Кога, кой беше казал,
какво че бил светът?


Juvenes dum sumus - Валери Петров

Клип, излъчван по сателитния канал на сръбската държавна телевизия (действието се развива на фона на песента "Калашников" от филма "Ъндърграунд"): Бедно облечени цигани (един от тях с мобифон); каручка с впрегнато дръгливо конче; разбит в калта "невидим" Стелт. Циганите прилежно събират части от самолета за старо желязо. Привечер е, почти тъмно.
Това е едната война - с мизерията си, със знаците на модерността и гаврата с тях, със самоирония, която само захлупва отчаянието, защото не смогва да го пребори.
Тъй като CNN не може да излъчва от Белград, картинката, която върви под новините за "Там", горе-долу е следната: Слънчево. Красиви самолети, по-съвършени от птиците, на които приличат. Сигурно шумят, но не се чува шум. Летят по няколко заедно, приземяват се, излитат.
Това е другата война (удар, помощ) - свръхчиста безкръвна операция. Няма хора, няма страдание. Има красота.
Такива са войните, които ни представят телевизиите. А истинската няма нищо общо с тях. Изпод манипулативните внушения си пробиват път другите, понякога нежелани, но по-правдиви послания.
Държавната сръбска телевизия е с двойна насоченост. От една страна тя мобилизира психиките на гражданите си. Обвиненията, че е манипулативна, са верни, но и оправдани. Защото е война и работата на телевизията е, както казваше Гьобелс за една друга медиа, "да бъде като добре настроено пиано, на което управляващите да свирят". В това мобилизиращо народа поведение влизат бойните маршове и патриотични песни, старите филми и снимките-спомени от вече разрушените югославски градове. Общо взето, възможните варианти за правене на телевизия във военна ситуация не са много.
Другата страна на въпроса, която не бива да се подценява, е, че сръбската телевизия е единствената медиа, която показва резултатите от бомбардировките. Тя е монополист, мощен диктатор на медийния пазар за образи. Програмата й е насочена съвсем насериозно и към "враговете". Именно телевизонният клип, преразказан в началото, е най-точният синтез на тия две начала (вътрешно и външно) на програмата на сръбската телевизия. Разрушавайки с бомби телевизията, НАТО поставя и себе си под информационен запор.
CNN, без да е държавна телевизия, се държи като такава. Не й разрешиха тази война да бъде нейна (както беше в Ирак) и това я затруднява. Защото визията е отрязана, а точно в Америка знаят най-добре колко трудно е да вържеш някого пред телевизора, без да му даваш "игра за очите", без да има екшън. CNN продължи да отразява държавната политика, отъждествявайки НАТО със САЩ. Алтернативно атрактивното за зрителя може би беше пренебрегнато, но за сметка на Интереса на Държавата.
Немските телевизии ARD и RTL (различни като финансиране и програмиране - първата е обществена, а втората комерсиална станция), са близки в подхода си към юготемата. Ако ARD обаче търси по-скоро политическите мотиви и последствия в събитията, то RTL рови из мръсотията за "human touch" - за човешкото, ако все още го има. Немците продължават да бъдат майстори в разиграната обективност на "за" и "против", която прави демокрацията. Те не спестяват конфузни истории като тази например: някакви войничета от натовския контингент в Македония вдигат палатките си до едно село. Точно върху нивата, която местните жители таман са почнали да обработват, за да си изкарат прехраната. Проблемът бил единствено този, че войничетата забравили да питат може ли. И македонците махнали палатките. Войничетата пак ги вдигнали, по-здраво. И македонците пак ги махнали. Тогава шефът на войничетата разбрал за недоразумението и обещал да не прави повече така. Попитал "може нали?" и след желания отговор, войничетата пак вдигнали палатките.
Немските телевизии са в парализа. Една от най-силните държави в Европа, Германия, се оказва перушинка "като воля и представа". Огромното чувство за вина, поддържано от края на Втората световна война и до сега, за пръв път има възможността да избие с обратен знак. Дилемата е ясна, но никак не е проста. Ако военното участие се оправдае като съ-решение на немците, тогава тежко и горко на Европа. Много малка е стъпката от чувството за вина до болезнено самоувереното поведение. Ако пък всичко, което върши Германия се поднесе на публиката като външна поръчка, самоунижението е налице. При това самоунижение не само на Германия, а отново на цяла Европа.

I. Героите
Всеки разказ трябва да има персонажи. Тъй като за случващото се в Югославия има много противоположни по съдържание и развитие сюжети, има и различни герои. Главните герои на екрана са официалните лица, а не нормалните хора, както внушават всички пропаганди. В сръбската телевизия това са Милошевич, гостуващите на Белград руски лидери (в това число и духовници), шефовете на армията. Те са добрите герои. И се борят срещу лошите. А лошите ги няма. Няма ги като образ. (Единствено къщичката на лошите "Белият дом" съвсем официално се дава в новините като "Черният дом".) Клинтън няма място в новините. Той е жалък герой от клип, част от посланието на който е изписано на английски - "Този човек е въоръжен и опасен. Спрете го. Арестувайте го." Лошият герой, чиято сила е многократно по-голяма от сръбската, е превърнат в карикатура, за да може да бъде победен поне психически.
Официалните герои на CNN са говорителят на НАТО, отговорникът за военната акция в Югославия, Клинтън, някой неслучаен европейски лидер. Лошият Милошевич присъства. Типичният американски екшън разрешава на зрителя доста добро опознаване на лошите навици на отрицателния герой, за да може накрая зрителят сам да поиска изхода, който така или иначе е написан в сценария.
Тия телевизионни герои, бидейки на диаметрално противоборстващи си позиции, имат еднакво поведение, еднакво екранно присъствие. Те говорят, убеждават, внушават, манипулират и най-вече заседават. От всичко това по много. Онези, които реално вършат поразиите или добрините, ги няма. Отстраненият български поглед и към двата типа телевизия много лесно ги слива, защото тежестта на сръбските и на натовските образи еднакво нищо не значи за него.
Немските телевизии са изключително деликатни с официалните герои. Те са там, същите са каквито и в CNN - все пак пактът си е пакт. В същото време обаче по нито един телевизионен канал няма да чуете "ние"-формата към НАТО. НАТО се появява като тайнствена коалиция. Всички знаят, че Германия е в нея; вътрешното недоволство в държавата не се крие от обществеността. Но няма отношение към НАТО като към нещо, в което немците /ще/ имат думата. НАТО-образът излиза като 7 богатири, за които винаги важното е било, че са 7, а индивидуалният характер на всеки няма значение. Тази немска полупозиция може да намери своето лесно психологическо тълкуване. Освен това тя връща зрителското съзнание към едно любимо за него обяснение, че светът се управлява от подозрителна масонско-мафиотска ложа.
Немските телевизии са по-силни в изграждането на телевизионната роля на второстепенните герои - бежанците. Конкретните съдби, хуманитарната криза не като понятие, а като трагедия на определен човек - това са обектите на внимание. Зрителят изпитва катарзис от подобни мъчителни разголвания на хората в телевизора. Спокойствието, че това не се случва на теб, а само на другите, се споява с гузния импулс да помогнеш с нещо. Телевизионната камера материализира един тъмен, изнемощял, страдащ бежанец. Неговата лична драма ще събере две домакини в по немски хигиенизиран здравен център за дарения и помощи. И всички са доволни; с един куршум два заека - с един материал са оправдали и военнните действия на политиците си, и собствените си съвести. Двете щедри немкини няма да чуят, че някъде в тази Югославия някакви сърби също може би имат нужда от хуманитарна помощ. Защото на тях двете няма кой да им го каже. Никой не им е казал, че там, където "удрят" техните войници, има хора. Има понякога жертви, но те са статистическа бройка, а не хора.
В телевизора на сърбите тези дарителки също не съществуват. Реални и демонстрирани са само онези, които помагат на тях, сърбите. Валидни са единствено митингите по света в тяхна подкрепа, грижите, посланията и помощите, които са за тях, а не за другите. За тях, и за техните бежанци.
Бежанецът, и в немските телевизии, и в CNN, и в сръбската телевизия, е по-добре да не говори. Той е нужен само като типаж, като изстрадала физиономия. Мислите му се обобщават от услужливи репортери, някои от които често очевидно не знаят езика му. Могат и да не знаят чужди езици, но знаят какво да кажат и как ще прозвучи. От едната страна репортерите казват: бежанецът бяга заради геноцида, провеждан от Белград, а самият бежанец казва: "Страх ме е"; от другата страна репортерите казват: бежанецът бяга заради бомбите на НАТО, а самият бежанец казва: "Страх ме е". Ясно е, че има групи и за двете политики. Ясно е, че всеки ще отразява това, което му изнася. Но най-ясно е, че изрази от типа на "хуманитарна криза" съществуват за една част изострено реално, а за всички останали са само "телевизионни дърдорни", с които се злоупотребява. Излиза, че телевизията е не по-малко жестока в това, че притъпи съзнанието на човека към цинизма на политиката, отколкото реалната война, в която заради политиката умират хора.

II. Цветовете на войната
Сръбската телевизия е пестелива. Черно-бяла е не само в представянето на фактите, но и като преобладаващи цветове на екрана. Огньове, предизвикани от бомби, посред тъмнината на нощта. Дупки от бивши къщи с цвят на пръст и кал. Телевизионна говорителка на тъжен фон. Пестелива карта на Югославия с поразените цели, отново в скръбна гама. (От тази карта нерядко излиза, че Югославия няма назовани съседи. Има оградени някакви площи, но безименни. Ако не знаеш контурите на държавите, ще речеш, че това са прилежащите към Сърбия ливади.) Митингуващите сърби са облечени в тъмни дрехи. Не че имат повод да бъдат с весели тонове. Но разграничението по оста черно - бяло носи психологически послания и знаци за света. Стига той да умее да ги чете.
CNN-страната е страна на бялото, на слънцето, ерго на доброто. Семплите карти на света тук са станали сложно изработени със светещи лампички в цветовете на дъгата. Компютърни симулации показват как нарисувани самолети хвърлят нарисувани бомби и нарисуваните къщи се сгромолясват и пламват в прекрасен и романтичен нарисуван огън. Репортажите от бежанските лагери, в които има по 1 тоалетна на 1000 човека, което е безобразно дори за балканското разбиране за хигиена, са снимани така, че приличат на курортно селище. Ъглите са избрани подходящо, за да може трептящата бяла риза на репортера да се види на фона на най-доброто, направено от човешката натовска ръка. Понеже в картината ще проличи лека пристрастност, черната краска е вмъкната в хората. В тяхното вкопчено в живота блъскане за храна, което Euronews пуска в рубриката си "Без коментар". В тъмнотата им, която е присъща на всички балканци. И в това, несъзнателно и много далечно, CNN ги обединява със сърбите, при целия стремеж да ги отграничи от тях. Колкото и да ги разкрасяват с компютърни мечти, балканците си остават тъмни като излъчване и психика. И ако това в телевизията се оправя с грим, в реалната война не се знае изходът.

III. Тинейджърите
В сръбската телевизия се случва само едно - войната. Съвсем логично нищо друго не може да си пробие път в новините. С постоянно набъбващ синонимен речник се описват лошите, които точно защото нямат тяло, могат да бъдат представени като абсолютно всичко. Фашисти, варвари, терористи, агресори, неприятели, врагове, унищожители, убийци, престъпници, злодеи, нещастници и т.н., и т.н - вербална аресия към лошите ли е това или болезнена обреченост и желание за самозащита? Клетвите към света белег на неповторима устойчивост ли са или бронирана слабост, която не бива да се проявява? Защо трябва да има нови поколения, белязани от война? Струва ли си заради един евентуален нов Ремарк да има военно изкуство? Нямат нужда от отговор тия въпроси. Неприятното е, че съвременният човек е склонен да си ги задава само когато му ги подсказва телевизията.
Пак телевизията беше тази, която накара светът да се поуплаши за малко от едно друго кръвопролитие - в училището в Америка, в което двама пубертети застреляха 13 човека. Те се смеели, докато стреляли. Това е било игра, която може да се рестартира. Най-вероятно когато са разбрали, че всичко е реално, са изпаднали в стрес. След този случай Клинтън каза да помислим за младежите и оръжията. Поне за тези, които той все още не е пратил на Балканите.
CNN не направи тази история първа в новините си. Тя стана централна новина, с изказването на Клинтън, но остана втора след югославската тема. Макар че беше представена по-трагично, по-реално - имаше и ранени хора, и плачещи за децата си майки. Не беше дезинфекцирана като "удара в Югославия". Тази "кървава баня" не се случва за първи път в Америка. Превръщането й във водещ проблем рискуваше обаче да я направи често срещано явление в американската действителност, повлияна силно от телевизията.
Немските телевизии я направиха първа новина. Едва ли само защото общественото мнение в Европа е "уморено" от военната тематика и е търсило нещо ново. Просто Европа е свикнала с войните, те са заложени в ДНК-то на европееца. Но насилието на деца върху деца е нещо нетипично, жестоко и шокиращо. То привлича вниманието. И е от нещата, които все още различават Европа от Америка. Веднага тръгнаха репортажи и разследвания за възможността такова нещо да се случи в Германия. Уплашиха се изведнъж заразата да не ги хване.
По същия начин италианците разбраха, че войната в Югославия е опасно близка до тях едва когато се наложи след една повреда на самолета, натовски пилот да изхвърли "миролюбивия товар" в морето, близо до известен италиански курорт. Чак тогава обикновените хора се сепнаха. Защото се почувстваха застрашени, не за друго.
Дрямката на човечеството може да бъде стресната само когато го изплашат. Докато нещо такова не се случи, всички продължават да мислят като американските тинейджъри, че няма страшно, че всичко е компютърна игра с резервни животи.

Вяра Ангелова