Всичко се помни
Ако светът наистина беше сцена, това би бил един по-добър свят. Очевидно - не е, защото на сцената е възможно млад сръбски режисьор да работи върху американска пиеса с големи български актьори, едно свободно сътрудничество, което е може би непостижимо в света на политиката.
И така сръбският режисьор Златко Пакович поставя в Театър 199 "Нищо не помня" от Артър Милър (за пръв път у нас) с Татяна Лолова и Георги Русев.
Татяна Лолова и Георги Русев в "Нищо не помня " Този спектакъл не е нова дума в театъра, просто е дума добра, сърдечно чиста и влюбена в живота. Леонора (Татяна Лолова) и Лео (Георги Русев) са вече стари за нови спомени. Старите спомени са им достатъчни за всяка нова среща, за всеки нов ден. Старото им познанство им носи навика на общуването, монотонността и предвидимостта на всяка среща, но и онова усещане за близост и общност, без което "самостоятелните" им делници губят всякакъв смисъл. Ние присъстваме на една тяхна среща, която сигурно прилича на много други, и която - също е сигурно! - няма да е последна, независимо от скандала на поредната раздяла. Разбира се, тук няма Стриндбергови конфликти, всичко е по-съпоставимо с личния ни опит, по-възможно и с американски бодър хумор. Леонора бомбардира Лео с припомняния за старите им дни, възникващи по каприза на необходимостта. Той прави усилия да й се противопостави, но мърморещият му "рационализъм" търпи пълно поражение от виталната й лекомисленост. Как иска Лео да загуби тази "битка".
Спектакъл на големи актьори, които блестящо владеят зрителите, като с лекота ги водят в познатите лабиринти между неудържимия смях и онази някак неназовима и лека болка, която човек изпитва, когато вижда, че щастието е в човека до теб, че то е възможно, но все вратата пред него остава нелепо затворена.
Само си представете каква наслада е да видиш малката сцена на театъра, преливаща от таланта на тези двама актьори, партниращи си за първи път. На пръв поглед Златко Пакович и сценографът Тодор Райков е трябвало само създадат лаконична среда и начална ситуация, за да се впуснат персонажите в техния препълнен със скрита нежност дуел. Но това, разбира се, е само на пръв поглед. Дискретността на присъствието им е рисково творческо решение. И в този случай успяват. Което нито е сигурна карта, нито е леко решение. То говори и за култура, и за професионален усет.

Никола Вандов