Нови български пиеси
Територията на най-новата българска драматургия е чувствително по-обширна от подозренията ни за нейните реални обеми, друг е въпросът има ли нови и съществени дипли в релефа й. До такива мисли навежда конкурсът за нови пиеси, организиран за втора поредна година от фондация "Концепция за театър" - предприемчивост, която си струва най-малкото като проявител на неизвестни процеси и опит за налагане на нови имена. Моето участие в оценяващата комисия е уязвимо поради това, че любопитствата ми към театъра са повече от внимателните наблюдения над него, а и съм естествено склонен да притеглям търсенията на авторите към чисто литературния момент в драматургичната им работа. Това ми усъмняване бе преподчертано и от рядкото съвпадение на текст за четене и текст за режисиране в една и съща пиеса. По моему, малко от предложените произведения са годни за двете начинания. Друг опасяващ момент е критичната маса от тематични клишета, обрастващи повечето творби. Някои от предложените текстове са по-скоро конспекти за високотеоретична книжнина и показно нехаят за сценичното си представяне. Мисля, че журито придиряше и издирваше "естествените" пиеси.
В конкурса участваха 78 автори (смайващо количество, близо двойно повече от миналогодишното издание). Имаше съчинение, написано на ръка върху болничен картон; такива, придружени с амбициозното CV, и наистина сложни и предразполагащи дебат текстове. Веднага изпъкна, че (спрямо предложените пиеси) през изтеклата година в полето на българската драматургия земетръсни промени няма. По-чести са грижите за благоустройството на сценичната реч и за усвояването на съвременни композиционни хватки, за подпъхването на театрален метатекст в темелите на драматургичното произведение. Решително се чувства липсата на текст от ранга на "Боб" на Елин Рахнев, миналогодишният победител в конкурса. Неговата пиеса стана важна най-вече с наличната си енергия да претърпи за една година три коренно различни постановки. По общо мнение на журито тази година подобен текст няма и затова първата награда не бе присъдена.
Наистина малка част от конкурсните пиеси подтикват към противоречиви и плодоносни представи на сцената на едно (все още читателско) въображение. Като че ли пиесите се разделят в две русла: едните предпочитат да говорят през битието за всекидневието, другите представят точно обратното. Мен силно ме интригува пределната взряност в настоящето и все си мисля, че именно от нейното двойно дъно ще изскочи заекът. Но понякога тази прекомерна взряност рязко скосява режисьорския хоризонт до буквализми.
Комуналният ад на посттоталитарния човек в "Гълъбът" от Румен Шомов и сложната нищета на окръжаващото в "За ръбовете на кръга или Човекът, който не каза дума" от Мария Станкова (която заслужено взе наградата за философско осмисляне на действителността в памет на Маргарит Минков) обединиха вкусовете на всички участници в журито. На мен харесаха и вече известната работа на Боян Иванов "Денят" с умението и семплият изказ да излъчва абстракции, както и пиесата на Ясен Атанасов "Онези часове до изгрева" за бомбастичния живот на човека на изкуството.
Както внушаваше един от участвалите текстове, човешкото същество не подлежи на изчисляване нито от политическото, нито от икономическото. Винаги остава болката на неовладяното друго. С края на конкурса болката дали пиесите ще видят бял свят и няма ли да опровергаят решенията ни става очевидна. Добре ще е най-стойностните текстове от двете издания на конкурса да се появят в книга.

Марин Бодаков