Банианите на духа
Образът на баниана е безспорно онзи, който директно и индиректно присъства най-силно в творчеството на френския поет Жан Оризе; не само със своите вертикални и хоризонтални проекции в пространството, но и чрез своята хилядовековност. Може би защото именно отношението на автора към времето, хората, миналото, към географските феномени и осъвременени митове чертае кръга на едно излизане от триизмерното пространство, на едно разсипване на Бога, на едно обръщане на битието, чиито единствен носител е човешкият дух. Тази проекция е заложена още в началото на книгата*, в първите стихотворения - дървото като вертикален модел на света - "Скелетът на своя полет", вертикалният дуалистичен модел на духовната същност - "В утрото на сътворението" и херметизмът на хоризонталната разчлененост, който същата разчупва -"Предвестник на лятото". Движението тук е единственият начин за излизане от определените координати, които ни обвързват с времето. Така се подхваща една "синекдохална" игра с вечността, нейното индуктивно и дедуктивно обхождане, при чието натрупване и разчленяване се докосваш до сърцевината й - мигът. В непрекъснатия стремеж да сподави времето, Оризе се доближава до Борхес, а в метода, чрез който го постига - чрез преобръщане в логоса, безспорно граничи с Рьоне Шар. При него времето не е компонент на вечността, а обратно - вечността е натрупано време /"Възрастта на времето"/; бутилката в морето не е вест от някой, той е вест за бутилка /"Аквариумът на сицилианеца"/, в единия си край духът е експанзия - "полет", "полъх", "корабно платно", в другия - прибиране: "шипът на галера", "килове", "влак".
Рушенето на стереотипи става основен момент в поезията на Жан Оризе, както и напасването на образите. В самотната космогония на вселената Бог чака един-единствен отклик - от човека - "Авантюристично небе", в самотната космогония на света единственият отклик на човека е неговата безмислена гордост - "Гниещо утре", в самотната космогония на един плаж всеки отклик е равносилен на смърт. Едно некротиране на самотата през очакването, примирението и отчуждението, което екстатира в следния абзац: "Истинската тишина убива: другото е червена мравка между хиляди подобни...". Тишината, обаче, за Жан Оризе не е равносилна само на смърт, тя е по-скоро сечение между любовта и смъртта, подобно на функцията на мига между времето и вечността. Тишината е онова състояние на предлавинност, предбуря, средвековност, което акумулира движението. Независимо от онова, което влече след себе си (прераждане или смърт), тя винаги е позитивна, равносилна на вечността: "незримото длето на тишината", "бялото поле на тишината древна", "тишината рижа на лозята", "които тъчете сред тишината": тишината творец, тишината вечност, тишината плодовитост, тишината молитва, та даже и сетивност.
В своя пиетет към тишината Жан Оризе ориентира по подобен начин и структурно своите текстове. Кресчендото на думите или словесните изрази е най-силно към средата на стихотворенията, от където мелодията се разсейва по цялата конструкция. Нещата му наподобяват барокови катедрали, в чиито остри върхове като в каньон музиката сякаш се уплътнява. "Аз винаги съм бил много ангажиран с музиката, със звученето на поезията. При изграждането на стиха за мен е много важно продължението на мелодията. Понякога изговарям на глас думите, за да я усетя. И Флобер е постъпвал така." Неговите стихове сякаш се държат от колони (основни думи), около които се изгражда образът. Само две думи от текстовете на Оризе са достатъчни, за да се получи поезия. Например стихотворението, което ни връща към Сандрар - "Поглед на поет": влак, гарван, поглед, Сандрар или "Човекът и неговият кон...": кон, сняг, следи, смърт. В поезията на Жан Оризе винаги има скеле, винаги има скелет, който да я държи. Дори духът притежава сърцевина - "Скелетът на своя полет". И стремежът е винаги към тази сърцевина. В този смисъл поезията му е центростремителна - "Хайку", "Евкалиптите на Патмос", "Кръстопътят на каляските". Но едновременно с това тя е и центробежна - в своята сетивност, в отлагането и натрупването на време, в авантюристичната си устременост, в непрекъснатото движение на авторовия аз, във виталностите на духа, та даже и в една пулсация, която оживява неодушевените неща.
Въобще майсторството в неговото слово е в непрекъснатия "процес на реинкарнация", което намира израз и в отношението му към жанровете. Чисто поетичните структури постепенно акумулират елементи на пътеписа, докато накрая самите те прерастват в пътеписни есета или в есета, продиктувани от летописен момент. Те, обаче, не изоставят цикличната логика, нито експромптната рецептивност, което ги акумулира в единна структура, източник на поетична енергия. "По-добре е да бъдеш перфектен в един жанр, отколкото да опитваш навсякъде. Важното е да намериш себе си. Защото, в крайна сметка, независимо колко книги или стихове си написал, винаги пишеш едно и също произведение, книгата на своя живот". Това е именно онази енергия, която идва не само от вътрешното перпетууммобиле на стила, но и от целия товар от митове, исторически сбъдвания, поетическа виталност и развитие на писмения опит, без които една литература не би могла да бъде голяма. Или както споделя Оризе, "една заслужаваща името си поезия е като огромния казан на вещици, в които врат всякакви култури и митологии".
Бих искала да отбележа изключителната ерудиция на автора не само в рамките на една система от духовни ценности, но и в осезателния контакт със света, който придава на неговата поезия стройната абстрактност или първичната образност от допира до нещата. Надрегионалният поглед върху проблемите дава път на един подсъзнателен исторически културен ген, който обвързва стиховете му в общочовешка митологема. Това са например индиректните текстуални връзки с Богомилските легенди - йерархческата структура на духа - "В утрото на сътворението", Индийската вирашаивистка вяра - "Гора под морето", та даже и тематиката, така популярна за нашия фолклор - "For each man kills the thing he loves". "Не съм го мислил - споделя Оризе, - но постепенно усетих, че тези почти неосъзнати митове, които носиш в съзнанието си, се превръщат в натрапчиви идеи, които поетът в даден момент вкарва в собствената си митология.". В този контекст той изгражда и две от последните си произведения "Веслото на Одисей" и "Огледалото на Медуза".
Интересен е начинът, по който Оризе подхожда към литературните тропи: нестандартното прилагане на метафората - препинателно, както и постсредновековното боравене със символа. Той сякаш иска да напомни за връзките вътре в метафората, обглежда я не само като образ, но и като изразно средство - "Изкривено пространство", "Дуелът" и др. Един граматизиращ подход, който я извежда от шаблона. Символът при него не приема самостоятелното съществуване, а се сраства с алегорията в неразплетима структура - "Стопилка от небе", "Горнилото на дните". "Метафората е силата на поезията, нейното измерение. Сюрреалистите смятат, че образът е толкова по-силен, колкото по-отдалечен е той от реалността. В този смисъл аз се смятам по някакъв начин дете на сюрреалистите. В търсенето си винаги на най-силната, най-мощната метафора". Оризе обаче признава, че в най-пълна степен е бил завладян от Нервал; онзи, който е отворил пред него "вратата от слонова кост" на поезията. "Мисля, че днес пътищата пред поезията са много и различни, но в крайна сметка тя е начин да покажеш промените в себе си и около себе си." Жан Оризе винаги е притежавал не само тази чувствителност към света, необходима за всяка поезия, но и тревожната ангажираност към него. Това проличава и в темите, които използва и в деликатния начин, по който се прокрадват в неговото творчество. А какво друго са те, ако не отговор на изконните есхатологични въпроси кои сме, накъде вървим. Въобще, онзи сплит от връзки и взаимозависимости, образуващи една отделна система като тази на баниана, през която би могъл да премине всякакъв гарван или окото на поет, да я пробие, но не и да излезе от там. Една пропусклива и едновременно с това дистанцираща поезия подобно на Библейските притчи, която измерва движението по спрелите влакове, по вътрешната ранимост и онова тленно натрупване, от което духът изостава - във вечната си младост. Защото именно в тази реципрочност, тази относителност на времето се крие неговата вечност - "награмадена и неотменна крехкост".
Не мога да не спомена и няколко думи за превъзходния превод на Кирил Кадийски и оформлението на изданието. На първо място това е неговата синонимизация, чрез която е постигната най-пълна нюансираност на текста по посока на съзвучието - асонансно и алитерационно. В този смисъл преводът спокойно би могъл да се определи като наръчник по езика. От друга страна началото и краят на книгата са обвързани със заглавието в един семантичен кръг, където пъпната връв е апокалипсисът - подходящо избран образ, обединяващ по ранните и последни творби на автора. Самите стихотворения са групирани тематично, така че дадена идея или картина се доразвиват последователно, което пък корелира с прозите в края на книгата. Този подход уравновесява тежестта на текста и предлага един по-хомогенен поглед върху него. Прави го независим от времето (на писане).
Цветанка Еленкова
















* Жан Оризе.
Слънчев
апокалипсис.

Избрани
стихотворения
в превод
на Кирил Кадийски.
ИК Нов Златорог.
София. 1998 г.