Югославия без маска
Произведенията на социалистическия реализъм, подредени в изложбата "Плакатът 1946 - 1955 г" в СГХГ, възкресиха потулени спомени за щастливо преживяно детство.
Чудесни години - особено петдесетте! Пубертетното време на моето поколение е свързано с първите години на социалистическото строителство. След предателството на Трайчо Костов и смъртта на другаря Димитров, в детството ни тревожно нахлуваше подло подготвяната агресия от страна на "Титова Югославия", "монархофашистка Гърция" и "реакционна Турция" срещу демократична, мирна и свободолюбива България.
Началото на 50-те години в Северозападна България - копаеха се окопи в дълбочина до 20 км от сръбската граница, трудоваци изливаха бетонни бункери и заграждения, Титови шпиони нахлуваха в крайграничните селища и смущаваха мирния ни труд. А ние ставахме чавдарчета, пионерчета и трябваше да дадем своя принос в борбата срещу предателите и агресорите: пишехме писма до граничарите, всеки от нас настървено прочиташе по няколко пъти "Синът на полка", "Втора рота", "Село Борово" ,"Митко Палаузов", "Овчарчето Калитко", "Павлик Морозов". Веднъж месечно другарката класна наставничка ни караше да правим съчинение на тема "Моят любим герой." В края на съчинeнието винаги трябваше да декларираме, че наш дълг е, ако видим непознат човек в граничната зона с Югославия, веднага да съобщим в Народната милиция или на класната наставничка...
Нощно време по селата и градчетата на "този див Северозапад" обикаляха цивилни въоръжени патраули и без официално да имаше вечерен час, хората се прибираха преди мръкнало, защото не дай си Боже да те зърнат по късна доба, дори пред дома ти, следваха дълги обяснения в общината, които често не бяха и много здравословни. А дебнеха и Титови шпиони...
Радиоапаратите все още бяха рядкост в този край, но в онези години по 10-15 пъти гледахме съветските филми "Чапаев", "Влакът отива на Изток" и "Третият удар", прожектирани безплатно от подвижно кино.
И затова новината за всяко ново културно-политическо събитие извикваше непреодолимо любопитство.
През 1951-52 година чухме, че из страната тръгва изложба със заглавие "Югославия без маска", в която най-добрите български художници разкриват истинския лик на Титовата клика.
Много горди бяхме в Белоградчишкия район, "който е на първата бойна линия", че правителството е решило изложбата да ощастливи най-напред будното селячество и прогресивното гражданство на този революционен край. И го сториха!
Пред гости от София, пред "занаятчии, работници, селяни, интелигенция, ученици и войници", под зоркия поглед от портретите на най-големия миротворец на света - другаря Сталин, и бащински строгите очи на другаря Червенков, първият секретар на околийския комитет на БКП в Белоградчик благодари за преднината, която ни е дадена, и за доверито, което сме заслужили с отпора срещу попълзновенията на най-черния предател на Съветския съюз и социалистическия лагер - американският лакей Тито...
И се започна едно разглеждане на подредената изложба, което продължи седмици...
Хората от околните села настояваха изложбата да отиде и при тях. Само че потокът в Белоградчик не секваше до залез слънце. В крайна сметка се оказа, че град с население около 9 хиляди души е осигурил над 20 хиляди посещения на изложбата.
Особено любопитни бяха войниците и учениците. Разглеждането на изложбата наистина ни доставяше удоволствие - голямото кикотене вървеше и с незадавания въпрос: нали само преди няколко години възрастните посрещнаха с цветя и мощни възгласи на одобрение легендарния Тито? А сега само как са го подредили - кървав, грозен, дебел и мазен. Ама кого да питаш?...
Като зли кучета около него - на верижки - лаеха и останалите черни предатели от Титовата клика: Едвард Кардел, Милован Джилас, Ранкович, Моша Пияде.
Жал ни беше, много ни беше жал за нашите връстници в тази тъмна страна - Югославия. Гледахме с погнуса нарисуваните огромни люти змии, увити около тялото на изстрадалия сръбски народ, и лешоядите, разкъсващи плътта пак на същия този народ...
Картината на страдание се допълваше и от агиттабло с разлепения на него двустраничен вестник "Папагал", чийто карикатури бяха насочени главно срещу "югославските ревизионисти - слуги на НАТО".
А как само ни въодушевяваха добрите плакати - ведри, спокойни и цветни, показващи нашите бранители. Яки и приветливи граничари с рубинени звезди, огрени от засмяно слънце, стояха като гранитна скала срещу империалистическите мекерета. И как да не бъдеш щастлив и спокоен...
Тогава тайничко се сравнявахме с тях - искаше ни се по-бързо да пораснем, за да застанем срещу тъмната вражеска вълна.
Тази "тъмна вражеска вълна", която се надигаше от Запад, звучеше в песните и маршовете, озвучаващи залата с карикатурите и плакатите. И то от електрически грамофон - марка "Tesla" - нещо непознато дотогава...
Когато на следващия ден учителката - другарката класна наставничка, ни караше да опишем на една страничка възмущението си от предателите, показани в изложбата, целият клас крещеше като един: искаме пак да ги видим, другарко...
На другия ден отново не учехме два часа, прекарвайки в изложбената зала. Кеф...
Тази хитрост масово прилагаха и в гимназията. Така че потокът от любопитни наистина не спираше. Същото правеха и малкото държавни чиновници в града. Но най-много посещения регистрира белоградчишкият полк. Всеки ден посещаваше изложбата, защото това помагаше за патриотичната закалка на войниците, старшините и офицерите.
И още един мил спомен от изложбата: поставена на широка маса, обвита с червено платно, под портретите на Сталин и Червенков, лежеше книга за впечатления. В нея се възмущаваха партийни работници, учители, офицери, занаятчии, свещеници, работници, бъдещи кооператори, банкови чиновници... С палец се подписваха и неграмотни възрастни хора, но всички бяха бесни на Титовите предателства. От наше име, общо 32 ученика, в червената книга се обезсмърти и класната ни наставничка. Някакво стихотворение беше подредила срещу Титовите агенти - удушвачи на деца, както казваше тя. Така и ние дадохме своя принос в разкриването на истинскя лик на "международните предатели, слугите на империализма - югославските фашисти".
От съседните села, след като разбрали, че изложбата не може да гостува навсякъде, заприиждаха хора с колелета, каруци и пешком... Някои от тях правеха по 4 - 5 посещения. На това се гледаше с добро око от местните и околийски управници.
"Мероприятието" ставаше, разбира се, в работно време, но над всичко стоеше патриотизмът и никой дори не си помисляше, че в този момент работата е по-важна от демонстрирането на силен патриотичен гняв...
Подобен гняв ни обхвана и след около година, когато подвижното кино, пътуващо на стар военен "ЗИС", обикаляше из района и показваше "документалния" филм със същото заглавие от изложбата - "Югославия без маска". И досега си спомням един ужасяващ кадър: униформени агенти от УДБA (югославската държавна сигурност) с горелки в ръце и див пиянски поглед измъчваха двама, явно "техни предатели", а всъщност истински патриоти...
Така изглеждаше някогашната масова политическа култура, а за имената на художниците - хич и не им обръщахме внимание, там в дълбоката провинция те нищо не ни говореха. Само класната наставничка изрази необуздано възхищение от един художник, когото трябвало да запомним - Стоян Венев. Имал буйна фантазия и най-добре разкривал отвратителното лице на титовистите...
Две-три години по-късно класната ни наставничка - вече бивша - ни припомни за "онази" изложба и ни съобщи, че "онзи" получил за втори път Димитровска награда и станал народен художник. Много се гордееше, че навреме е познала кой е най-талантливият!...
В по-късни години имената на талантливите се сменяха, но вече по други поводи...
Любен Русков