацията, които също се отразиха. Можеше например да се направи един каталог. Тогава заглавията щяха да се подберат по някакъв по-ясен критерий. Тук, от една страна, недоволстват, че книгите били хвърлени като щайга домати, от друга страна, нито някой финансира подобен каталог, нито пък беше ясен критерият за подбор. Хем казваме на издателите, "дайте ни книги", хем пък "няма да ти я сложа тая книга"... Положението беше малко орел, рак и щука. А и не избегнахме чисто българските простотии във взаимоотношенията. Не знам доколко германската страна ги е схванала, но май че нещо от нашите хубави нрави проникна и там.
Пак повтарям, бяхме такива, каквито сме. А и не знам дали трябваше да се покажем лъскави, напарфюмирани, прекрасни в чужбина, а тук книгоиздаването ни да се свира по сергии на студ и дъжд. Или ще показваме реалността такава, каквато е, или ще правим някаква луксозна и фалшива демонстрация.
Все пак полза има - чу се за България, която никога не е споменавана по такъв повод. Но не мога да си представя, че можем да направим онова, което прави Унгария (тя е фокусна страна на панаира на книгата във Франкфурт). Там измерението е друго. Като медийно отразяване също няма допирни точки. Така че, дори някой да ни поканеше във Франкфурт, Лайпциг показа, че едва ли ще можем да го направим. Не сме в състояние да го финансираме, а не виждам смисъл да отиде половината държавен бюджет за такова представяне. Така че зависи какви цели си поставя човек.
Да вземем например строителството на павилиона. От държавата се изляха триста милиона лева ли, колко са били, не знам, плюс спонсорства. В момент, когато държавата затваря всички книжарници - злодейски, съзнателно. На мен ми е мъчно, че същата тази държава никога няма да налее пари и никога няма да се намерят спонсори да направят една прилична книжарница в София. Приватизират магазини, за да не бъдат книжарници, а да бъдат "Макдоналдс". В същия момент същата тази държава иска да бъде лъскава в чужбина, и то на тема книгоиздаване. Липсва национална политика по отношение на книгата. Всички го виждат. Излязоха ред материали. Дори един британски професионалист Дейвид Кингам дойде и написа изследване за българското книгоиздаване - беше във връзка с програмата "Правителствата обичат ли книгите?". Не може правителството на България да не обича книгите (имам предвид всички правителства, които са се изредили през последните девет години) и същевременно да иска него да го обичат като страхотно загрижено за книгите и за четенето.
Всичките неуредици, бъркотии, гафове и прочее са в резултат на това, че у нас книгата никой не я обича. Говоря за онези инстанции и институции, от които нещо зависи за подобряването на живота на книгата. Лайпциг мина и замина, ние тук си се връщаме в нашата си кончинка.
Всякакви книги бяха представени - и боклуци, и луксозни книги. Не че площад "Славейков" е бил "пренесен". Площад "Славейков" е една малка заблуда. Той е върхът на айсберга. Там има едни и същи книги, които се продават на различни сергии. Няма и 10 % от книгите, които излизат. В момента, ако идете на площад "Славейков" да ги преброите, няма да намерите 1800 заглавия. Ще има не повече от двеста, триста. Така че в Лайпциг човек можеше да придобие по-широка представа, отколкото на площад "Славейков". Друг е въпросът, че имаше чисто архитектурни абсурди, които не позволиха да се направят функционални щандове, където да се излагат книги, а не нещо друго. Щандовете могат да бъдат хем функционални, хем красиви. Знам, че за Лайпциг такъв проект беше направен, само че държавата нямаше пари да плати изработката му. Когато се усети, че в нещо има пари, веднага започват да действат интереси. Не знам какви интереси са действали там, но един прекрасен кръгъл проект, който беше правен в Германия, се отхвърли и в последния момент почна да се прави нещо друго, което да прилича на манастир. Този фолклорен кич ми е омръзнал отдавна. Но това е въпрос на вкус. Важното е, че коридорчетата на този "манастир" не бяха подходящи за излагане на книги, там те трудно можеха да се подредят смислено. Беше крайно неудобно от гледна точка на информацията. Коридори, преградени от стенички, като килийки, и когато си на едно място, нямаш поглед към другото. А и липсваха хора, които да се занимават специално с това да обясняват и да насочват посетителите към книгите, които търсят. Имаше само двама души, изпратени от Асоциацията на книгоиздателите. И отделно някаква обща информация от хора, които никога не са се занимавали с книгоиздаване. Ако немецът ги попита къде е еди-кое си издателство, той ще каже: "Ами аз не ги познавам" или: "Ich weiss nicht".
Всичко е въпрос на организация, на желание, на пари. Може би сме имали много силно желание, но толкова са ни силиците. Хората много се постараха - говоря за германската страна. Но и те късно се сетиха, а и тук късно започнахме. До последния момент не беше ясно кой всъщност финансира всичко. Имаше страшно много обективни и страшно много субективни трудности. От опит знам, че такова нещо се прави много по-отрано, особено ако искаш наистина да си "на фокус".

Раймонд Вагенщайн