Аз съм доволен
Въпреки че не бях на театрален фестивал, където вниманието е центрирано върху театралните продукции, се получи нещо много важно за нас, за целия екип. Отидохме със "Сънят на Одисей". Играхме в един чудесен театър, в който декорът ни като че ли за пръв път дойде на точното си място. Театърът се казва "Шаубюне им Линденфелз". Построен е в началото на миналия век и е поддържан в странен за повечето европейски музейни ценности вид - никога не е бил реставриран. Подовете са от дърво, което е от времето на създаването му. Стените са вече олющени, но показват какво е било преди. Всичко това е като храм. На сцената има абсида, която произвежда неочакван акустичен ефект. Тимпанът от представлението ни попадна там като под небесен купол. Изобщо целият декор се разположи по един мечтан от нас начин. Озовахме се в ново, широко и неочаквано дълбоко пространство, където смисълът на представлението придоби нов обем. През тези четири дни се занимавах само с нашето участие, затова впечатленията ми са съвсем частични; но специално нашето участие, на "Сфумато", беше повече от удовлетворително. Обикновено на такива фестивали човек отива, строи представлението, вечерта го играе, след това го събира и си заминава. Всичко е някак си "на бегом". Тук стана обратното. Нещата протекоха спокойно и смислено, нямаше изнервящи ситуации. Усещаше се, че идва публика, която се интересува от това, което сме направили, и въпреки липсата на превод много внимателно следи театралния език на представлението. И има необходимата непредубеденост, за да му се зарадва. Публиката наистина беше дошла да види непознати за нея интерпретации от хора, чиито театър също й е бегло познат или въобще непознат. "Одисей" мина по начин, по който бих желал да минава и тук. Играхме две вечери. От "Берлинер цайтунг" специално беше командирован театралният журналист Михаел Фройнд. Той ще пише голям очерк за поетиката на "Сфумато" в същия вестник преди гостуването на театъра ни на фестивала "Театер дер велт" в Берлин през юни т.г. Беше искрено развълнуван. След края на панаира Михаел Фройнд дойде в София, за да гледа и другите представления на "Сфумато".
Според мен е важно, че България беше фокусна страна на Лайпцигския панаир, защото около това се зашумя и името на България се чу повече в медиите. Колкото и да е малко, все е някакъв резултат. Друг път не съм бил на панаир на книгата и не мога да дам оценка за интереса, а и нямам реални впечатления. Мина така, както минават нещата в Германия - спокойно, при не "бравурно" заявен интерес, но все пак истински интерес. За всичко имаше публика, което за мен, при тази огромна програма, беше изключително странно. В България не би имало. Става дума за пресконференции, четения на различни автори, които бяха посетени от немска публика. А те вървяха едно след друго и бяха изключително сгъстени. Още едно доказателство, че когато в Германия е проявен интерес, дори и да не е особено масиран, той е истински. А това осмисля работата. Дава ти удовлетворението, че не си отишъл на екскурзия, а показаното от теб е било видяно, оценено, във всеки случай заинтересувано проследено. Подобни прояви там не са просто така, за да се употребят пари за културни мероприятия. Те се случват действително по логиката на заинтересуваността.
Естествено, България за немците е екзотика. Естествено, това, което беше показано на българските щандове, не може да се сравнява с чуждите книгоиздавания. Факт е, няма какво да се лъжем. Но самият интерес на панаира към нас, който в чисто маркетингов аспект не е кой знае колко печеливш, доказва, че имаме шанс да покажем някакви свои постижения. Добре е човек да покаже и това, което има, независимо колко и какво е то. Поне за представлението, което изиграхме, мога със сигурност да твърдя, че на нас не се гледа като на нещо, което в свободната вечер можем да прескочим да видим. Това беше равноправно партньорство в случването на някакво събитие. Хората сериозно мислеха, серизно участваха в него; проведохме смислени разговори. Аз съм доволен.

Явор Гърдев