Етнострахове -
"Голямата екскурзия" от лятото на 1989 г.
спомени от бъдещето

Поредната война в Югославия и екзитуса в Косово изправи държавата, политиците, но и цялото ни общество пред неприятната необходимост - да изработват позиция, да взимат решения. Неохотно вървим по трудния път на прераждането си и може би неприятно изненадани попаднахме в екстремната ситуация, която показа, че все още в люта битка решаваме: готови ли сме да платим цената - сами, не някой друг да ни я плати. Еднозначни оценки се намират много трудно и като че най-добронамерено се използват патериците на аналогии, говори се за някакви особени фатални специфики на Балканите, потекоха исторически примери, позовавания на "корените на нещата" - нали Балканите били обременени от история. Интересно обаче - липсва позоваването на най-познатото и близкото от българската действителност - "възродителния процес". Той беше замислен от една партия-държава срещу част от поданиците й, подбирани единствено по етнос и религия, не по каквито и да било техни действия; тогава българската държава пак от името и в името на целия български народ и на историческата правда предизвика поредното етническо прочистване на Балканите; тогава компартията-държава въвлече целенасочено българския народ пак "като един" в тези свои действия, като използваше арсенала на етнически страхове, с които се чертаеше страшно бъдеще; тогава за пореден път ни потопиха в национализма, който след промените беше постоянно експлоатиран от "градивната сила" в усилията за запазване на политическото статукво и за противопоставяне на демократизацията.
Когато те е страх, се свиваш и затваряш очи, аз и ушите си запушвам. Но спасението от страха е да погледнеш. Твърде дълго се опитвахме да забравяме за "възродителния процес" и "голямата екскурзия". И днес вместо да се вслушваме в некоректно поднесената история и аналогии, може би е по-полезно да си спомним това, което мина през живота ни, което е част от нашия срам, нашия негативен образ пред света, което беше реализация на тъмните страни на манталитета ни - поредното изгонване на част от българските граждани турци от страната. Случилото се в България преди 10 години може би е лакмус да разберем по-добре себе си, да се ориентираме и да добием кураж по пътя...
Мълчанието постоянно забулва "възродителния процес". Били изгорели архивите в партийния дом, нямало документи и какво ли не ни се каза в доказателство, че е невъзможно да узнаем някога истината за политическите решения и отговорности за "възродителния процес" и "голямата екскурзия". Тези обяснения са нелепи. Каква е тогава причината за нежеланието да се даде отговор на въпросите кой, защо, как започна "възродителният процес и "голямата екскурзия", а преди това до пет пъти смени имената на българите мюсюлмани. Защо се отказахме от ясното разбиране, че успоредно с "процеса" у нас се насаждаше манталитета на етностадото, подвластно на патриархални родови инстинкти. Не трябваше ли да остане в забвение, че точно определена политическа сила с мощен социален underground можа без последствия за себе си да разпали омраза срещу различните по народност и вяра наши съграждани, да ги малтретира и прогони от родината им. Не жумиме ли твърде дълго пред очевидно изключително мощните регенеративни способности на доктрината и доктринерите, запазващи своята цялост въпреки постоянните им политически превъплъщения.
Никой не понесе отговорността за "възродителния процес". И може би точно затова видни "шестаци" могат и днес да моделират общественото мнение за сръбските управници, за самите сърби и за косовските албанци. Като компетентни историци, политолози, дипломати и политици претендират да бъдат опозиционен императив и да дават уроци по патриотизъм, национално отговорна политика и дори православно братство. Както тогава принципите на пролетарския интернационализъм не попречиха на разпалването на етническа омраза, така и сега православието безцеремонно се употребява като оправдание за жестокост към ближния.
С косовския екзитус етнотемата отново стана актуална. Етномасите бяха и сега отново стават най-главните и страшни аргументи, сякаш легитимирани от косовската криза. Всъщност не става ли ясно колко сме подвластни на етническите страхове, с които се обясняваше и "възродителният процес". Дали същите страхове не са търсели тайничко успокоение по време на "голямата екскурзия" в бройката на изселващите се тогава от България хора. И след като всичко уж свърши - не се ли е оказало успокоително за етническите страхове съзнанието, че голяма част от изселилите се турци не се завърнаха.
На фона на косовския екзитус и плъзналите наоколо демографски опасности, значи ли, че ние, както може би и повечето балканци, сме научени, че единственото спасение от "етническите бомби" е изселването, етническото прочистване. Остава ли на Балканите силно изкушението обществото да се ползва без угризения от последствията от действия на политици, предизвикали изселвания и осъществили етническо прочистване. Като че ли миналото оправдава такова ползване. Не се върнаха изселилите се от България турци, не се върнаха арменците и малоазийските гърци в Мала Азия, Кипър си стои етнически разделен, не се върнаха българите в Македония, Тракия и Добруджа, даже българите от Русия, Украйна, Молдова и разхвърлени от първоучителя Сталин из необятната Съветска страна ги няма. На Балканите като че ли вярваме, че няма друг начин. Че самото наличие на етнически и религиозни малцинства е заплаха, че броят им е мерило за степента на опасността; че единственото решение е етническото прочистване.
При този подход все ще остава какво да се "чисти". С тази вяра оставаме безкрайно дълго в рамката балканския "Офорт", където сънят на разума постоянно ражда ужаси. В мълчанието около "възродителния процес" не се питаме какви са причините хората да не се връщат в родината си, претърпяла поредното прочистващо рафиниране на първобитната нетърпимост към различните. Бягаме от истинските причини за нашето упование в етнически чистата държава и страха ни от културния плурализъм. Това обаче остава част от физиономията ни пред света и от собствената ни биография. И колкото повече вярваме в нея, в етническите размествания, значи вярваме, че другостта поражда конфликти, които се отказваме да научим да преодоляваме сами. Означава, че оставаме в плен на мечтата за чиста държава, в която няма място за културни различия.
Докато се търсят аргументи за днешната българска позиция по ставащото в Югославия, пак взеха да се чуват загрижени гласове колко е опасно - по принцип! - положението с малцинствата у нас. Дори се задават въпроси дали няма някой, за да ни накаже за липсата на ревност в подкрепата на НАТО, да ни "спретне" етническа криза. Въпросите като че ли изглеждат уместни на мнозина. Но да не забравяме, че у нас сами си "спретнахме" "възродителен процес", т.е. етнокриза и екзитус, при това без тогавашната пропаганда да произведе смислени обвинения срещу турците или срещу външните зложелатели. Излиза, че, за кой ли път, гледаме този театър със същите актьори. Югославските проблеми окончателно оформиха сценария: Югославия се разбутва и у нас веднага започват да обясняват как страшното ще дойде в нашия дом от Североизточна България и турците, и от Родопите и българите мюсюлмани. Пак слушаме страстни тиради, че нямаме национално отговорни политици. Вади се все същият реквизит на етнически страхове, исторически митове, предразсъдъци и некоректни аналогии. Представлението беше пълно по време на "възродителния процес" и "голямата екскурзия". Забравихме ли го. И сега ли ще приемаме всичко като истина, без доказателства да обвиняват съгражданите ни, че са врагове, опасни заради своята другост. Пак ли ще вярваме без доказателства в съществуването на планове за отделяне на територии от България и събирането на оръжие из родопските джамии. Пак ли ще се хипнотизираме пред пъклените планове за разпъртушинването на спретнатата ни държавица и ще търсим поредната ос от сили, довчера клеймени като наши душмани, да ни спасява.
Многократно беше казано, че разликата между положението в България и Югославия днес е в политиката към малцинствата. Повтарям го, защото спекулативно се пропуска не само че това е причината за кризата на запад от нас, но и че в това е гаранцията на бъдещето на България. "Възродителният процес" кристално ясно показа колко опасно е не наличието на малцинства, а "идеологическите" действия на политически сили, които си гарантират политически живот, като поддържат страховете, предразсъдъците срещу културните и религиозните малцинства. Така се случваше, случва се и сега: населението е сковано от балкански страх. После милостиво му се предлага лек: коктейл от история и родените от нея прогнози, защото нали имало повтаряемост в историята, която показвала, че е опасно да имаш малцинства. Бихме могли да погледнем трезво назад, където се раждаха в етническо напрежение спомени, за да не ги пренасяме към обреченото ни на културни различия бъдеще.

Светлана Иванова




Пак ли
ще вярваме
без доказателства
в съществуването
на планове
за отделяне
на територии
от България
и събирането
на оръжие
из родопските
джамии.