...И на Червенков
главата изяде


Учи баба внуче.
Учи стар и млад.
И Червенков даже учи
Сталинов доклад.
В.П.

(в няколко движения)

Слушам онзи ден радиото и между новините за режима на Милошевич попадам на кънтящия от неукрепналост глас на студент-първокурсник, който, говорейки за римейк или саунд-трак, съвсем между другото споменава "мрачния период на четирийсет и пет годишна комунистическа тирания". Този мрачен период ми се навря в мисълта, беше споменат като нещо саморазбиращо се от човек, който е бил на десетина години в края на тиранията.
Колко е просто всичко: "тежко беше положението на българския народ под турско робство" и "тежко беше положението на българския народ под фашистко иго". С тези две уводни изречения през 1954-5-6-та година започваха всичките ми съчинения - и домашни, и класни, независимо преразказ ли правиш или е за Вазов, Елин Пелин или Пелин Велков. Дали днешните съчинения в отделенията не започват така? А и защо пък да не започват така - на малкия човек му трябва твърд ориентир в живота, може да е грешен, ала да е твърд; когато поотрасне, който може, ще навлиза в сложностите на съпоставки и съждения...
Всеки има личен опит и като натрупва опит, си изгражда личен живот. И аз се мъча, като се сетя за тежкото положение, да разровя опита, да стигна до малкото момче, което седи и пише класно упражнение - и след увода с положението, стига до сегашното прекрасно настояще, и определя току-що построения Мост на Дружбата като по-красив от мостовете в Париж... Малкото момче, което слуша радио до бумтящата печка и чете в учебника на малко по-големите за големите руски учени и изобретатели Ломоносов, Ладигин, Менделеев, Попов, Можайски и някъде из последните страници прочита: "преведе от руски" еди-кой си... Малкото момче, което като слуша радио, много добре знае за "платения от империалистите кръволок Тито", познава го и от вестниците - вдигнал брадвата, а от нея капе кръв; и което се чуди на тихите усмивки, с които възрастните се шегуват: "Моше пи, яде, на Червенков главата изяде и си отиде"...
Как може това момче, превърнало се днес в полувековна попивателна, да не се подсмихне, като вижда как и днес, една-едничка, Истината се е разпростряла над момчета и момичета, как други трупат праволинеен опит и създават праволинейни животи, които по-късно (после, някога) ще усвояват, ще усложняват, ще се мъчат да разбират в контекста на изскачащите отвсякъде истини?
Как може момчето да не поиска да види миналото, да го пипне, да го сложи до по-ранни и по-сетнешни истини, научени по-късно?
Това, разбира се, са си проблеми на старата попивателна.

—————

Ясно е обаче, че веднъж втвърдено, миналото е интересно за разглеждане. Това е изпитвал всеки, който е пипал стара вещ, или е чел стар вестник. Проблем е обаче цялостното разглеждане. Истински любопитният човек, който иска не просто да пипне, "да се докосне" до миналите времена или "да ги усети" през чуждите фантазми в художествата, а да се разходи из техните огромни вкаменени светове и, разхождайки се, да се любува на постоянно изскачащи нови ъгли и детайли от застинали любови и битки; истински любопитният човек не знае пътя за тези, паралелни на нашия, светове.
И няма кой да го насочи към тези Атлантиди.
Тези, които най-добре знаят, че е важно да знаеш историята, обикновено управляват сегашното или помагат сегашното да бъде управлявано. Те най-добре знаят, че за управляваните е по-добре да не знаят историята. Не че посещавайки някоя Атлантида, управляваните ще започнат да виждат бъдещето и да сочат грешките на управляващите - това е невъзможно. Но посетилият веднъж вкамененото минало започва да вижда сложно сегашното - това е опасно.

—————
И аз не знам пътя към Атлантидите. Но появилите се през 80-те години по света опити да се създадат изложби, в които миналото се представя чрез повече от един параметър, ме бяха окуражили през 1988 г. да предложа* едно струпване на вещи-документи. Такова едно струпване, ако не може да възсъздаде постепенността, постъпателността на натрупванията при оформянето на българската Атлантида от 1948 до 1956 г., би могло поне да даде едно сравнително достоверно знание и усещане за потъналия свят - посредством разнородността на елементите, достоверността на натрупаното и нелинейността на запознанството с него.
На няколко пъти през последвалите години на свободата по различни поводи припламваше у мен енергията да повдигна отново въпроса за струпването. И отново въпросът не беше на дневен ред. Свободата не се интересуваше от миналото, не искаше да го познава - тя го беше назовала, даденото му име й беше достатъчно. Имаше, разбира се, и хора, които знаеха за какво става дума. Например изкуствоведи. Те знаеха за интереса на Запад в началото на 90-те към "изкуството на култа", знаеха и че Западът създава колекции от това изкуство, купено на безценица. Но, разкъсани в дребните си междуличностни и псевдополитически дрязги, оскотели от многопосочието на свободата, не можеха и не искаха да направят каквото и да било. И аз - техният съвременник - ги разбирам. Само не мога да разбера кому да разкажа разказа на бай Славчо Красински, как, като се върнал от лагер в София, Дечко Узунов го поканил на изложба: блокове с налят клас, комини димят в далечината... Викам му, а бе Дечко, що ги правиш тия работи, а той ме вика в един ъгъл при една картина: "Виж, Славе, какво небе съм направил в това ъгълче, тия нищо не знаят!" Такива работи. Такива работи.
Остатъците от оная епоха се стапят. Все по-бързо и по-бързо. Случва се станалото с предишните и това, което ще стане със следващите. Животът, който изтрива сегашното, си служи с нарцисизма на човека, за да изтрие и малкото останали следи от близкото минало и да го запрати в Атлантидните светове.

—————

Тези редове са предизвикани от изложбата "Плакатът в България 1946 - 1955". Първи опит да се постави на публичен оглед парче от епохата на сталинизма. И може ли да не се кажат приветствени думи за самия опит? По-добре късно, отколкото никога. По-добре малко, отколкото нищо.
Проблемът е, че започвам да си задавам въпроса, дали не е по-добре нищо, отколкото малко?
Проблемът на изложбата на плаката е, че тя е плакатна изложба, идеологическа изложба. Изборът на плаката (а не на живописта, например, от която има доста образци във фондовете на СГХГ) е достатъчно показателен за намеренията на авторите й. Разгледана не от гледна точка на изкуството и неговите качества, а на живота, който то огражда или който го огражда, изложбата е отчайващо безпомощна. Представеното действа единствено чрез съвременния прочит на тази, вече получила етикета си, епоха. Надеждите, които даваше поканата: "ще звучат революционни песни", се оправдаха слабо само на откриването. Представен като къс от живота на епохата, плакатът 1946 - 1955 г. е лишен от каквито и да е връзки с културата или бита на времето (като изключим няколко, неподходящо разположени и почти нечетими ксерокопия от тогавашни рецензии). Един-единствен югославски, или полски, или френски плакат от това време би могъл внезапно да умножи значенията. Същото би могла да свърши и една-единствена снимка от Перник - Волуяк. Оставен сам на себе си, плакатът ни има наистина много да разкаже, но достатъчен ли е този разказ за едно (малко по-) многопланово възприемане на епохата?
Разбира се, трябва да признаем, че организаторите не са си и поставяли такава цел. Лошото е, че изложба, която представя едностранчиво една епоха, винаги застрашава способността на обществото да възприема миналото по-сложно.

—————

А и трябва ли? Като гледам кучето Тито, Титозвяра, лигавото чудовище, си мисля, дали - ако може един образ да се транспонира като в музиката през няколко минали времена, за да го видим как "звучи", как "стои" днес - днес той не е Милошевич-ът в българското съзнание, внимателно отглеждано от медиите-плакати? Дали и днес, както винаги, естественият ни порив не е да опростим нещата, да ги сведем до един-два лозунга или плаката, или заклинания? Така се управлява по-лесно. И се живее по-лесно. Но пък дали, както и днес има българи - и немалко - които се подсмихват на определението "комунистическият диктатор Милошевич", и тогава не е имало българи, които са се подсмихвали на Титозвяра със стоически български скепсис?
Сложно или просто трябва да мислим миналото си е въпрос, който има смисъл само във връзка с другия въпрос: Сложно или просто трябва да мислим сегашното си.
Сложното, многопластово, многозначно, многовалентно схващане на действителността е може би единственият идеал на всяка цивилизация. Единственият белег за цивилизация. Както свободата не е естествено състояние на обществото и за нея трябва да се воюва, така и сложният поглед към света изисва усилия и наслагвания - той не се получава по рождение или по образование. Опростеният светоглед винаги търпи крах - виж Червенков, Лисенко, Шпеер.

—————

Крахът на опростенчеството - това очаквам аз от посещението на Атлантидите, на замръзналите времена. Искам да видим родството на времената, да видим подобността и ответностите на културите. Да видим в замръзналите остатъци минало все същия човек, нито добър, нито лош, жертва и палач, който живее сред наслагващите се все повече една върху друга силови линии на звяр и природа, истории и култури - и си свирука.
Не мож се мина без патетика.

Христо Буцев

Посвещава се на много хора. И на Петър.








* Разтегни, Андрей, акордеона,
в. Народна култура,
бр.44,
28 октомври 1988 г.