Сомбреро - да,
блус - чат-пат

Сомбреро блус на сценариста Емил Тонев и режисьора Илиан Симеонов е най-добрият филм, произведен в БНТ, откак телевизията наблегна на игралното кино. Това обаче не е кой знае какво постижение, като се има предвид що за стока бяха предните заглавия. Така че с този филм авторите се състезават не с някой друг, а със самите себе си. Резултатът: "Сомбреро блус" е под класата, която Тонев и Симеонов показаха в игралния си дебют "Граница".
Група столични рокмузиканти са си осигурили ангажимент в ресторант нейде из страната. Като пристигат там, се оказва, че това нейде си е направо нийде - затънтено село с порутено кръчме, което иначе се зове "Нирвана". Рокаджиите, какво да сторят, инсталират апаратурата и свирят своята музика, за да си изработят хонорара. Но хората от въпросното населено място си падат по друг саунд - малко чака-рака, нали разбирате. Някои от тях са бая агресивни към пришълците. И пламва конфликт. После пък пламва дружба на музикантите с един странен ром и още по-странната му булка, за която сякаш е измислена песента "Прекрасна циганко". Онзи конфликт обаче продължава да си гори, докато накрая...
В "Сомбреро блус" има някои неща от сой: добра дозировка на хумора и болката, няколко остроумни скечове и диалози. Усеща се тръпката на авторите. И това, което искат да кажат, е ясно. А то е: че е нужна търпимост към различния - по раса, вяра, светоглед, вкус и т.н.; че завистта и злобата са най-могъщите двигатели на духовното (само)убийство; че свободата е относително понятие и, ако я има (пък нея обикновено я няма), се намира в главата и сърцето на човека.
Историята в "Сомбреро блус" крие опасни клопки за режисьора. Тя съдържа един на пръв поглед абсурден сюжетен ход, както и нюанси, в които е важно не толкова действието, а онова, дето става между случките. За да възприеме нещата като нормални и да им повярва, зрителят трябва да бъде подготвен внимателно.
Филмът започва като road movie, прелива в психологическа драма, стига до трагедия и се връща "на пътя", но вече с друг заряд - и като емоция, и като смисъл. Поне такава е идеята. Но реалността е друга. В началото, вместо да остави road-въведението по-дълго, че да ти се отвори душата, Симеонов го претупва. Сигурно от притеснение, че няма да се вмести в отредения му един час киновреме. След това пак пришпорва филма в мигове, които плачат за "укротяване на топката". Възловите ситуации са щрихирани, но не и развити. И "Сомбреро блус" прескача като повредена лента, изглежда недовършен и на моменти нелогичен.
Друг сериозен проблем са актьорите. Те са твърде инертни, с изключение на Чочо Попйорданов и едно натурално цигане - Богомил Манов. Върху Чочо пада главната тежест, а "сам на коня", той не може да компенсира безличието на основните си партньори.
Музиката на Дечо Чипилов и Петър Янков-Пешето е важен емоционален фактор в "Сомбреро блус". Но тя също изневерява. Не е на висотата, която изисква един "рокаджийски" филм. Инструменталните вметки ала Рай Кудър си ги бива, но песните... Само в една от тях има повече енергия и хитов потенциал, макар че и тя е съсипана от лошия звук на филма. Останалите никой няма да ги запомни. И започваш да си мислиш, че селяните, дето не щат да ги слушат в кръчмата, може би донякъде са в правото си.
Виж, сомбрерото, едно истинско сомбреро, си е на мястото. Без да ти се натрапва излишно като визуален символ, то те води някъде другаде. Сомбрерото е копнежът по "нещо различно", нещо извън грубата действителност наоколо. Красиво нещо. Де и с блусът да беше така...

Борислав Колев

















От пръв
поглед