През призмата на един погром

Вандали опустошиха изложбата "Обсебване" в Централната софийска баня. Във всяка нормална държава този факт би предизвикал огромна обществена реакция. У нас звучи като нещо естествено и дори досадно. Напълно разбираемо, когато конкретното действие е просто поредната проява на закономерното държавно отношение. Или по-скоро на липсата на отношение. Затова пък и огорчението на художниците е предизвикано не толкова от унищожените работи, колкото от това, че хулиганският акт ги накара отново да се замислят за културната ни ситуация. Не че не я знаем, но всяко напомняне действа доста обезкуражаващо.
На фона на това събитие най-адекватната изложба е "Автопортрети. Портрети на приятели. Нова българска живопис II" в галерия XXL с куратор Хубен Черкелов и участници Свилен Стефанов, Росен Тошев, Иван Кюранов, Георги Тушев, Хубен Черкелов. Изпълнена с ирония към "високите стойности на изкуството", тя осмива не само канонизираната у нас от десетилетия представа за живописта, но и напъните ни да правим сериозно изкуство в държава, която най-малкото има нужда от него.
В този план възприемам и изложбата на Димитрина Севова и Стефан Божков в галерия "Калоян". Тя не случайно е озаглавена "Графика", а всъщност подлага на съмнение именно традиционната българска графика. В българското изкуство графиката е не просто технологически способ в услуга на авторските идеи, а понятие, тиражиращо еднотипни образи. Двамата художници се опитват да се измъкнат именно от тази поддържана от години опека и да подскажат нови територии за това изкуство.
Две други изложби предизвикват интерес с желанието на авторите да променят една очаквана визия. В своите пластики, показани в "Ата-рай", Леда Старчева демонстрира едно различно "пипане", далеч от омръзналата ни до втръсване шаблонна бронзова образност. Събрани като че ли от отделни отломки, работите й звучат поетично, но и илюстрират крехката ситуация, в която изкуството ни съществува. Светломир Мариновски показва своята живопис във Френския институт. Изграждайки картините в една гама, той иска да ни накара да надникнем отвъд "правилните" колоритни взаимоотношения, отвъд експресията на формата и цвета по посока на по-дълбоки, вътрешни взаимоотношения.
В подобна посока от години работи и Ванко Урумов. И постига често пъти спорни, но провокиращи резултати в пейзажите и абстрактните композиции. Пак те са по-доброто в представянето му в Дрита. Голите тела са меко казано неубедителни. За мен обаче истинското разочарование дойде от изложбата на Михалис Гарудис в галерия "Райко Алексиев". Извадени от контекста на гръцката действителност, работите му звучат най-малкото странно. Илюстративният маниер на рисуване е съчетан с повърхностна символика. Творческото развитие на Гарудис по посока на прекалено красивата и дори сладникава наподобителност, трудно може да се вмести в чужда културна среда. Което още веднъж потвърждава максимата, че е добре да се работи в конкретното време, но извън евтината съблазън на конкретното място.

Мария Василева














Изкуство
на борда