До г-н Георги Лозанов, в-к "Култура"
Драги Георги,
Случайно прочетох един отзив на Мария Василева (чийто текстове неведнъж са ми правили добро впечатление), в който ставаше дума за една фотографска и за друга, графична изложба ("Поглед назад" на Любен Стоев). Намирам, че колежката е пропуснала и замъглила редица съществени неща:
1. Пропуснала е да съотнесе репортажния момент в графиките на автора-пътешественик с традицията на онези рисувачи, чиито послания, пренесени от опитни гравьори върху цинкова плоча, украсяваха страниците на световни седмичници отпреди век, често в рубриката "Фотографът не присъстваше на това събитие". А сам знаеш, че тази връзка има решаващо значение, заедно с поддържането на нейната традиция - както за едното, така и за другото изкуство.
2. Не е забелязала в изложбата поуките на експресионизма с неговата "естетика на грозното" от Дега и Руо до германците като Дикс и Георг Грос, и още толкова много други - от Ваймарско време, та до днес.
3. Естествено това е попречило да постави тази изложба-равносметка в традицията на нашата графика - от Васил Захариев и Ангелушев, през другите професионалисти, свързани с Германия и страните от Средна Европа от началото на века, та до днес. А това е важно, за да се определи мястото на този автор в широката обща панорама на нашата съвременна графика.
4. Пропуск е да не се види постигането на своеобразно съвършенство в рамките на въпросната естетика - все едно дали в многоцветните, технически сложни отпечатъци, или в програмните рисувани колажи...
5. Авторката не е разбрала, че цялата изложба е замислена като един голям асамблаж, смесващ живота с творчеството на автора, нямащ нищо общо с издигане на класически "паметник неръкотворен".*
6. И не е оценила комуникативните й, търсени от автора качества и послания към съвременния зрител (включително с демонстриране в самата изложба как се правят отпечатъци).
7. Не информира за широкия сюжетен диапазон, характерен за естетическата насоченост - от миньорите в Германия или у нас в Перник, до бардаците в Хамбург и Банкок и до Дома за психически болни в пределите или някъде си из Североизточна България. Затова не е могла да почувства (и да съобщи на читателя) небаналната смесица от автентизъм, който не се бои от някои некрасиви неща от живота, и чувството за хумор, с което те се разкриват, без то да е обидно или иронично, моралистично - спрямо човека. А това не е само проблем на този автор, направил толкова много и успешни изложби във ФРГ (преди и сега), в още много страни в Европа, Африка и Азия, а и носител на Гран при на Биеналето по дърворез в Банска Бистрица в Словакия.
Откъде посетителите на "Шипка" 6 да знаят тези неща? Нека тогава критичката, вестникът да им ги кажат, макар и телеграфно. Струва си според мен.

Димитър Г. Димитров
* "Бебешката снимка",
за която става дума
в отзива, намира
по естествен начин
мястото си в изложбата.
И тя е правена
от бащата на художника.



Бел.ред. Вероятно Д.Г.Димитров е в правото си да изтъкне достойнствата на съвременния художник Любен Стоев, позовавайки се на традиции отпреди век (наши и световни), и на поуките от експресионизма (с горе-долу същата давност). Разбира се, те не могат да бъдат изчерпателно обсъдени в актуалната колонка "Изкуство на борда", водена от Мария Василева. И не се налага: публиката ни добре познава склонността на художника-пътешественик да запълва до милиметър огромни експозиционни площи със също така познатите екзотични типажи. А определението "паметник неръкотворен" за сегашната изложба на художника със сигурност не е на Мария Василева. "Грешка по Фройд", се казва в такива случаи.
Д.П.