Сергей Аверинцев в пладнето
и юга на Meshmbria
Сега, когато сборникът е вече налице, всеки има право да се съгласи или не със съставителската програма на Емил Димитров. Непременно ще се намерят такива, които да твърдят, че интелектуалният профил на Аверинцев не е достатъчно и адекватно очертан. Сигурно е във всеки случай, че личните пристрастия на Емил Димитров ни пресрещат на всяка страница. Сигурно е още, че той самият най-ясно осъзнава невъзможността Сергей Аверинцев да бъде представен чрез един само том. Лично аз нямам никакво намерение да оспорвам личния избор на Емил Димитров. С този текст искам просто да го поздравя със свършената работа, опитвайки да очертае фигурата на Аверинцев такава, каквато се откроява тя чрез сборника, многосложно наречен Meshmbria. Защото Месемвриа е пладнето, средата на деня, но Месемвриа е и югът. Месемвриа обаче е и градът-остров, градът-мистерия в зенита на юга. Сега Meshmbria е и опитът да бъде очертана интелектуалната и лична биография на Аверинцев.
Огромно достойнство на сборника е, както вече се каза, единствената пълна библиография на публикациите на Сергей Аверинцев, изготвяна от Емил Димитров в продължение на много години. Според това скрупульозно описание Аверинцев е автор на 788 текста, сред които 15 монографии, дузина пространни студии, огромно множество статии, коментари и рецензии, предисловия и послеслови, прозаични и поетически преводи от девет езика, както и образци от неговата духовна поезия. За всекиго е ясно, че един опит за по-цялостно проникване в съдържанието и патоса на творчеството на Сергей Аверинцев чрез последователно оглеждане на самите му съчинения е задължително осъден на неуспех. Струва ми се, че повече шансове би имало насочването към темите и стила на този респектиращ книжовен труд.
Една най-обща типология на тематичното многообразие в делото на Сергей Аверинцев позволява открояването на поне четири фундаментални перспективи. Най-напред следва да се забележат скрупульозните анализи на късноантичната литература, протичащи при системно съпоставяне на типа осмисляне на живота и на словесността в елинско-римската и в раннохристиянската, респ. библейската светогледни парадигми. После следва да се посочи отиващият в дълбочина интерес както към средновековната западноевропейска култура, така и към византийския културен космос, в който Аверинцев се вглежда особено настойчиво. На трето място идва съвременната западноевропейска философия и литература. Накрая (но само в нашия списък) застават заниманията му с руската култура и най-вече с руската поезия. Мисля, че - погледнато от възможно най-далечна дистанция - това са точките, от които биха могли да се изтеглят координатите, обхващащи изследователските и екзистенциалните теми на Аверинцев.
Думата "екзистенциални" бе включена в горното изречение не за благозвучност. През целия си съзнателен живот Сергей Аверинцев остава верен на началата на своята интелектуална традиция, според които творческата позиция е абсолютно неотделима от жизнените принципи. Това идва да каже, че за него културата е именно дело, градеж, активност, жизнено определяща "битка за битието". Оттук става разбираема категоричната съпротива на Аверинцев срещу популярните през ХХ век схващания за непроницаемостта на културните епохи, постулиращи заедно с това и тяхната несъизмеримост. Напротив, за него те са очевидно съизмерими от хоризонта на духовността и именно поради това той е неуморно вгледан в "закона на духовната история", в "същността на духовната култура на човечеството". Иначе казано (но отново с негови думи), той с постоянство и грижа се взира във "вмешателството на безкрайното и безусловното в крайното и случайното", в "низхождането на вечното в исторически еднократното", чувствителността за което и нейната интензивност определят в последна сметка величието или нищетата на културната артикулация.
Този мотив генерира и перманентната боязън на Сергей Аверинцев от изпадането в "етнографски" или пък в "хронологически" провинциализъм. Ако първата форма е пряко следствие от културното фаворизиране на един етнос или географски ареал, то втората е резултат от фаворизирането на един или друг отрязък историческо време, което обикновено е именно горделиво изтъкваното съвремие на съответния културен провинциалист.
Още съвсем млад Аверинцев съзнателно приема служението на историята като интелектуална и жизнена задача, която той, перифразирайки Йосиф Бродски, формулира така: "да се възстанови прекъснатата връзка между времената". Иначе казано, задачата се състои в това, въпреки вкуса и натиска на идеологиите да бъде удържан единният хоризонт на историята, на единната ценност и смисъл на историческото време.
Самото понятие "историческо време" има при Сергей Аверинцев особен характер. За него присъствието в историческото време е равнозначно на излизането от сферата на идеологичното, на "вълшебната приказка", колкото и възвишени да са понякога нейният патос и нейният дискурс, и реализирането на един интелектуален "прагматизъм" или, ако щете, квазипрагматизъм, налагащ всестранното обхващане на исторически положения предмет, достигането до действителната му битийна същина. Тъкмо тази "прагматика" позволява идентифицирането на "онтологическата плътност" на историческото и точно от този ракурс може да стане очевидно, че един или друг темпорално отминал културен период е онтологически по-плътен от друг, включително например от настоящето, от нашето съвремие. Това именно предпоставя по-голямата лекота на общуването с него, на самовграждането в него, на живеенето в хоризонта на неговата битийна интензивност.
Когато става дума за изследване и за размисъл обаче, вграждането в културния предмет не е резултат на някакво псевдомистическо спонтанно вживяване, а продукт на сложна мисловна процедура. Тя предполага, от една страна, максимално възможното поглеждане към предмета "отвътре", сиреч вникване в собствената му логика, а от друга страна, съобразяване с непреодолимата дистанция на времето, чието обявено "пълно превъзмогване" е от гледната точка на Аверинцев просто самозалъгване или заблуждаване на читателя.
Тъкмо затова Аверинцев се обявява радикално против "заиграването" с вникването и вживяването в културното минало. Още по-категоричен е той при отхвърлянето на всички опити за реставрация на миналото, за "възвръщането" му в буквален смисъл. Такива опити са според него не просто исторически невъзможни, но и във всяко отношение вредни. Затова именно Аверинцев се опълчва с цялата си интелектуална мощ срещу изпадането в "духовна прелест", срещу спекулирането с нея и превръщането й в норма. Духовната прелест се дефинира от него като "лъжовно духовно решение". Такова може да бъде както сакрализацията на светски ценности, така и тяхното анатемосване.
Последователно отстоявайки тази си позиция, Сергей Аверинцев е готов да подложи на критика и риторичността на собствените си по-ранни произведения, която е не само твърде патетична според критериите на сегашната му умствена настроеност, но би могла да подведе и към една вредна идеализация на предмета. Днес Аверинцев апелира към "възстановяването на принципа на точността", радее за един "императив на точността", който разпростира своите компетенции далеч не само в сферата на езика. Тази му нагласа е елемент от неговата позиция, която той формулира като "отговорност пред своето време", като "дълг към настоящето".
Елемент от този дълг е социалната позиция на Сергей Аверинцев. Тъкмо неговият усет за историческо време го накара радикално да зачертае и без това лишената от основания представа за него като за "кабинетен учен" и без колебание да се съгласи с издигането на кандидатурата му като "народен депутат", която длъжност той съвестно изпълняваше от 1989 до 1991 г. И тук обаче той не се остави да бъде повлечен от общата патетика, рискувайки отново да остане неразбран или нехаресван. Аверинцев винаги е бил привърженик на метафизичната, действително духовната йерархия, йерархията на личностите и ценностите, чиито стъпала водят към Бога, но въпреки това - или по-скоро: именно поради това - в плоскостта на социално-етическото и политическото той отстоява адекватността на платформата, именувана демократична или либерална.
Той обаче в никакъв случай не може да бъде гледан като наивен привърженик на демокрацията. Нещо повече, нейните несъвършенства отдавна имат в лицето на Аверинцев един задълбочен критик. Неговият социален избор се мотивира най-вече с това, че тя, либералната демокрация, не само не може, но и не се заема да реши нито един духовен проблем, осъзнавайки своята некомпетентност в тази сфера. Обратно на това тоталитаризмът носи още в основанията си именно тази претенция, задавайки илюзията, че е възможно духовно решение там, където не съществуват никакви възможности за решаването на духовни проблеми.
Може би тъкмо социалното поведение на Сергей Аверинцев, колкото и парадоксално да звучи това за някого, дава възможност за най-непосредствен поглед към фундаментите на неговата метафизична позиция, от която той не е отстъпвал никога през живота си. Тази позиция се базира върху християнското светоусещане, за което присъствието на Богочовека в центъра и в началото на мирозданието е очевидност. Не ще и съмнение, че в хоризонта на тази позиция основният въпрос, независимо дали той ще бъде зададен на езика на философията, богословието, литературата или на друг някакъв език, основният въпрос пред всеки човек е проблемът за спасението на душата. Този въпрос не престава да бъде в центъра на умствения живот на Сергей Аверинцев, въпреки всевъзможните норми, моди и стилове на времето.
Не ще и съмнение, че в наши дни отстояващият тази позиция е осъден да остане в малцинство. Да останеш в малцинство обаче съвсем не означава да бъдеш маргинален. Тъкмо напротив, за онзи, за когото духовната йерархия е очевидност, двойно по-голяма очевидност е, че духът е аристократичен, че масовките не са възможни в онези територии, в които единствено валиден е законът на Духа, конституиращ и регламентиращ духовната история.
Нека в заключение се завърна към самото начало на този текст. В едно интервю Аверинцев заявява, че изпитва любов към малките страни, към техните духовни тайни, и добавя: "България е едно тайнствено място за мен". Нека при това се обърне внимание, че Аверинцев обича да слага ударение върху своя "личен биографичен сюжет", същественото за него е онова, което влиза в този сюжет.
От тази перспектива би могло да се каже, че ако Аверинцев и неговото творчество достатъчно отдавна са се превърнали в съществен елемент от духовната биография на множество български интелектуалци, а с това и на съвременната българска култура, то същата тази култура е оставала доскоро дребен и нецялостен фрагмент в неговия биографичен сюжет. От няколко месеца насам това твърдение интензивно губи своята категоричност. Сергей Аверинцев бе в България през ноември миналата година, стана почетен доктор на Софийския университет, прочете няколко лекции, вписа се в духовния климат на нашата култура. Сега пък Емил Димитров, на чиито усилия главно дължим и идването на Аверинцев в България, изведе докрай сборника "Месемвриа", чрез който за пръв път съчинения на Аверинцев стават достъпни за българската публика в самостоятелен том. Така се прави следващата стъпка в оня съществен духовен диалог, който е действителният двигател на културната история.
Тези събития са знак и за едно движение към нормализация, сиреч към това, личностите и нещата в културата да застават на собствените си места и да влизат в действителните си отношения. Казвам това, защото ние имаме зад гърба си формите на една истинска културна ненормалност по отношение на руската хуманитаристика от съветския и постсъветския период.
На единия полюс е десетилетното прехвалване на тази традиция от страна на комунистическата идеологическа машина, успяла да внуши на по-плоските умове недостижимото й превъзходство. Тази неинтелигентна пропаганда доведе обаче и до формирането сред интелектуалните кръгове у нас на две други позиции, най-често влизащи в съчетание помежду си. От една страна, официалните идеолози и техните постни размишления бяха категорично отхвърляни, но от друга страна, корен пусна митът за някакво необозримо число непризнавани, подмолни, но гениални руски умове. Нека се признае, че този мит владееше и духовете на Запад до началото на 90-те. Тогава махалото се залюля в обратна посока. Официалната руска идеология тихо премина в небитието, но заедно с това се спука и балонът на легендите за алтернативната руска гениалност. Видя се, че в общия случай набедените нейни представители са на ниво, по-ниско от средното средноевропейско равнище. Тогава пък се стигна до тоталното отрицание на всичко, излизащо изпод перото на рускоезичните хуманитари.
Знам ли, може би тези периоди на залитане са били необходими, за да се отсее зърното от плявата. Да, руската хуманитаристика в момента има проблеми и те трябва ясно да се виждат. Заедно с това обаче погледът трябва да остава буден за наистина редките, но затова пък изключителни постижения на фигури, чийто интелектуален ръст не се хваща от аршина на разсъдъка, защото те населяват териториите на духа. А те нямат нищо общо с географията. Сборникът в чест на Аверинцев е едно отчетливо свидетелство за този факт.

Георги Каприев



Meshmbria,
Българо-руски
сборник в чест
на Сергей Аверинцев,
София 1999,
ИК Славика,
изд. Емил Ив. Димитров,
със спомоществувателството
на Асоциация
България - Русия
и Фондация
Отворено общество