Между
Историята и историята
Опасявам се, че на фона на смайващите с тъпотата и елементарността си заглавия, които българските издатели сякаш се надпреварват да пускат, вече е много трудно да се откроят по-различните книги. И ако някакви читатели все още се противят на такъв тип монолитност на книжния пазар и ги търсят, критиката като че ли се измори да забелязва и почти престана да регистрира пробивите специално в преводната художествена литература. В последните месеци примери за такова незабелязване са много добрите книги на Патрик Модиано, Мери Лавин, Джон Ланчестър... Затова и открояването на "Бялата покривка" на Жан Лафон така приятно ме изненада - книгата влезе не само в доста читателски класации, но и в класации на критици (доколкото такива все още се правят)...
Казах, че този факт ме изненада не само заради споменатата вече обща тенденция на безхаберие, но и защото книгата не е от четивните по критериите на днешните български издатели. Написана е от абсолютно неизвестна авторка; не е трилър; в нея почти няма пряка реч, тъничка е... В същото време тя трудно може да бъде определена и като експериментираща - не "изпитва" писането, макар и да предлага един доста задъхан, напрегнат почерк, който следва криволиците на подсъзнателното; не "изпитва" и "предмета" на това свое писане, доколкото се занимава с проблемите за идентичността, себепостигането, полагането на аза в чуждия живот/чуждите животи, теми доволно експлоатирани от съвременната литература.
Спецификата на "Бялата покривка" ще се опитам да илюстрирам чрез една формулировка на Хоми Баба, даваща ми правото да назова дебютната книга на Жан Лафон "отвъдна". (В книгата си "Ситуирането на културата" Хоми Баба твърди, че тропата на нашето време не е след, а отвъд. Не живеем във времето след модернизма, а сме отвъд него, отвъд границите. Началото и краят са митологеми - опори на "средните" години, докато в края на века ние се намираме в момент на преход, на транзит, когато пресичащите се пространство и време продуцират фигурите на различието и идентичността), доколкото наслоява, напластява краевековната чувствителност на един разколебан, разслоен аз, разпънат между своето и другото, действително "транзитен" аз.
Не случайно на пръв поглед патосът в книгата е много личен, тя залита по биографичното, изповедното, но не се задържа там, а продължава и наслагва роли, преплита съдби, азове започват да се оглеждат, преминава се към вписването им в историята. Защото "Бялата покривка" се занимава с конструирането на идентичността, мислена най-вече като езиков конструкт. По тази причина търсенето и постигането на някаква същностна част от себе-то се мислят не в познатия модел на един Макс Фриш, примерно, при когото азът и ролите са някак ясно и строго дефинирани. Тук напротив, разпадането, разслояването е не така категорично и може би и затова много по-тягостно, обричащо. Разбягването на аза при Лафон е аналогично на начина, по който се разпръсват мислите, спомените, копнежите, преживените години, животът...
Но тази разколебана, колебаеща се книга е и книга не просто за идентичността, но и за еврейската идентичност, за нейната натрапливост и крехкост. Така, от една страна, еврейството в "Бялата покривка" белязва конкретиките - рискът да си евреин, но и ограбеността, когато се задоволиш с полуеврейството; силата на спомените, общия знак, културата, които правят общността, историята, Дома но и желанието да се отслабят тези спомени, да се индивидуализира съдбата, да се забрави, защото идентификацията с билите и билото плаши, а преживяването на историята като сегашност погубва настоящето... От друга страна обаче еврейството е не просто знак на изгнилите, но и търсени корени, а е знак, метафора на чуждостта по принцип. На чуждостта в себе си. Доколкото осъзнаването на собственото ни различие, приемането, че всички сме чужденци, скъсали връзките си с дома, без корени където и да е, е залогът за собственото ни ставане, за сговарянето с другия. В този смисъл "Бялата покривка" е малко юлийо-кръстевска книга. Като нямам предвид романите на Кръстева, а теоретичните й книги и по-специално "Чужденци на самите себе си". Сравнението ми се натрапи не толкова заради общото желание и на Лафон, и на Кръстева да акцентират върху езиковата конструираност на идентичността, колкото заради убедеността, че идентичността крие в себе си наслояванията на никога незабравения майчин език, който прави от другия език, говоримия, един странно адаптиран, модифициран език, в който липсата винаги се усеща. Като при Лафон нещата са още по-сложни, защото "Бялата покривка" моделира два родни езика, всеки от които се оказва обаче и чужд. Но пък и прекосяването им, колкото и условно да е то с идиша, е залог за онова преминаване на границата, което умъртвява аза, но само за да го роди друг, различен, сроден с чуждостта.
Криволичещото, пулсиращо между тогава и сега, между вчера и днес, между историята като подреденост и изброяване и настоящето като неясност и разпадналост; трескавото, понякога стегнато, понякога "обилно" писане на Жан Лафон е прекрасно представено на български от Еми Барух, която майсторски се е справила с всички уловки на текста, с всички двусмислия и игри в изказа на авторката.

Амелия Личева










Жан Лафон.
Бялата покривка.
Превод от френски
Еми Барух.
Изд. Епсилон.
С., 1999.