Авторският концерт на Георги Минчев си беше събитие, откъдето и да го погледнеш, както и да го помислиш, по какъвто и начин да го разглеждаш. Бих го нарекла дори изключително събитие, ако нямах придобития по времето на победилия социализъм професионален навик внимателно да степенувам нещата. "Ами ако дойде Лигети с авторски концерт, какви думи ще употребиш?" - се носи във въздуха познат въпрос. Работата е там, че идваха: не точно Лигети, но Ксенакис и Шокхаузен... А когато аз отивах, случих на вечери само на Булез или само на Куртаг, или само на..., но какво значение има в случая? Докога ще се доказваме чрез сравнение с останалите? Най-малкото композитор като Георги Минчев заслужава подобни аргументи. Защото той самият отдавна е аргумент в европейската музика...
И тъй, аз очаквах концерта с огромно любопитство. Защото подредбата на три произведения и тяхната интерпретация в една вечер е приключение и за оркестъра, и за публиката. Дори ми се струва излишно да уточнявам, че е свирил Радиооркестърът - дотолкова това се разбира от само себе си, когато става дума за оркестровата музика на Георги Минчев. Радиооркестърът, великолепно подготвен и обигран от своя главен диригент Милен Начев, в чието лице композиторът очевидно е спечелил прозорлив интерпретатор.
Колкото и привлекателен като идея да е един авторски концерт, той винаги крие някакъв риск по отношение възприятието от страна на публиката - особено когато композиторът е последователен в отстояването на личната своя "подредба" на звуковата материя, поне колкото Георги Минчев. Рискът от впечатлението за повторение на моделите, на жестовете или на съвсем специфичните похвати за въздействие върху слушателя по условие съществува и човек трябва да е много сигурен в силата и важността на посланието, както и в разнородната му същност, за да нареди спокойно програмата. Оказа се, че една подобна теза започва да изглежда твърде нелепа, когато става дума за композитор от такова качество. И то не защото нямаше някакъв тип "възпроизводство на материала" във всяко едно от творенията му, а защото, както при всички големи майстори, белезите на собствения стил в изграждането на дадена композиция се трансформират и придобиват различно семантично самочувствие на фигури от поредния гейм между интелекта и интуицията... За кой ли път се уверих, че всяко от произведенията му носи своето ясно послание и към изпълнителите: тембровият блясък и ефектната демонстрация на оркестровото движение с "отиграване" на импулсите в "симфоничен пролог" като че ли поставиха "на колене" ефекта на деструкция на звуковата материя; в концерта за пиано много привлекателен се оказа шансът на яркия "показ" в съотношението на силите, разкрито в градацията диалог, конфликт, дори в ефект на схватка; звуковите сривове и разлагането, както и поддържането на импулсите на движение и на въздействие - тези в музиката на Георги Минчев, които в клавирния концерт Стела Димитрова защити с едно лично преразпределение на съотношението между тембровите разкрития и моториката на движението, с рефлективното партньорство на диригента Милен Начев - артистичен и професионален, и в клавесинната игра, гениално предписана за диригента в тази най-сполучила творба на композитора. И накрая - първото изпълнение на симфоничната сюита по балета, където Минчев е решил подредбата според музикалната характеристика на персонажите: Бийти, Милдред, Клариса и Монтаг - самото "пренареждане" на музикалните плоскости по този принцип, който "прескача" сюжета, е довело до нови квалификации на образността - впрочем ясно и в интересна градация изтъкнати от изпълнението.
Няколко думи за Радиооркестъра, макар и със съзнанието за възможна реакция относно институционалната (не)зависимост. Това беше блестящ концерт, на който чух да звучи един европейски тип оркестър - със смайващи медни, с много гъвкави и красиви с тембровите си възможности дървени, ефектна перкусия; балансиран и техничен щрайх с осъзнати качества, с интензивен, насочен звук и щрихова чистота, и накрая с едно напълно оправдано в тази вечер високо професионално самосъзнание... Концерт, на който Радиооркестърът чудесно защити реномето си на артистичен състав, изсвирил най-много българска (следователно съвременна) музика. Този факт отдавна вече не е повод за старомодната реакция от съчувствени усмивки. Когато участва в един подобен музикантски акт като авторския концерт на творец от ранга на Георги Минчев, Радиооркестърът и неговият диригент имат истински щастлив случай да покажат, че говорят свободно музикалния език на века, който вече си отива. На този именно език ще бъде написана визитната картичка на всеки изпълнител за утрешния му ден в музиката.

Екатерина Дочева