Ефирната съдба
на интелектуалеца
Говорих с една колежка, която работи в извънстолично радио, близо до границата с Югославия. Интересно ми беше дали слушателите й имат по-различни вкусове и предпочитания от софиянци. Оказа се, разбира се, че имат. За каквото и да ги попиташ, те винаги стигат до желанието си да им пуснат чалга - независимо дали българска или сръбска. Аспект от общественото мнение, необвързано с никаква пропаганда, с никакви вредни влияния от "хората по-...".
Напоследък всички мрънкат, че в медиите нямало пространство за дискусия между умните хора. А те били личностите, които да формират общественото мнение. (Само между другото: тези мрънкания достигат до нас благодарение на същите тия медии.) Проблемът е в това, че медиите са склонни да работят с ограничен контингент интелектуалци - всичколози. Едни и същи са тези, които говорят за цената на хляба и за моралните измерения на вечността. Радиото тогава ги излага, а не ги възвеличава. Чрез телевизионния екран те могат и да омайват, но радиото улавя всяко изкривяване в искреността и изобщо в необходимостта от появата им. Понякога се получава така, че е по-добре радиото да не дава възможност за изява на интелектуалните хора. Защото колкото и образът им да излиза сложен и начетен, толкова и лъсват пробойните в човешката им същност. Човекът, който си иска сръбската чалга, дори без да е чел в живота си нито една книга, проявява повече гражданско чувство. Той няма втори план на мислене, действа спонтанно и забравя да се страхува, като си казва мнението. На него трудно могат да му влияят интелектуалците. Така или иначе не разбира цитатите, с които си служат, а гражданската им позиция понякога се мени стремглаво, за разлика от нрава им. Затова и невинаги е пределно ясно чий глас е по-важно да се чува в ефира - този на интелектуалеца или на т.нар. обикновен човек.
Дискусията е нужна за самите интелектуалци. Не за общественото мнение. Не и за да бъде чута в публичността, защото и без това няма да бъде разбрана. Нужно е да я има като коректив на тъпотата. И няма значение къде ще се прояви. Публичността не се изчерпва с "Хоризонт", "Канал 1" и два-три всекидневника. "Малките" радиостанции може и да не са от ранга на епохалната значимост на българския интелектуалец, но също са публичност. Нелогична е логиката, че една дискусия губи смисъла си, ако не бъде излъчена по "Хоризонт". За какво им е на интелектуалците непременно БНР - за да се установи колко човека няма да разберат за какво става дума ли? А и спорен е въпросът кой от кого бяга - умните хора от малките медии или обратно...
За съжаление умните хора не само не създават общественото мнение, те само си навличат недоволството му, че са умни. Притъпеното от политически дърдорения чувство за смислен диалог гневно се наостря, когато някой говори с мисъл, а не с демагогия. Мисленето не е качество за уважение, а нещо, с което "се правиш на интересен" пред обществото. Интелектуалците "работят" със спекулативни абстрактни модели, които са разбираеми само за себеподобните им. Кажат ли нещо на "нормален език", те вече не са "мислители" не само пред себе си, но и пред "обикновените" хора. Най-неприятно е, когато реалните носители на общественото мнение те пренебрегват.

Вяра Ангелова











От въздуха
подхванато